Александър Дюма
Четиридесет и петимата (65)

Глава 33

Монсеньорът

Антверпенците обаче не съзерцаваха бездейно войнствените приготовления на херцог д’Анжу и Жоайоз не бъркаше като смяташе, че те са озлобени до крайност.

Антверпен поразително приличаше на кошер вечер — отвън спокоен и пуст, а вътре пълен с шум и движение.

Въоръжени фламандци патрулираха по улиците, барикадираха домовете си, заграждаха улиците с двойни вериги, побратимяваха се с войниците на принц Орански, които навлизаха в града на малки отряди. Пристигна и самият принц Орански, неразпознат от никого, но изпълнен с онова спокойствие и с онази твърдост, с които изпълняваше взетите вече веднъж решения.

Принц Орански се настани в Кметството, където прие началниците на отрядите от градското опълчение, направи преглед на офицерите от наемните войски й накрая събра всички командири и им изложи своите намерения.

Най-непоколебимо от тях бе намерението да се използуват действията на херцог д’Анжу срещу Антверпен, за да се скъса с него. Херцог д’Анжу беше стигнал дотам, докъдето беше искал да го доведе Мълчаливия, който виждаше с радост, че новият претендент за върховната власт се погубва така, както и всички останали.

В същата тази вечер, в която херцог д’Анжу се готвеше за щурм, принц Орански, намиращ се от два дни в Антверпен, се съвещаваше с коменданта на града.

При всяко възражение, правено от коменданта против плана за настъпателни действия, предложен от принц Орански, Вилхелм клатеше глава с вид на човек, смаян от такава нерешителност.

Но всеки път комендантът казваше:

— Принце, вие знаете, че пристигането на монсеньора е решено. Нека да го почакаме.

При тази магическа дума Мълчаливия неизменно въсеше вежди, но все пак чакаше. Погледите на присъствуващите се обръщаха към тиктакащия величествено голям стенен часовник и изглеждаше, като че ли всички се молят махалото да ускори идването на този, когото чакаха с такова нетърпение.

Удари девет. Несигурността се смени с истинска тревога. Патрулите съобщиха, че във френския лагер се забелязва раздвижване.

— Господа — възкликна Мълчаливия, щом чу това донесение, — виждате, че времето не чака, а още нищо не е направено за защитата на подстъпите към града. И така, господа, да започнем съвещанието!

Едва успя да каже това, когато тежката завеса на вратата се повдигна, влезе служител от Кметството и произнесе само една дума:

— Монсеньорът!

В гласа на този човек, в радостта, която той изрази неволно при изпълнението на своите скромни задължения, се чувствуваше целият възторг на народа и цялото му доверие към този, когото почтително и безлично назоваваха „монсеньор“.

Още не бе отзвучала думата, произнесена с треперещ от вълнение глас, когато в залата влезе висок мъж с внушителен вид, загърнат от главата до петите с плащ, който носеше с неподражаема елегантност.

Той се поклони учтиво на всички присъствуващи, но гордият му, проницателен поглед мигновено разпозна сред военните принц Орански. Непознатият веднага се приближи към него и му подаде ръка, която принцът стисна горещо и с известна почтителност. Здрависвайки се, те се обърнаха един към друг с „монсеньор“.

След бързата размяна на поздрави непознатият свали плаща си. Той беше в кожена куртка, сукнени панталони и високи ботуши. Въоръжен беше с дълга шпага, която изглеждаше като част от самия него, а зад колана му, до здраво натъпканата му чанта, висеше малък кинжал.

Когато махна плаща си, се видя, че целите му ботуши са прашни и кални. Всяка негова крачка по каменните плочи на пода се придружаваше от мрачния звън на шпорите, обагрени с кръвта на коня, с който бе пристигнал.

Той седна на заседателната маса и попита:

— Е, какво, монсеньор? Как вървят работите? Вие, предполагам, имате план и за нападение, и за отбрана?

— Чакахме ви, за да ви го съобщим, монсеньор — отвърна бургмистърът.

— Говорете, господа, говорете.

— Монсеньорът пристигна с известно закъснение — добави принц Орански — и докато го чаках, бях принуден да действувам.

— И добре сте направили, монсеньор. Освен това на всички е известно, че вие действувате превъзходно. Повярвайте ми, докато бях на път, аз също не си губих времето.

След това той се обърна с лице към гражданите.

— Разузнавачите ни съобщиха — каза бургмистърът, — че във френския лагер се готвят за битка. Французите са решили да щурмуват, но не е известно от коя страна ще последва атаката и затова заповядахме оръдията да бъдат разположени на равни интервали по цялата линия на укрепленията.

— Това е разумно — леко се усмихна непознатият и погледна крадешком към Мълчаливия: опитният пълководец беше дал възможност на гражданите да разсъждават за войната.

— Същите разпореждания дадохме и за отрядите от градското опълчение — продължи бургмистърът. — Те са разположени в две редици по цялата дължина на крепостните стени и имат заповед да се втурнат веднага там, където бъде извършено нападението.

Непознатият не каза нищо — очевидно чакаше да чуе мнението на принц Орански.

— Обаче — продължи бургмистърът — повечето от членовете на съвета предполагат, че французите са замислили лъжливо нападение.

— С каква цел? — полита непознатият.

— С цел да бъдем сплашени и подтикнати към споразумение, според което градът да бъде даден на французите.

Непознатият отново погледна принц Орански. Този път му се стори, че устните на Мълчаливия се изкривиха в усмивка, съпроводена от едва забележимо, презрително потръпване на рамената.

— Ех, господа — каза непознатият, — вие се лъжете жестоко. Французите не се готвят за лъжливо нападение, не! Вие ще трябва да издържите един истински щурм. Така че, господа, позволете да ви дам един съвет. Това нападение…

— Доизкажете се, монсеньор, доизкажете се!

— Вие ще изпреварите нападението: ще нападнете сами!

— Отлично! — възкликна принц Орански. — Великолепно решение!

— Точно сега, в тази минута — продължи непознатият, убедил се в поддръжката от страна на принца — корабите на господин дьо Жоайоз вдигат котва.

— Откъде знаете това, монсеньор? — в един глас възкликнаха бургмистърът и всички членове на градския съвет.

— Знам — отговори непознатият.

В залата се разнесе шепот на недоумение, едва разбираем, но уловен от слуха на изтъкнатия пълководец, появил се току-що на тази сцена, за да изиграе по всяка вероятност тук главната роля.

— Вие се съмнявате в това? — попита той със спокойния тон на човек, свикнал да се бори с опасенията, заядливите претенции и предубеждения на търговците и занаятчиите.

— Не се съмняваме, щом вие го казвате, монсеньор. Но позволете да ви кажа…

— Говорете.

— Че ако беше така, щяха да ни известят…

— Кой?

— Нашият морски разузнавач…