Александър Дюма
Четиридесет и петимата (31)

Глава 31

За това, как господин дьо Лоаняк се обърна към четиридесет и петимата с кратка реч

Всички млади гасконци се разположиха покрай прозорците, за да не пропуснат връщането на краля.

При това всеки един от тях бе завладян от различни помисли.

Сен-Мален бе изпълнен с омраза, срам и честолюбие: сърцето го пареше; веждите му се въсеха.

Ернотон бе забравил вече случилото се и мислеше за едно — коя ще е дамата, на която бе дал възможност да проникне в Париж като негов паж и по-късно можа да види неочаквано в разкошна носилка.

Човек, склонен повече към мечтателност, отколкото към честолюбиви сметки, имаше за какво да по-размисли тук.

Затова Ернотон, само случайно повдигнал глава, забеляза, че Сен-Мален е изчезнал.

Той моментално съобрази в какво се състои работата.

Сен-Мален не бе пропуснал минутата, когато кралят се бе върнал и беше отишъл при него.

Ернотон бързо прекоси коридора и се яви пред краля тъкмо когато Сен-Мален излизаше от него.

— Погледнете — радостно каза той на Ернотон — какво ми подари кралят.

И той му показа една златна верижка.

— Поздравявам ви, господине — отзова се Ернотон без ни най-малко вълнение.

И на свой ред влезе при краля.

Сен-Мален очакваше проява на завист от страна на господин дьо Карменж и бе поразен от невъзмутимостта на съперника си. Той реши да го изчака.

Ернотон остана при краля десетина минути, които се сториха на Сен-Мален цяла вечност.

Най-сетне той излезе. Сен-Мален хвърли на другаря си бърз поглед и сърцето му заби по-спокойно: Ернотон излезе с празни ръце.

— А вас, господине — попита го Сен-Мален, — кралят не ви ли удостои с нещо?

— Той ми подаде ръка за целувка — отвърна Ернотон.

Сен-Мален стисна толкова силно подарената му златна верижка в дланта си, че счупи една от брънките й.

Двамата гасконци се отправиха към казармата.

Когато влизаха в общата зала, се раздаде сигнал с тръба; от него всички Четиридесет и петима изскочиха от помещенията си като пчели, излетели от кошер.

Повечето от тях бяха разкошно пременени, но доста безвкусно — блясъкът заменяше изяществото.

Впрочем, всички те притежаваха онова, което изискваше от тях д’Епернон, този гъвкав политик, макар и лош военен, — младост, сила или опит.

Почти всички имаха дълги шпаги, звънтящи шпори, бабаитски засукани мустаци, велурени или кожени ръкавици и ботуши; всичко това блестеше от позлата, ухаеше на помада, бе украсено с панделки — „за шик“, както се казваше в ония времена.

Хората с добър вкус си личаха по тъмните тонове на дрехите, пестеливите — по здравината на сукното, контетата — по дантелите и розовия или бял атлаз.

Пардика дьо Пенкорне се бе снабдил от някакъв евреин с верига от позлатена мед, тежка като веригата на каторжник.

Пертинакс дьо Монкрабо бе целият в атлаз, бродерии и панделки.

Есташ дьо Мираду не блестеше с нищо: той трябваше да облече Лардил, Милитор и двете деца.

Лардил си бе избрала най-богатата премяна, допустими по тогавашните закони, насочени срещу разкоша. Милитор се обличаше в кадифе и брокат, носеше сребърна верижка, шапчица с пера и бродирани чорапи. Така че бедният Есташ трябваше да се задоволява с оставащата му мизерна сума едва стигаща, за да не изглежда дрипльо.

Господин дьо Шалабър бе запазил куртката си със стоманен цвят малко само подновена от шивача. Изкусно пришитите тук и там ивици кадифе придаваха нов вид на тази неизносваща се дреха.

Впрочем, стиснатият Шалабър все пак се бе охарчил за пурпурни на цвят панталони, за ботуши, плащ и шапка: всичко това напълно в тон едно с друго.

Що се отнася до оръжието, то беше превъзходно: старият боец бе съумял да намери отлична испанска шпага, кинжал, изработен от изкусен майстор, и прекрасен метален нагръдник.

Всички тези господа се любуваха един на друг, когато свъсил сурово вежди, при тях се появи господин дьо Лоаняк.

Той ги накара да застанат в кръг около него, но самият му вид не предвещаваше нищо добро. Всички устремиха погледи към началника си.

— Всички ли сте тук, господа? — попита той.

— Всички! — отвърнаха четиридесет и пет гласа с твърде похвално единодушие.

— Господа — продължи Лоаняк, — бяхте извикани тук, за да станете лични телохранители на краля — твърде похвално единодушие.

Лоаняк направи пауза. Чу се одобрителен шепот.

— Не си въобразявайте обаче, че кралят ви е взел на служба и ще ви плаща, за да гледа около себе си разни перковци. Необходима е дисциплина — ами че тук сте събрали все благородници, иначе казано, най-послушните и предани хора в кралството.

Събралите се затаиха дъх: от това тържествено начало не бе трудно да се разбере, че ще стане дума за много важно нещо.

— От днес нататък вие ще живеете в Лувъра — това средище на държавната власт. Често ще ви се възлага да изпълнявате важни поръчения. Следователно вие се намирате в положение на длъжностни лица, които не само знаят държавни тайни, но имат и изпълнителна власт.

По редиците на гасконците за втори път премина одобрителен шепот.

Мнозина повдигнаха високо глави — сякаш израснаха с няколко дюйма от гордост.

— Да предположим сега — продължи Лоаняк, — че едно от тези длъжностни лица, да речем някой офицер, издаде тайно решение на съвета. Разбирате, че той заслужава смърт, нали?

— Разбира се — отвърнаха няколко гласа.

— И ето на, господа — продължи Лоаняк и в гласа му прозвуча заплаха, — днес бе изтървана една държавна тайна.

Гордостта на Четиридесет и петимата бе сменена от страха: те се заоглеждаха неспокойно и подозрителна.

— Двама от вас, господа, са клюкарствали на улицата като стари стрини и са изтървали толкова важни думи, че всяка една от тях може да погуби човек.

Сен-Мален пристъпи тутакси към Лоаняк и му каза:

— Милостиви господине, имам честта да говоря с вас от името на своите другари. Необходимо е да освободим от подозрение тези слуги на краля, които не са се провинили в нищо. Молим ви по-бързо да се конкретизирате.

— Няма нищо по-лесно — отвърна Лоаняк.

Всички още повече наостриха уши.

— Днес кралят получи известие, че един негов враг, от тези, с които вие сте призвани да водите борба, се е появил в Париж. Името на този враг е било произнесено тайно, но го е чул часовоят, тоест човекът, на когото трябва да се разчита като на каменна стена, защото, подобно на нея, той трябва да бъде непоколебим, глух и ням. Той обаче се е заел да повтаря на улицата името на кралския враг и при това толкова гръмогласно и самохвално, че е привлякъл вниманието на минувачите и е създал смут сред гражданството. Сам станах свидетел на това, понеже минах по същия път и чух всичко със собствените си уши. Сложих ръката си върху рамото на бъбривеца и той млъкна. Трябваше да изтърве само още няколко думи, за да бъдат застрашени най-свещените ни интереси, след което щях да съм принуден да го заколя.

При тези думи на Лоаняк всички видяха как Пертинакс дьо Монкрабо и Пардика дьо Пенкорне пребледняха и в състояние на полусвяст се подпряха един на друг. Монкрабо избърбори нещо за свое оправдание.

В мига, в който смущението издаде виновните, всички погледи се насочиха към тях.

— Нищо не може да ви извини, господине — обърна се Лоаняк към Пертинакс. — Ако сте били пиян, трябва да понесете наказание за това, че сте се напили; ако сте постъпили просто като горделивец и самохвалко, толкова повече заслужавате наказанието.

Възцари се зловещо мълчание.

— Следователно — продължи Лоаняк, — вие, господин дьо Монкрабо, и вие, господин дьо Пенкорне, ще бъдете наказани.

— Простете, господине — замоли се Пертинакс, — но ние идваме от провинцията, новаци сме в кралския двор и не знаем как да се държим в обстоятелства, отнасящи се до политиката.

— Не е трябвало да постъпвате на служба при негово величество, преди да претеглите бремето на тази велика чест.

— Кълнем се, че, занапред ще бъдем неми като гроб.

— Всичко това добре, господа, но ще загладите ли утре злото, причинено от вас днес?

— Ще се постараем.

— Всички вие се ползувате от относителна свобода — продължи Лоаняк, без да отговори директно на молбата на виновните, — но съм с намерение да огранича тази свобода с най-строга дисциплина. Чувате ли ме, господа? Онези от вас, които сметнат, че службата няма да е по силите им, могат да си вървят: на тяхно място ще се намерят немалко желаещи.

Никой нищо не отговори, но мнозина се помрачиха.

— И така — продължи Лоаняк, — предупреждавам ви: правосъдието при нас ще се раздава тайно, бързо, без съдебно дирене. Предателите ще ги последва незабавна смърт. Да предположим например, че вместо да разговарят приятелски на улицата за неща, които би следвало да забравят, господата дьо Монкрабо и дьо Пенкорне се бяха скарали заради онова, за което са имали право да помнят. Нима това спречкване не би могло да свърши с дуел между тях? По време на дуел често се случва противниците да се пронизват едновременно взаимно с шпагите си. На другия ден след свадата им намират тези двама господа мъртви в Пре-о-Клер… И така, всички, които издадат държавна тайна, — добре ли ме разбрахте, господа? — ще бъдат ликвидирани по моя заповед на дуел или по някакъв друг начин.

Монкрабо се свлече с цялата си тежест върху другаря си, бледността на когото пък прие зеленикав оттенък.

— За по-леки провинения — продължи Лоаняк — ще налагам и по-леки наказания — например тъмничен затвор. Този път ще пощадя живота на господин дьо Монкрабо, който се е раздрънкал, и на господин дьо Пенкорне, който го е слушал. Прощавам им, защото са могли да се провинят по незнание. Няма и да ги затворя, защото вероятно тази вечер или утре те ще ми трябват. Ето защо ще им наложа третото по вид наказание, до което ще прибягвам към провинилите се — глобата. Вие получихте хиляда ливри, господа, от тях ще върнете сто. Ще употребя тези пари като възнаграждение за безупречна служба.

— Сто ливри! — ахна Пенкорне. — Но, дявол да го вземе, аз вече ги нямам: всички отидоха за екипировката.

— Ще продадете веригата си — каза Лоаняк.

— Готов съм да я предам в кралската хазна — отвърна Пенкорне.

— Не, господине, кралят не приема вещи от своите поданици за заплащане на глобата им… Още няколко думи, господа — продължи Лоаняк. — Забелязах, че между вас са започнали раздори; за всяко спречкване трябва да ми бъде долагано — сам ще преценявам колко сериозно е то и дали да разрешавам дуел, ако намеря за необходимо. В наши дни твърде често убиват хора на дуел, а аз не желая моят отряд да се лишава от бойци. За първия дуел, който ще последва без моето разрешение, ще наложа на виновните строг арест, доста голяма глоба, а може дори и по-сурово наказание… Господа, свободни сте. Впрочем, тази вечер петнадесет души от вас ще дежурят до стълбата, водеща към покоите на негово величество, други петнадесет — в двора, където ще се смесят със свитата на онези, които ще дойдат в Лувъра, — и накрая, последните петнадесет ще останат тук, в казармата.

— Милостиви господине — обърна се Сен-Мален към Лоаняк, като го приближи, — разрешете ми не да ви дам съвет — пазил ме Бог! — но да помоля разрешение. Всеки добър отряд трябва да си има началник.

— Е, а аз какъв съм според вас? — запита Лоаняк.

— Вие, господине, сте нашият генерал.

— Не аз, господине, заблуждавате се, а херцог д’Епернон.

— Значи вие сте нашият полковник! Но и в такъв случай всеки петнадесет души трябва да си имат свой командир.

— Правилно — отвърна Лоаняк, — не мога да бъда на три места едновременно. При това не желая сред вас едни да стоят по-ниско, други — по-високо, освен но отношение на своята доблест.

— О, що се отнася до това различие, скоро ще почувствувате разликата между нас.

— Затова смятам да назначавам всеки ден сменни командири — каза Лоаняк. — Заедно с паролата ще назовавам и името на дежурния командир. По такъв начин всички подред ще се подчиняват и ще командват. Ами че аз още не знам кой на какво е способен: когато видя как ще се проявите, тогава ще направя избора си.

Сен-Мален се поклони и се присъедини към другарите си.

— Надявам се, че ме разбрахте, господа? — продължи Лоаняк. — Разделих ви на три отряда по петнадесет души. Знаете номерата си: първият отряд дежури на стълбите, вторият — в двора, третият остава в казармата. Бойните от последния отряд се намират в бойна готовност и се включват веднага след подаден сигнал. Сега, господа, сте свободни… Господин дьо Монкрабо и господин дьо Пенкорне, утре ще трябва да внесете глобата си. Ковчежникът съм аз. Свободни сте.

Всички излязоха. Остана единствен Ернотон дьо Карменж.

— Трябва ли ви нещо, господине? — попита го Лоаняк.

— Да, господине — отвърна с поклон Ернотон. — Да служи човек на краля е нещо много почтено, но ми се иска да знам докъде може да се простре подчиняването на заповедта.

— Господине — отвърна Лоаняк, — въпросът ви е твърде деликатен и не съм в състояние да ви дам определен отговор.

— Осмелявам се да ви запитам, господине, защо?

Всички тези въпроси бяха зададени на Лоаняк с такава изтънчена вежливост, че въпреки обичайната си практика, той напразно търсеше повод за мъмрене.

— Защото самият аз не знам сутрин, какво ме чака да върша вечерта.

— Аз съм нов човек при двора, господине — каза Ернотон, — нямам тук нито приятели, нито врагове, не се поддавам лесно на увлечения и затова, макар и да не струвам повече от останалите, мога да ви бъда полезен.

— Но, предполагам, вие обичате краля?

— Аз съм длъжен да го обичам, господин дьо Лоаняк, като негов слуга, като верноподаник и като благородник.

— Това е главното и ако вие сте съобразителен човек, самичък ще разпознаете онзи, който ще застане на противоположното гледище.

— Отлично, господине — отвърна с поклон Ернотон, — всичко е ясно. Но остава още едно обстоятелство, което силно ме смущава.

— Какво е то?

— Пасивното подчинение.

— Това е първото условие.

— Прекрасно го разбирам, господине. Но пасивното подчинение е нещо твърде тежко за хора, прекалено чувствителни по отношение на личната си чест.

— Това вече не ме засяга, господин дьо Карменж — каза Лоаняк.

— Но ако някое разпореждане, господине, се окаже не по вкуса ви?

— Аз виждам подписа на господин д’Епернон и това ми възвръща душевното спокойствие.

— А господин д’Епернон?

— Господин д’Епернон вижда подписа на негово величество и също, подобно на мен, се успокоява.

— Вие сте прав, господине — каза Ернотон, — аз съм ваш покорен слуга.

Ернотон тръгна към изхода, но Лоаняк го спря.

— Вие ме наведохте на една мисъл — каза той — и ще ви кажа нещо, което не казах на вашите другари, защото никой от тях не посмя да говори толкова мъжествено и достойно като вас.

Ернотон се поклони.

— Господине — приближи се Лоаняк до младия човек, — тази вечер тук вероятно ще се появи едно високопоставено лице; не го изпускайте от погледа си и го следвайте навсякъде, където и да тръгне след излизането си от Лувъра.

— Милостиви господине, позволете ми да кажа, че според мен това се нарича шпиониране.

— Шпиониране ли? Така ли смятате? — студено произнесе Лоаняк. — Възможно е, обаче…

И той протегна някакъв лист на Карменж. Ернотон го разгъна и прочете:

„Ако тази вечер господин дьо Майен се осмели да се появи в Лувъра, наредете на някого да го проследи!“

— Чий е подписът? — попита Лоаняк.

— Подписано е: „Д’Епернон“ — прочете Карменж.

— И така, господине?

— Прав сте — отвърна Ернотон и му се поклони ниско, — ще проследя господин дьо Майен.

И той се оттегли.