Александър Дюма
Четиридесет и петимата (2)

Глава 2

Какво ставаше край Сент-Антоанската врата

Една от събралите се тук групи беше от граждани, останали извън градските стени, след като вратата беше неочаквано затворена. Тези хора се бяха стълпили около четирима или петима конници с твърде войнствен, вид, които крещяха с всички сили:

— Отворете! Отворете!

Робер Брике приближи гражданите и започна да вика по-силно от всички:

— Отворете! Отворете!

В края на краищата един от конниците, възхитен от мощта на гласа му, се обърна към него, поклони се и каза:

— Не е ли позор, господине, че посред бял ден затварят градските врати, сякаш Париж са го обсадили испанците или англичаните?

Робер Брике внимателно погледна говорещия. Той беше четиридесет-четиридесет и петгодишен човек, изглежда, началник на конниците.

Робер Брике по всяка вероятност остана доволен от огледа, тъй като на свой ред се поклони и отговори.

— Прав сте, господине! Десет, двадесет пъти сте прав — добави той. — Не искам да проявявам излишно любопитство, но ще се осмеля да попитам, по каква причина според вас е взета подобна мярка?

— Ей Богу, та те се боят да не би да изядат техния Салсед — каза някой.

— Кълна се в главата си — разнесе се звучен глас, — яденето е твърде скапано.

Робер Брике се обърна по посока на говорещия, чийто акцент издаваше несъмнено гасконец, и видя младеж на около двадесет-двадесет и пет години, подпрял ръка на хълбока на коня на онзи, който изглеждаше началник.

Младежът беше без шапка — явно я беше загубил в навалицата.

Метр Брике беше твърде наблюдателен. Той бързо обърна гръб на гасконеца — изглежда, не го смяташе достоен за внимание, и премести поглед към конника.

— Но нали се носят слухове, че Салсед е съратник на господин дьо Гиз, значи това не е чак толкова жалко хапване — каза той.

— Нима така говорят? — попита любопитният гасконец, превърнал се целият в слух.

— Да, говорят, разбира се — отговори и повдигна рамене конникът. — Но сега дрънкат какви ли не глупости!

— Ах, така ли! — намеси се Брике, устремил питащ поглед към него, и усмихнат насмешливо каза: — И така, вие мислите, че Салсед няма връзка с господин дьо Гиз?

— Не само мисля, но съм сигурен — отговори конникът. Тук той забеляза, че Робер Брике направи движение, което означаваше: „А на какво се основава вашата сигурност?“, и добави: — Помислете: ако Салсед беше един от хората на херцога, дьо Гиз не би допуснал да го хванат и докарат от Брюксел в Париж с вързани ръце и крака или най-малкото би се опитал да освободи със сила пленника.

— Да го освободи със сила — възрази Брике, — е твърде рискована работа. Не се знае дали такъв опит ще е сполучлив, или не, а господин дьо Гиз би признал с това, че е организирал заговор срещу херцог д’Анжу.

— Господин дьо Гиз не би се спрял пред такива съображения — сухо продължи конникът, — убеден съм в това и щом не се застъпи за Салсед, значи, че Салсед не е негов човек.

— Простете, че настоявам — продължи Брике, — но сведенията, че Салсед е проговорил са съвсем достоверни.

— Къде е проговорил? Пред съда ли?

— Не, не пред съда, господине, по време на изтезаването. Но нима не е все едно? — попита метр Брике със зле изиграно простодушие.

— Разбира се, че не е все едно. Хубава работа!… Нека дрънкат, че е проговорил — съгласен съм, но какво точно е казал, не се знае.

— Още веднъж моля да ме извините, господине — продължи Робер Брике. — Знае се, при това с всички подробности.

— Е, и какво е казал? — раздразнен попита конникът. — Говорете, щом сте така добре осведомен.

— Не се хваля с осведомеността си, господине, напротив — старая се да науча нещо от вас — отговори Брике.

— Хайде да се разберем! — нетърпеливо подхвана конникът. — Вие твърдите, че уж са известни показанията на Салсед. И какво е казал? Е, хайде!

— Не мога да гарантирам, че това са истинските му думи — каза Робер Брике. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни конника.

— Но в края на краищата, какви приказки му се приписват?

— Казват, че е признал участието си в заговор в полза на господин дьо Гиз.

— Срещу краля на Франция, разбира се! Стара песен!

— Не, не срещу негово величество краля на Франция, а срещу негова светлост херцог д’Анжу.

— Ако е признал това…

— Какво тогава? — попита Робер Брике.

— Тогава той е негодник! — намръщен изпече конникът.

— Да — тихо каза Робер Брике, — но браво на него, ако е направил онова, което е признал. Ах, господине, железните ботуши, колелото за разпъване и котелът с вряща вода добре развързват езиците на порядъчни хора.

— Истина казвате, господине — дълбоко въздъхна конникът.

— Голяма работа! — намеси се гасконецът, който обръщаше глава ту към единия, ту към другия събеседник и се вслушваше в разговора. — Ботуши, колело, котел — чудо голямо! Ако този Салсед е проговорил, то той е негодник, пък и господарят му също.

— Охо! — промълви конникът, без да може да сдържи раздразнението си. — Твърде високо запяхте, господин гасконецо!

— Аз ли?

— Да, вие.

— Пея по мелодия, която ми е по вкуса, дявол да го вземе! Толкова по-зле за онези, на които пеенето ми не им харесва.

Конникът направи гневно движение.

— По-тихо! — чу се нечий приглушен, но властен глас.

Робер Брике напразно се опита да разбере кой каза това.

Конникът едва се сдържа.

— А добре ли познавате онези, за които говорите, господине? — попита той гасконеца.

— Дали познавам Салсед?

— Да.

— Изобщо не го познавам.

— А херцог дьо Гиз?

— Също.

— А херцог д’Анжу?

— Още по-малко.

— Известно ли ви е, че господин дьо Салсед е храбрец?

— Толкова по-добре. Той храбро ще посрещне смъртта.

— И че ако господин дьо Гиз прави заговори, сам участвува в тях?

— Дявол да го вземе! Какво ме засяга това?

— И че монсеньор херцог д’Анжу, който преди се наричаше д’Алансон, заповяда да убият или допусна да бъдат убити всички, които стояха зад него: Ла Мол, Коконас, Бюси и другите?

— Пет пари не давам за това!

— Как! Не давате пет пари?

— Менвил! Менвил! — тихо прозвуча същият глас.

— Разбира се, че не давам! Аз знам само едно, кълна се в Христовата кръв: днес имам спешна работа в Париж, а заради този проклет Салсед ми затварят вратата под носа.

— Охо! Гасконецът не обича да се шегува — промърмори Робер Брике. — И май ще видим някои любопитни неща.

При последната забележка на събеседника му кръвта нахлу в лицето на конника, но той обузда гнева си.

— Вие сте прав — каза той, — по дяволите всички, които не ни пускат в Париж!

„Охо! — помисли Робер Брике, който внимателно следеше как се мени лицето на конника. — Изглежда, ще видя по-любопитни неща, отколкото очаквах.“

Докато той размишляваше така, се чу звук на тръба. След това швейцарците, развъртели алебарди, си прокараха път през тълпата и я накараха да се нареди от двете страни на пътя.

По този проход започна да се разхожда споменатият вече от нас офицер, комуто, както личеше, беше поверена охраната на вратата. После, след като изгледа предизвикателно тълпата, той заповяда да се даде сигнал с тръбите.

Това на часа беше изпълнено и се възцари тишина, която сякаш беше невъзможно да се очаква след такова вълнение и шум.

Тогава един глашатай в мундир с везани лилии и герба на Париж на гърдите мина напред с някакъв свитък в ръце и прочете с гъгнив като на всички глашатаи глас:

— „Довеждаме до сведение на жителите на нашия славен град Париж и неговите околности, че всички градски врати ще бъдат затворени до един часа след пладне днес и че преди посочения час никой няма да влиза в града. Такава е волята на краля и постановлението на господин парижкия прево^[1].“

Глашатаят спря да си поеме дъх. Присъстващите се възползваха от тази пауза, за да изразят учудването и недоволството си с дълго освиркване, което глашатаят, трябва да признаем, издържа, без да мигне.

Офицерът повелително вдигна ръка и веднага отново настъпи тишина.

Глашатаят продължи без смущение и колебание — изглежда, навикът го бе закалил срещу всяка проява на народните чувства:

— „Споменатата мярка не се отнася до онези, които покажат уречен знак или са извикани с писмо или заповед, съставени по надлежния начин.

Дадено в управлението на парижкия прево по извънредната заповед на негово величество на двадесет и шести октомври в годината от рождество Господне хиляда петстотин осемдесет и пета.“

— Тръбете! — чу се команда.

На часа се разнесе пресипналият лай на тръбите. Тълпата зад веригата швейцарци и войници се размърда като гърчеща се змия.

— Какво значи това? — питаха най-мирно настроените.

— Сигурно пак някакъв заговор!

— Това са го нагласили, за да ни попречат да влезем в Париж — тихо каза на спътниците си конникът, който с такова неразбираемо търпение понасяше дръзкото поведение на гасконеца. — Швейцарци, глашатаи, забрани, тръби — всичко това заради нас. Кълна се в честта си, дори съм горд от това.

— Дайте път! Дайте път! Хей, вие там! — викаше офицерът, който командваше отряда. — Хиляди дяволи! Не виждате ли, че преграждате пътя на ония, които имат право да минат през градската врата?

— Залагам си главата, но все някой ще влезе в Париж, ако ще и всички граждани на света да стоят между него и заставата — каза гасконецът, чиито дръзки думи предизвикаха възхищението на метр Брике, и безцеремонно започна да се провира през тълпата.

И наистина той мигновено се оказа в прохода, разчистен от швейцарците.

Можете да си представите колко бързо и с какво любопитство погледите на всички се обърнаха към човека, който се беше осмелил да излезе напред след заповедта да си остава на мястото.

Но гасконецът изобщо не се тревожеше от завистливите погледи. Той гордо се спря, напрегнал тяло под тънката зелена куртка. Под твърде късите протрити ръкави стърчаха цели три дюйма костеливите му китки. Очите му бяха светли, косата къдрава и жълта или по рождение, или от прахта по пътя. Дългите му мускулести крака напомняха краката на елен. Едната му ръка беше с бродирана кожена ръкавица, в другата той въртеше орехова пръчка. Гасконецът се озърна и като реши, че споменатият от нас офицер е най-важното лице в отряда, тръгна право към него.

Офицерът близо минута гледа мълчаливо гасконеца. Онзи без каквото и да е смущение правеше същото.

— Вие, изглежда, сте си загубили шапката? — попита най-после офицерът.

— Да, господине.

— В тълпата ли?

— Не. Получих писмо от приятелката си и го зачетох край реката на четвърт миля оттук, когато изведнъж порив на вятъра отнесе и писмото, и шапката. Хукнах след писмото, въпреки че токата на шапката ми е от едър брилянт. Хванах писмото, но когато се върнах за шапката, се оказа, че вятърът я е съборил в реката и тя е отплувала към Париж… Някой бедняк ще забогатее от тази работа. Нека!

— Така че останахте гологлав?

— А нима няма да си намеря шапка в Париж, дявол да го вземе? Ще си купя по-красива и от старата и ще я украся с два пъти по-голям брилянт.

Офицерът едва забележимо присви рамене, но това движение не убягна на гасконеца.

— Какво има? — каза той.

— Имате ли пропуск? — попита офицерът.

— Разбира се, че имам. И не един, а цели два.

— Един ми е достатъчен, стига да е наред.

— Но ако не бъркам — не, дявол да го вземе, не бъркам — имам удоволствието да разговарям с господин дьо Лоаняк? — попита гасконецът и се опули.

— Напълно е възможно, господине — сухо отговори офицерът, който съвсем не изпадна във възторг от това, че са го познали.

— С господин дьо Лоаняк, моя земляк?

— Няма да отричам.

— С моя братовчед?

— Добре де, дайте си пропуска.

— Ето го.

Гасконецът измъкна от ръкавицата си изкусно изрязана половина на картичка.

— Вървете след мен — каза Лоаняк, без да погледне картичката, — вие и вашите спътници, ако има някого с вас. Ще проверим пропуските.

И застана до вратата.

Гологлавият гасконец го последва.

Петима мъже се приближиха след гасконеца.

Първият от тях беше с великолепна броня, изработена така изумително, сякаш е създадена от самия Бенвенуто Челини^[2]. Фасонът на бронята обаче беше излязъл от мода и затова, въпреки великолепието си тя предизвикваше не възторг, а насмешка.

Вторият спътник на гасконеца вървеше съпровождан от дебел слуга с прошарени коси — кльощав и почернял от слънцето, той изглеждаше като прототип на Дон Кихот, точно както слугата му можеше да мине за прототип на Санчо Панса.

Третият държеше на ръце десетмесечно бебе, за кожения му колан се държеше жена, на чиито поли се бяха увесили две деца — едното на четири, другото на пет години.

Четвъртият се мъкнеше, накуцвайки с дълга шпага на кръста.

Накрая шествието завършваше с красив младеж, възседнал породист вран кон.

В сравнение с останалите той изгледаше като истински крал.

Принуден да напредва достатъчно бавно, за да не изпревари другарите си, младежът за миг спря.

В същия момент той усети, че някой го дръпна за ножницата на шпагата, и се обърна.

Вниманието му привлече чернокос юноша, невисок, строен, изящен, с пламнал поглед и ръкавици на ръцете.

— Какво има, господине? — попита конникът.

— Господине, моля ви за милост.

— Казвайте, само че по-скоро, моля, виждате — чакат ме.

— Трябва да вляза в града, господине, това ми е крайно необходимо, разбирате ли?… А вие сте сам, трябва ви паж, който да подхожда на вашата външност.

— Е, и какво?

— Услуга за услуга: вкарайте ме в града и аз ще ви бъда паж.

— Благодаря ви — каза конникът, — но нямам нужда от паж.

— Даже от такъв като мен? — попита юношата и се усмихна така странно, че ледената обвивка, в която конникът се опитваше да затвори сърцето си, започна да се топи.

— Исках да кажа, че не мога да държа слуги.

— Да, знам, че не сте богат, господин Ернотон дьо Карменж — промълви пажът.

Конникът потръпна. Но без да обръща внимание на това, юношата продължи:

— Затова няма да говорим за заплащане, напротив — на вас ще ви бъде заплатено стократно, ако се съгласите да изпълните молбата ми. Позволете ми да ви служа, въпреки че и на мен самия ми се е случвало да давам нареждания.

И юношата стисна ръката на конника, което от страна на паж беше твърде безцеремонно. След това се обърна към познатата ни вече група конници и каза:

— Аз ще мина, това е главното… Вие Менвил се постарайте да направите същото по какъвто и да е начин.

— Да минеш, не е достатъчно — отговори благородникът. — Трябва той да ви види.

— О, не се притеснявайте! Ако мина през тази врата, той ще ме види.

— Не забравяйте условния знак.

— Два пръста, допрени до устните, нали?

— Правилно, а сега — да ви помага Господ!

— Е, какво, господин паж, готов ли сте? — попита собственикът на врания кон.

— На вашите услуги, господарю — отговори юношата.

И леко подскочи върху гърба на коня зад спътника си, който побърза да се присъедини към останалите избраници, започнали вече да вадят пропуските си.

— Проклети дяволи! — произнесе Робер Брике, който ги изпращаше с поглед. — Та това е цял керван от гасконци, гръм да ме удари!