Александър Дюма
Четиридесет и петимата (67)

Глава 2

Французи и фламандци

В мига, в който градският съвет в пълен състав излизаше от Кметството, от всички страни се раздадоха страшни викове.

Едновременно загърмя и артилерията.

Оръдейната стрелба изненада французите, предприели своя нощен поход с пълната увереност, че ще намерят заспалия град неподготвен.

Оръдията стреляха непрекъснато от антверпенските укрепления, но в тъмнината ефектът от стрелбата им беше нищожен: французите продължаваха мълчаливо своя път с онова пламенно безстрашие, което винаги проявяваха при настъпление.

Но изведнъж градските врати се разтвориха и от тях тичешком заизлизаха въоръжени хора, движени, противно на французите, не от стремителна разпаленост, а от някаква мрачна решителност.

Това бяха фламандците, тръгнали в плътни редици срещу врага, а над тях артилерията продължаваше да стреля.

Тутакси се завърза бой: сражават се яростно, сабя и нож се сблъскват със звън, копие се кръстосва с острие на кинжал; пламъци, избухващи при всеки изстрел от аркебуза или пистолет, осветяват обагрени с кръв лица.

В същия миг откъм Сент-Мари се донасят един след друг оглушителни взривове и над града, като огнен сноп, се издига огромно зарево. Там настъпва Жоайоз: задачата му е да извърши диверсия — да пробие отбранителните заграждения на Шелда, а след това да проникне със своя флот в сърцето на града.

Във всеки случай французите се надяват много на това.

Но нещата придобиват друг характер.

Вдигнал котва, Жоайоз със своята адмиралска галера начело на френския флот плаваше по вятъра, който гонеше корабите напред срещу течението. Всичко беше готово за битката: моряците на Жоайоз, въоръжени с абордажни саби, се построиха на кърмата; канонирите със запалени фитили не се отдалечаваха от оръдията; марсовите моряци, приготвили ръчни бомби, бдяха на мачтите и накрая, отбрани матроси, въоръжени с брадви, бяха готови да нахлуят на палубите на вражеските кораби.

Седемте кораба на Жоайоз, подредени във вид на клин, чието острие беше адмиралската галера, изглеждаха като грамада от исполински призраци, плъзгащи се безшумно по водата. Младият адмирал, облечен в разкошна броня, беше заел мястото на старши лейтенанта и като се навеждаше над бушприта, се опитваше да проникне с поглед в нощната мъгла.

Скоро в мрака изплуваха смътните очертания на загражденията: те изглеждаха изоставени, пусти; но в тази коварна страна такава безлюдност предизвикваше несъзнателен страх, още повече че нито веднъж французите не чуха вик: „Кой идва?“

Моряците виждаха в това мълчание само едно нехайство, което ги радваше; адмиралът, по-далновиден, усещаше някаква хитрост, която го плашеше.

Най-после носът на адмиралската галера се вряза в центъра на загражденията и под нейния натиск цялата тази подвижна маса, отделните части на която бяха закрепени с вериги, поддаде, но не се разкъса.

В мига, в който на моряците с брадвите беше дадена заповед да нахлуят на вражеските кораби, за да разделят загражденията, множество абордажни куки, хвърлени от невидими ръце, се закачиха и корабните въжета на френските галери.

Фламандците бяха предугадили замисления от французите маньовър.

Жоайоз си помисли, че враговете го предизвикват на решителен бой. Той прие предизвикателството. Абордажните куки, хвърлени от негова страна, здраво съединиха вражеските и френските кораби. След това той грабна брадвата от ръцете на някакъв моряк и с вик: „На абордаж! На абордаж!“ — пръв скочи на най-близкия неприятелски кораб.

Офицерите и матросите се втурнаха след него със същия вик; но никакъв глас не прозвуча в отговор, никой не оказа съпротива при това нахлуване. Те видяха само как три лодки, пълни с хора, бързо се отдалечиха, разсичайки водата със силни удари на веслата.

Французите стояха озадачени на завладените от тях без бой кораби.

Внезапно Жоайоз чу под краката си неясен шум, а въздухът замириса на сяра.

Страшна мисъл го прониза; той изтича до люка и вдигна капака — вътрешността на кораба гореше.

В този миг по цялата линия се чу вик: „На корабите! Назад, на корабите!“

Жоайоз, който пръв скочи на вражеския кораб, го напусна последен.

Тъкмо успя да стъпи на борда на своята галера, когато на палубата на кораба, напуснат преди миг от него, забушува огън.

Като изригващи от много вулкани, отвсякъде се издигаха пламъци, всяка лодка, всеки кораб бяха кратери; френските кораби, които бяха по-големи, се извисяваха като над огнена бездна.

Веднага бе дадена заповед да се отрежат въжетата, да се разкъсат веригите, да се свалят абордажните куки; матросите се катереха по мачтите с пъргавината на хора, убедени, че в бързината е спасението на живота им.

Изведнъж едновременно избухнаха двадесет взрива: френските кораби бяха разтърсени до основи, вътрешността им затрещя.

Гърмяха оръдията, които отбраняваха подвижната преграда; заредени докрай от неприятеля и след това изоставени, те се самовзривяваха.

Като исполински змии огнени езици се издигаха около мачтите, обвиваха реите, облизваха обшитите с мед френски кораби.

Жоайоз, който стоеше невъзмутимо сред морето от огън и с властен глас даваше заповеди, приличаше в своята разкошна броня на приказен саламандър.

Но скоро взривовете станаха още по-мощни, по-разрушителни: вече не гърмяха оръдията, разпръсквайки се на хиляди парчета — пламваха ту погребите с барут, ту се взривяваха самите кораби.

Докато се надяваше да разкъса смъртоносните обятия, Жоайоз се бореше с всички сили; но сега всяка надежда за успех изчезна; огънят се прехвърли на френските кораби и всеки път, когато се взривяваше неприятелски кораб, върху палубата на адмиралската галера се изливаше огнен дъжд.

Взривявайки се, антверпенските кораби отвориха загражденията, но френските галери не бяха в състояние да продължат пътя си — сами обхванати от пламъци, те се носеха по волята на вълните, като влачеха след себе си жалките отломки от някой вражески брандер, обгърнал ги със своите огнени пипала.

Жоайоз разбра, че продължаването на борбата е безсмислено; той даде заповед да спуснат лодките и да отплават към левия бряг.

Сам той остана на палубата, докато и последният моряк от екипажа не се настани в лодките. Но тъкмо бе успял да достигне брега, когато адмиралската галера се взриви, осветявайки от едната страна очертанията на града, от другата — водния простор.

През това време крепостната артилерия млъкна — не защото битката бе станала по-малко гореща, а точно обратното, защото сега фламандците и французите се биеха гърди в гърди и беше невъзможно, вземайки на прицел едните, да не бъдат поразявани другите.

Калвинистката конница атакува на свой ред и извършва чудеса: конниците със своите шпаги разбъркват редиците на фламандците, тъпчат ги с копитата на конете си; но ранените разпорват с брадви коремите на конете.

Въпреки тази блестяща кавалерийска атака във френските редици настъпва объркване, тъй като от градските врати излизат непрекъснато свежи батальони, атакуващи веднага армията на херцог д’Анжу.

Изведнъж почти до самите стени на града се раздава вик: „Анжу! Анжу! Франция!“ — ужасен натиск принуждава фламандците да трепнат.

Този поврат е извършен от адмирал Жоайоз: хиляда и петстотинте моряци, въоръжени с брадви, под негово предводителство се нахвърлят върху врага; те трябва да отмъстят за своя обхванат в пламъци флот и за двете стотици свои изгорели или удавили се другари.

Отрядът фламандци, атакуван от Жоайоз, бе изтребен като шепа зърна от ято птици.

Опиянени от първия успех, моряците продължаваха да настъпват.

Херцог д’Анжу виждаше горящия флот като далечно сияние. Чувайки оръдейните изстрели и грохота на взривяващите се кораби, той предполагаше, че се води жесток бой, който, естествено, ще завърши с победа на Жоайоз; нима можеше да се предположи, че няколко фламандски кораба ще победят френския флот!

Всеки момент той очакваше донесение за извършеното от Жоайоз нападение, когато неочаквано му съобщиха, че френският флот е унищожен, а Жоайоз със своите моряци се е врязал в средата на фламандската войска.

Тогава херцогът се обезпокои много. Флотът осигуряваше отстъплението, а следователно и безопасността на армията.

Той изпрати заповед до калвинистката конница за подновяване на атаката; измъчените конници и коне стегнаха редиците, за да се хвърлят срещу антверпенците.

В суматохата на битката се чуваше гласът на Жоайоз, който крещеше:

— Дръжте се, господин дьо Сент-Енян!… Франция! Франция!…

Като жътвар, готвещ се да събере реколтата от изкласилата нива, той косеше със своята шпага враговете; изнеженият кралски любимец, надянал броня, беше придобил митичната сила на Херкулес.

Чувайки този глас, който заглушаваше шума на битката, виждайки тази шпага, проблясваща в мрака, пехотата отново се изпълни с мъжество и следвайки примера на конницата, напрегна всички сили и възобнови боя.

Тогава от града излезе този, когото наричаха монсеньор, яхнал породист вран кон.

Той беше в черни доспехи, тоест в шлем, броня, железни ръкавици и набедреници — всичко от черна стомана; следваха го петстотин конници на прекрасни коне, които принц Орански бе дал под негова команда.

В същото време от противоположните врати тръгна и сам Вилхелм Мълчаливия начело на отбрана пехота, която не беше влизала в бой.

Конникът в черните доспехи побърза да отиде там, където се нуждаеха най-много от помощ — мястото, където се сражаваха Жоайоз и неговите моряци.

Фламандците познаха конника и му направиха път с радостни викове:

— Монсеньорът! Монсеньорът!

Жоайоз насочи коня си право срещу черния конник и двамата се вкопчиха в битка. Един от ударите на противника попадна точно в гърдите на Жоайоз, но шпагата отскочи от бронята и само одраска до кръв рамото му.

— А! — възкликна младият адмирал, усетил острието. — Той е французин и освен това сме имали един и същи учител по фехтовка!

Като чу това, непознатият се извърна и поиска да се отдалечи:

— Ако си французин — му извика Жоайоз, — ти си предател, защото се сражаваш срещу своя крал, своята родина, своето знаме!

В отговор непознатият се върна и с още по-голямо ожесточение нападна Жоайоз.

— Виж — извика му адмиралът — как постъпват, когато се сражават за родината си! Чистото сърце и честната ръка са достатъчни, за да защитят глава без шлем и чело без забрало.

И като разхлаби ремъците на своя шлем, той го хвърли далече от себе си, откривайки благородната си, красива глава; очите му гледаха гордо и с юношеска разпаленост.

Вместо да последва този доблестен пример, конникът в черните доспехи глухо изръмжа и вдигна шпага над незащитената глава на своя противник.

— А! — отрази удара с вик Жоайоз. — Познах, че си предател! Така че умри като предател!

И притискайки непознатия, той нанесе два или три удара, единият от които попадна в отвора на спуснатото забрало.

— Ще те убия! — мълвеше младият мъж.

Непознатият се канеше да нападне на свой ред, но тогава пристигна ездач и му пошепна на ухото:

— Монсеньор, прекратете тази схватка: вашата намеса е необходима ето там.

Непознатият погледна в посоката, показана му от пратеника и видя че редовете на фламандците се огъват под натиска на калвинистката конница.

— Наистина — каза той мрачно, — ето тези, които търсех.

След четвърт час французите започнаха да се отдръпват по цялата линия.

Господин дьо Сент-Енян вземаше всички мерки неговите хора да отстъпват по възможност организирано.

Но от града излезе, последният, съвсем свеж отряд — конница от петстотин души, пехота от две хиляди — и атакува изтощената, вече отстъпваща армия. Този отряд се състоеше от стари воини на принц Орански, воювали някога с херцог Алба, с дон Хуан, с Реквезенс и Александър Фарнезе.

Французите бяха принудени да напуснат бойното поле и да отстъпят по суша, понеже флотът, на който се разчиташе в случай на поражение, беше унищожен.

Въпреки хладнокръвието на вождовете и храбростта на войниците сред французите започна неописуемо безредие.

Точно тогава непознатият начело на своя отряд, който не беше изразходвал силите си в боя, налетя върху бягащите и отново срещна в ариергарда Жоайоз с неговите моряци, две трети от които вече бяха паднали като храбреци.

От своя страна фламандците, свалили броните по настояване на този, когото наричаха монсеньор, преследваха армията на Анжуеца, без да й дават нито минута почивка.

При вида на този чудовищен разгром в сърцето на непознатия трепна нещо подобно на разкаяние.

— Достатъчно, господа, достатъчно — каза на френски той на своите хора. — Тази вечер ги прогониха от Антверпен, след седмица ще ги прогонят от Фландрия; да не молим за повече Бога на войната!

— А! Той е французин! Французин! — възкликна адмиралът. — Аз познах, той е предател! Бъди проклет и нека те порази смъртта, която заслужават предателите!

Това гневно проклятие очевидно смути този, който не трепна пред хиляди шпаги; той обърна коня си… и победителят побягна едва ли не със същата бързина, с която бягаха победените.

Но отстъплението на един-единствен враг не промени положението на бойното поле; страхът е заразителен, той успя да обхване цялата армия и под въздействието на тази безразсъдна сила войниците бягаха, колкото им държат краката.

Всичко това ставаше по времето, когато по заповед на монсеньора се отваряха бентовете и шлюзовете. От Лиер до Мехелен всяка рекичка, всеки канал, излезли от своите брегове, потопяваха низините в бушуваща вода. Бегълците обаче още нищо не подозираха.

Жоайоз нареди на своите моряци да спрат за нощуване; бяха останали общо осемстотин души и само сред тях след този разгром се бе запазило някакво подобие на дисциплина.

Начело на бягащата войска беше херцог д’Анжу; яздейки отличен кон в компанията на слугата, който водеше за юздата друг кон, той се движеше бързо, като че ли нямаше никакви грижи.

— Той е негодник и страхливец — казваха някои.

— Той е храбрец и поразява със своето хладнокръвие — говореха други.

Почивката продължила от два до шест сутринта, даде на хората сили, за да продължат отстъплението.

Но нямаше и помен от нещо за ядене.

Всички се надяваха да намерят подслон в Брюксел: този град се бе подчинил по-рано на херцог д’Анжу и там той имаше много привърженици.

В Брюксел, тоест на някакви си осем левги от мястото, където се намираше разбитата френска войска, можеше да се намери храна, удобни квартири, а след това да се възобнови прекъснатата кампания.

Като спря между Гебокен и Гекгут, херцог д’Анжу се разпореди закуската да бъде поднесена в една селска колиба. Съдейки по всичко, нейните жители я бяха напуснали предната вечер; в огнището още тлееше огън.

Решили по примера на своя предводител да се подкрепят, войниците и офицерите започнаха да търсят наоколо, но скоро с учудване и страх установиха, че всички къщи са празни и жителите, отивайки си, са отнесли със себе си почти всички припаси.

Господин дьо Сент-Енян лично огледа три къщи, когато му съобщиха, че на две левги в диаметър, с други думи — в цялата местност, заета от френските войски, няма жива душа.

Като чу тази вест, господин дьо Сент-Енян се намръщи и направи своята привична гримаса.

— На път, господа, на път! — призова той своите офицери.

— Но, генерале — възразиха те, — капнали сме, умираме от глад.

— Да, но сте живи, а ако останете тук още един час, сигурно ще сте мъртви; може би и сега вече е твърде късно.

Господин дьо Сент-Енян не можеше да каже нищо определено, но той долавяше, че зад тази безлюдност се крие страшна опасност.

Продължиха по-нататък. Херцог д’Анжу яздеше отново пред главния отряд, господин дьо Сент-Енян предвождаше средната колона, Жоайоз беше в ариергарда.

Скоро изостанаха още две-три хиляди души — някои омаломощени от раните, други — от умора; те лягаха на тревата или под сянката на дърветата, изоставени от всички, отчаяни, измъчвани от мрачни предчувствия.

С херцог д’Анжу останаха не повече от три хиляди боеспособни войници.