Александър Дюма
Четиридесет и петимата (70)

Глава 5

Водата

С напредването на пътниците местността придобиваше все по-странен вид. Никъде по ливадите не пасяха крави; никъде не се виждаха стада с овчари, нито кози, покатерили се по живия плет, за да достигнат зелените филизи на бодливите храсти и дивото грозде; никъде не се виждаше орач със своето рало; никъде не минаваше амбулантен търговец с тежък вързоп на гърба; никъде не звучеше меланхоличната песен на северняка колар, бавно стъпващ до натоварената догоре талига.

Докъдето и да стигнеше човешкият поглед в тези покрити със сочна растителност равнини, по хълмовете сред високата трева, до подстъпите към горите — навсякъде цареше безлюдие, не се чуваше човешки глас.

Свечеряваше се; обзет от смътна тревога, Анри инстинктивно усещаше, че двамата спътници пред него са в плен на същото чувство, и питаше въздуха, дърветата, небесната далечина и даже облаците за причината на това загадъчно явление.

Падна нощ, мрачна, хладна; проточено зави северозападният вятър и този вой в безкрайните простори беше по-страшен от безмълвието, което го бе предшествувало.

Реми хвана поводите на коня на своята спътничка и го спря:

— Госпожо, известно ви е, че никога не съм знаел какво е страх, но сега трябва да ви призная като на изповед; за първи път в живота си се боя…

Диана се обърна; най-вероятно не бе доловила опасните признаци.

— Той все още ли е тук? — попита тя.

— О! Сега проблемът не е в него — отговори Реми. — Не, опасността, която усещам около нас, която се приближава, е от друго естество: тя е неизвестна и затова ме плаши.

Диана поклати глава.

— Погледнете, госпожо — заговори отново Реми, — виждате ли в далечината тези върби? До тях има къща. Моля ви, да отидем там; ако има хора, още по-добре: ще ги помолим да ни подслонят; ако е изоставена, ще се настаним в нея.

Тревогата на Реми, треперещият му глас принудиха Диана да отстъпи.

След няколко минути пътниците почукаха на вратата на къщата, приютена под сянката на старите върби. Наблизо ромолеше ручей, който се вливаше в река Нета. Зад къщичката, построена от тухли и покрита с керемиди, имаше малка градинка, оградена с жив плет.

Наоколо бе пусто, безлюдно, изоставено.

Никой не отговори на продължителното, настойчиво чукане на пътниците.

Без да му мисли много, Реми извади нож, отряза един клон от върбата, напъха го между вратата и ключалката и натисна силно.

Вратата се отвори.

Реми влезе стремително в къщата. Каквото и да подхванеше сега, той действуваше с трескава бързина. Бързо въведе своята спътница в къщата, затвори вратата и дръпна тежкото мандало.

Реми не се задоволи само с намирането на подслон за своята господарка, а й помогна да се настани по-удобно в единствената стая на втория етаж, където напипа в тъмнината креват, стол и маса.

Като се поуспокои, той слезе долу и през пролуките между капаците на прозорците се зае да следи действията на граф дьо Бушаж, който след тяхното влизане в къщата веднага се приближи към нея.

Размишленията на Анри бяха мрачни и съответствуваха напълно на мислите на Реми.

„Без съмнение — мислеше той — страшна опасност е надвиснала над Фландрия, опасност неизвестна за нас, но известна на жителите и селяните, примиращи от страх, търсят спасение в градовете.“

Но граф дьо Бушаж бе обезпокоен от по-различни мисли.

„Каква работа биха могли да имат Реми и неговата господарка по тези места? — се питаше той. — О! Аз ще разбера това; дойде време да заговоря тази жена и да свърша с тези съмнения завинаги. Никога досега не съм имал такъв благоприятен случай!“

Той понечи да тръгне към къщата, но спря веднага.

„Не, не — каза си Анри, поддал се изведнъж на колебания, в плен на които често изпадат влюбените, — не, ще страдам докрай. Нима тя не е свободна да постъпва, както намери за нужно? Нима съм сигурен, че тя знае каква небивалица е съчинил за нея този негодник Реми? Той единствен трябва да отговаря пред мен за твърдението си, че тя уж не обичала никого! Но и тук трябва да бъдем справедливи: нима този човек е длъжен да издаде пред мен тайната на своята господарка? Не, не! Мъката ми е безнадеждна и най-страшното е, че не мога да обвиня никого за нея. За да бъде отчаянието ми пълно, липсва само едно — да науча цялата истина и да видя как тази жена след пристигането си в лагера се хвърля в прегръдките на някой от намиращите се там благородници.“

След като си спомни дните на мъчително очакване и безсъние, прекарани пред дома, където бяха глухи за неговите молби, той си помисли, че все пак положението му сега е по-добро, отколкото в Париж, защото сега понякога я виждаше, чуваше любимия глас. И Анри легна под върбите, склонили над къщата гъстите си клони; с неизразима печал той слушаше ромона на водата, която струеше редом с него.

Изведнъж той трепна: поривът на северния вятър донесе до него грохот от оръдейни залпове.

„Закъснях — щурмът на Антверпен е започнал“ — с тревога си помисли той.

Първото желание на Анри бе да скочи, да яхне коня и да препусне натам, откъдето се донасяше шумът от битката. Но това би означавало да се раздели с Диана и да умре, без да разреши своите съмнения.

Ако пътищата им не се бяха пресекли, Анри би продължил неизменно към своята цел, без да се оглежда назад, без да въздиша по миналото и да съжалява за бъдещето, но неочакваната среща породи у него съмнения, а заедно с тях — нерешителност. Той остана.

Два часа той лежа, заслушан в далечната стрелба и озадачен какво биха могли да означават мощните залпове, които от време на време заглушаваха всичко останало.

Беше далече от мисълта, че те означават гибелта на корабите на брат му, взривени от неприятеля. Накрая, около два часа през нощта, шумът започна да стихва; към два и половина настъпи пълна тишина.

„В този час — си каза дьо Бушаж — Антверпен е превзет, моят брат е победил; след Антверпен идва Гент, след Гент — Брюге и скоро ще ми се представи случай да умра достойно. Но преди смъртта си искам да науча, в името на какво тази жена отива във френския лагер.“

Дьо Бушаж бе оборен от дрямка, срещу която в края на нощта човек е безсилен, но изведнъж конят му, който пасеше наблизо, започна да мърда уши и да цвили.

Анри отвори очи.

Конят вдишваше вятъра, който със зазоряването се промени рязко и сега духаше от югоизток.

— Какво ти става, верни приятелю? — попита младежът, като скочи на крака и ласкаво потупа коня по шията.

Като че ли животното разбра думите му: сякаш за да отговори на своя стопанин, то рязко се извърна към Льор и като раздуваше ноздри, започна да се вслушва напрегнато.

— Така, така! — промълви Анри. — Изглежда, че работата е по-сериозна, отколкото си мислех; вероятно някъде скитат вълци, нали те винаги следват войските и изяждат труповете.

Конят изцвили, наведе глава и понечи да се втурне на запад, но Анри успя да хване юздата и да го спре.

Но след минута той чу това, което преди него бе доловил със своя чувствителен слух конят.

Немлъкващ шум, подобен на шума на вятъра, изглежда, се носеше отвсякъде.

„Какво е това? — питаше се Анри. — Вятър? Не, не е вятър. Може би това е маршът на огромна армия? Не, не, тогава бих различил шума от стъпки, от звън на оръжие, гласове.“

Като нарастваше непрекъснато, шумът се превърна в непрестанно страшно бучене, сякаш някъде далече хиляди оръдия трополеха по паважа.

Такова предположение мина през ума му, но Анри веднага го отхвърли.

„По тези места — си каза той — няма павирани пътища, а и в цялата армия едва ли има хиляда оръдия.“

Шумът се приближаваше; Анри препусна в галоп и се изкачи на близкия хълм.

— Какво виждам! — възкликна той, щом се изкачи горе.

Това, което видя, конят бе усетил по-рано. На хоризонта, от край до край, се разстилаше равна, мътнобяла ивица, която се разпростираше като постоянно размотаващо се парче плат.

Младежът все още не можеше да проумее какво е това странно явление, когато изведнъж, обърнал отново поглед към току-що напуснатото от него място, видя, че ливадата е залята от вода, а ручеят е излязъл от бреговете си и без видима причина наводнява тръстиката, която преди четвърт час се виждаше ясно на двата, бряга.

Водата бавно настъпваше към къщичката.

— Нещастен глупак! — възкликна Анри — Как не се сетих веднага: това е вода! Фламандците са разрушили бентовете!

Той се хвърли към къщата, заудря вратата и закрещя:

— Отворете, отворете!

Никой не отговори.

— Отворете, Реми! — закрещя още по-силно младежът, загубил самообладание от ужас. — Това съм аз, Анри дьо Бушаж! Отворете!

— О! Няма защо да казвате името си, графе — отговори Реми, — аз ви познах отдавна; но ви предупреждавам: ако разбиете вратата, ще ви посрещна с пистолет в ръка.

— Значи не искаш да разбереш, безумецо! — крещеше отчаяно Анри. — Вода! Вода! Вода!

— Не разправяйте измислици, графе! Повтарям: ще влезете тук само през моя труп.

— Е, тогава аз ще мина през него! — извика Анри. — В името на вашето спасение ми отвори!

— Не!

Младият мъж се огледа наоколо и забеляза тежък камък, подобен на тези, които, както разказва Омир, Аякс Теламонид бил хвърлил по своите врагове; той хвана камъка, вдигна го високо над главата си и го запрати със замах във вратата — тя се пръсна на парчета.

В същия миг покрай ушите на Анри изсвистя куршум, без да го засегне.

Анри се хвърли върху слугата.

Той стреля втори път, но пистолетът засече.

— Нима не виждаш, безумецо, че съм без оръжие! — възкликна Анри. — Престани, най-после да се биеш! Виж, виж какво става наоколо!

Тласна Реми към прозореца и с юмрук изби рамката.

После посочи на слугата на Диана безкрайната водна ивица, която се белееше на хоризонта и се приближаваше с глух шум като безбройни войски все по-близо.

— Вода! — прошепна Реми.

— Да, вода, вода! — възкликна Анри. — Тя залива всичко. Погледни какво става тук: реката е излязла от бреговете си! Още пет минути и ще бъде невъзможно да се измъкнем.

— Госпожо! — извика Реми. — Госпожо!

— Не крещи, Реми, запази спокойствие. Оседлай коня, бързо, бързо!

„Той я обича — каза си Реми, — той ще я спаси.“

Реми се втурна към конюшнята, Анри изтича по стълбата към втория етаж.

На зова на Реми Диана отвори вратата.

Дьо Бушаж я взе на ръце като дете. Но тя, въобразила си, че е жертва на измяна, се съпротивляваше с всички сили.

— Кажи й — викна Анри, — кажи най-после, че искам да я спася!

Реми чу възгласа на Анри в мига, в който, оседлал двата коня, ги водеше към къщата.

— Да, да! — потвърди той. — Да, госпожо, той ще ви спаси! На път! На път!