Александър Дюма
Четиридесет и петимата (75)

Глава 10

Павел от рода на Емилиевците

Всички тези приветствия, макар и искрени, смутиха херцога.

— По-тихо, господа — коза той, — моля ви, не се радвайте повече от самия мен на сполуката ми. Повярвайте, ако не ме бяхте познали, нямаше да се хваля първи, че съм запазил живота си.

— Как! Монсеньор! — възкликна Анри. — Вие видяхте колко бяхме потресени от вашата гибел и не ни разкрихте, че скърбим напразно!

— Господа — отговори херцогът, — освен многото причини, поради които исках да остана неразпознат, аз се ръководех от следното съображение: желаех да се възползувам от случая и да чуя какви надгробни речи ще бъдат произнесени в моя чест.

— О! Монсеньор! Монсеньор!

— Не, наистина — продължи херцогът, — аз приличам на Александър Македонски: гледам на войната като на изкуство. Та ето, слагайки ръка на сърцето си, ще кажа: мисля, че извърших грешка.

— Монсеньор — промълви Анри, навел глава — моля ви, не казвайте това.

— А защо? Нима мислите, че аз не се укорявам, и то твърде сурово за загубата на сражението?

— Монсеньор, вашата добрина ни плаши, благоволете да успокоите вашите покорни слуги, като кажете, че не страдате.

Страшна сянка легна на челото на принца. И без това зловещото му лице стана още по-мрачно.

— Не, не — отговори той. — Благодарение на Бога се чувствувам по-добре от когато и да било и вашето общество ми е много приятно.

Офицерите се поклониха.

— Колко души са под ваше командване, дьо Бушаж? — попита херцогът.

— Сто и петдесет, монсеньор.

— Така, така… сто и петдесет от дванадесет хиляди. Съотношението е същото, каквото и след битката при Кана^[1].

— Монсеньор — възрази Жоайоз, — ако вашата битка е подобна на битката при Кана, то ние всички сме по-щастливи от римляните: ние запазихме нашия Павел Емилий!

— Кълна се в спасението на душата си, господа — каза херцогът, — Павел Емилий от битката при Антверпен е Жоайоз и по всяка вероятност, за пълно сходство твоят брат загина… Така е, нали, дьо Бушаж?

При този хладнокръвно зададен въпрос сърцето на Анри се сви болезнено.

— Не, монсеньор — отговори той, — брат ми е жив.

— А! Още по-добре! — с ледена усмивка възкликна херцогът. — Нашият славен Жоайоз е оцелял! Къде е той? Искам да го прегърна!

— Няма го тук, монсеньор.

— Е, какво, ранен ли е?

— Не, монсеньор, цял и невредим е.

— Но подобно на мен се е спасил като по чудо, скита гладен, опозорен, жалък!

— Неизразимо радостен съм да съобщя на ваше височество, че брат ми е запазил три хиляди души и поел тяхното командуване, завзе голямо селище на седем левги оттук.

Херцогът побледня.

— Три хиляди души! — повтори той. — И тези три хиляди са запазени от Жоайоз! Та знаеш ли ти, твоят брат се оказа втори Ксенофонт^[2]! Да живее Жоайоз! По дяволите Валоа! Честна дума, кралският дом не би могъл да избере за свои девиз „Hilater“.

— Монсеньор! Монсеньор! — промърмори дьо Бушаж, угнетен от съзнанието, че зад преднамерената веселост на херцога се таи злобна, мъчителна завист.

— Да, да, кълна се в спасението на душата си, аз казвам чистата истина… Така е, нали, Орили?… Връщаме се във Франция точно като Франсоа I след битката при Павия^[3]. Всичко е загубено, дори и честта. Ха-ха-ха!

Този смях, горчив като ридание, беше посрещнат с мрачно безмълвие, което Анри прекъсна с думите:

— Разкажете ни, монсеньор, по какъв начин добрият гений на Франция спаси ваша милост.

— Е, любезни графе, всичко е много просто; по всяка вероятност този гений, покровителят на Франция, в този момент е бил зает с нещо по-важно — така че бях принуден да се спасявам сам!

— По какъв начин?

— Като си плюх на петите.

Никой от присъствуващите не се усмихна в отговор на тази духовитост, която херцогът без съмнение би наказал със смърт, ако си я бе позволил някой друг.

— На всички са известни хладнокръвието, храбростта и пълководческият талант на ваше височество — възрази Анри. — Ние ви умоляваме да не измъчвате нашите сърца, като си приписвате въображаеми грешки. И най-талантливият пълководец може да претърпи поражение и самият Ханибал е бил победен при Зама.

— Да — отговори херцогът, — но Ханибал спечели битките при Требия, Тразименското езеро и Кана, а аз — само една при Като-Камбрези, която въобще не може да се сравнява с тях.

— Благоволявате да се шегувате, монсеньор, като говорите, че сте побягнали?

— Не, дявол да го вземе! И не мисля да се шегувам; нима, дьо Бушаж, ти смяташ, че това е повод за шеги?

— Нима би могло да се постъпи по друг начин, графе? — попита Орили с желание да подкрепи своя господар.

— Мълчи, Орили — заповяда херцогът, — за това попитай сянката на Сент-Енян.

Орили сведе глава.

— Ах, да, вие не знаете какво се случи със Сент-Енян; ще ви разкажа това не с думи, а с три гримаси.

При тази нова духовитост, отвратителна при толкова угнетяващите обстоятелства, офицерите се намръщиха, без да се тревожат, че това може да не се хареса на повелителя им.

— И така, представете си, господа — започна херцогът, давайки си вид, че не е забелязал тази проява на неодобрение, — представете си, че в мига, в който се очерта неблагоприятният изход от битката, Сент-Енян събра около себе си петстотин конници и вместо да отстъпи като всички останали, се приближи към мен с думите „Трябва незабавно да се атакува, монсеньор.“ — „Как така? — възразих аз. — Вие, Сент-Енян, сте полудели, те са сто против един французин.“ — „И хиляда против един да бяха — отговори той с ужасяваща гримаса, — аз тръгвам в атака.“ — „Отивайте, приятелю мой, отивайте — казах аз. — Колкото до мен, аз няма да тръгна в атака, а ще направя точно обратното.“ — „В такъв случай дайте ми вашия кон — останал е съвсем без сили, аз нямам намерение да бягам, затова всеки кон за мен е добър.“ И той действително ми даде своя вран кон, а сам се прехвърли на моя бял кон, като каза при това: „Херцоже, с този кон вие ще изминете двадесет левги за четири часа.“ След това, като се обърна към своите хора, извика: „След мен, господа! Напред за всички тези, които не искат да обърнат гръб на неприятеля!“ и се хвърли срещу фламандците с още по-страшна гримаса, отколкото първата. Ако ме беше послушал, вместо да проявява такава излишна, смелост, щеше да седи заедно с нас на тази маса и нямаше да прави в тази минута трета гримаса, по всяка вероятност още по-безобразна от предишните две.

Тръпки на възмущение пронизаха всички присъствуващи.

„Той няма сърце — помисли Анри. — Колко жалко, че санът на този негодник го освобождава от предизвикателството, което всеки един от нас би му отправил с радост!“

— Ето как се случи — продължи принцът, изпразвайки чашата си, — че Сент-Енян умря, а аз съм жив: впрочем, умирайки, той ми оказа последна огромна услуга: тъй като яздеше моя кон, всички решиха, че съм загинал аз и фламандците забавиха преследването. Но бъдете спокойни, господа, ние ще получим реванш, кървав реванш и от вчерашния ден, поне в мислите си, формирам най-страшната армия, която някога е съществувала.

— А дотогава — заяви Анри — ваше височество ще поеме командването на моя отряд; аз съм скромен дворянин и нямам право да давам заповеди там, където се намира представител на кралския дом.

— Съгласен съм — каза принцът. — Преди всичко заповядвам всички да се заемат с вечерята; в частност това се отнася за вас, дьо Бушаж, вие даже не сте преместили към себе си чинията.

— Монсеньор, не съм гладен.

— В такъв случай, приятелю мой дьо Бушаж, проверете още веднъж постовете. Съобщете на командирите, че съм жив, но ги помолете да не изразяват твърде гръмко своята радост, преди да сме завзели някакво сигурно укрепление или да сме се съединили с войската на нашия непобедим Жоайоз.

Както вижда читателят, достатъчна бе една минута, за да стане този беглец и страхливец отново надменен, безгрижен и властен.

Да заповядваш на стотици хора или на стотици хиляди — все едно означава да заповядваш. Владетелите винаги желаят не това, което са заслужили, а това, което според тях им се полага.

Херцогът беше много учуден, че военен с името и положението на дьо Бушаж се е съгласил да поеме командването на шепа хора и е тръгнал в такава опасна експедиция. Такава работа би трябвало да се възложи на някой лейтенант, а не на брата на прославения адмирал.

Херцогът започна да разпитва офицерите и накрая научи, че адмиралът е възложил разузнаването на брат си само защото е отстъпил на неговото настояване.

— Защо, по каква причина — попита херцогът лейтенанта — графът толкова настойчиво се е стремял да му дадат това в действителност маловажно поръчение?

— Преди всичко той желаеше да помогне на хората, спасени от адмирала — отговори той.

— Преди всичко — казахте вие, а какви подбуди са действували след това, господине?

— Даже и на ваше височество аз мога да съобщя само такива причини, които са свързани със службата.

— Ето виждате ли, господа — каза херцогът, обръщайки се към малкото офицери, които все още седяха около масата, — аз бях съвършено прав, когато се стараех да остана непознат: в моята армия има тайни, в които не ме посвещават.

— О, монсеньор — възрази лейтенантът, — вие изтълкувахте много лошо моята сдържаност; тайната се отнася само за самия граф дьо Бушаж. Нима не може да се случи, докато служи на общите интереси, той да пожелае да направи услуга на някой свой роднина или на близък приятел?

— Кой от роднините или близките приятели на графа се намира тук? Кажете ми, аз желая по-скоро да го прегърна!

— Монсеньор — каза Орили, намесвайки се в разговора с тази почтителна фамилиарност, която отдавна бе превърнал в навик, — аз разкрих наполовина тази тайна. Роднината на граф дьо Бушаж в действителност…

— В действителност… Говори по-бързо, Орили.

— В действителност е жена, монсеньор.

— Ето какво било! — възкликна херцогът. — Милият Анри! Това е толкова разбираемо… Е, какво, да си затворим очите за интригата с роднината и да не говорим повече за това.

— Това е най-доброто, което ваше височество може да стори — каза Орили, — още повече, че въпросната дама е преоблечена като мъж.

— Така, така… Значи, намирайки се във войската, Анри води със себе си жена!… Къде е тя, Орили?

— Горе!

— Как! Тук, в тази къща?

— Да, монсеньор… Но… по-тихо. Ето го господин дьо Бушаж!

— По-тихо! — повтори след него херцогът и избухна в смях.