Александър Дюма
Четиридесет и петимата (56)

Глава 24

За това, какво ставаше в Лувъра, когато Шико пристигна в Нерак

Насъщната необходимост да следваме нашия приятел Шико чак до завършване на мисията му задълго ни отклони от Лувъра, за което чистосърдечно молим читателя за извинение.

Би било обаче несправедливо повече да оставяме без внимание събитията, последвали Венсенския заговор.

Кралят, който показа такова мъжество в опасната минута, по-късно почувствува онова закъсняло вълнение, което нерядко обзема най-храбрите сърца, след като опасността вече премине. Поради тази причина, след като се върна в Лувъра, той не каза нито дума и даже забрави да благодари на бдителните командири и на преданата стража, които му помогнаха да избегне гибелта.

Затова д’Епернон, останал най-дълго от всички в кралската спалня, си отиде в отвратително разположение на духа.

Като видя, че д’Епернон мина край него в пълно мълчание Лоаняк се обърна към Четиридесет и петимата и каза:

— Господа, вие повече не сте нужни на краля, вървете да спите.

В два часа сутринта в Лувъра всички спяха. Тайната беше строго спазена. Почтените жители на Париж даже не подозираха, че през тази нощ кралският престол едва не премина към нова династия.

Господин д’Епернон веднага заповяда да му свалят ботушите и вместо да патрулира из града с три десетици конници, последва примера на августейшия си повелител и легна да спи, без да каже никому нито дума.

Единствен Лоаняк, когото даже краят на света не можеше да отклони от изпълнението на задълженията му, обиколи караулите на швейцарците и френската стража, които носеха службата добросъвестно, но без особено старание.

На другата сутрин, след като се събуди, Анри изпи в постелята си четири чашки силен бульон вместо обикновените две и разпореди да предадат на статс-секретаря дьо Вилекьо и д’О да се явят при него в спалнята за съставянето на нов едикт за държавните финанси.

Двамата висши чиновници тревожно се споглеждаха. Кралят беше толкова разсеян, че даже чудовищните данъци, които те се канеха да въведат, не предизвикваха у негово величество и сянка на усмивка.

Затова пък Анри през цялото време си играеше с господин Лов и всеки път, когато кученцето стискаше нежните му пръсти с острите си зъби, изричаше:

— Ах, ти, бунтовнико, и ти ли искаш да ме ухапеш? Ах, ти, подло кученце, ти също посягаш на своя господар!

После Анри, преструвайки се, че за това са нужни същите усилия, каквито са били нужни на Херакъл, сина на Алкмена, за да победи немейския лъв, укротяваше мнимото чудовище, което беше голямо колкото юмрук, и повтаряше с неописуемо удоволствие:

— А! Ти си победен, господин Лов, победен си, гнусен лигист такъв! Победен! Победен!…

Това беше всичко, което можаха да разберат господата дьо Вилекьо и д’О, двамата велики дипломати, уверени, че нито една човешка тайна не може да бъде скрита от тях. Ако не се смятат думите, предназначени за господин Лов, Анри мълча през цялото време.

Накрая удари три часът следобед.

Кралят извика при себе си господин д’Епернон.

Отговориха му, че херцогът прави преглед на леката конница.

Нареди да извикат Лоаняк.

Отговориха му, че Лоаняк е зает с избирането на коне за каретите.

Сметнаха, че кралят ще се ядоса, но въпреки очакването, той започна да си свири една ловджийска песничка — развлечение, на което се отдаваше само когато беше напълно доволен от себе си.

После Анри поиска закуска и заповяда по време на ядене да му четат назидателна книга. Изведнъж той прекъсна четенето с въпроса:

— Живота на Сула^[1] е написал Плутарх, нали така?

Четецът четеше книга с духовно-нравствено съдържание и когато го прекъснаха с въпрос, отнасящ се до земни работи, той с почуда погледна краля.

Кралят повтори въпроса си.

— Да, господарю — отговори четецът.

— Помните ли мястото, където историкът разказва как Сула избягва смъртта?

Четецът се смути.

— Не си спомням много добре, господарю — отговори той, — отдавна не съм препрочитал Плутарх.

В този момент доложиха за негово преосвещенство кардинал дьо Жоайоз.

— А! Тъкмо навреме — възкликна кралят, — идва учен човек, наш приятел; той сигурно ще ни каже това, без да се запъне.

— Ваше величество — рече кардиналът, — нима имам щастието да дойда навреме?

— Наистина съвсем навреме; чухте ли моя въпрос?

— Господарю, Сула, погубил толкова хора, е рискувал живота си само в сражения.

— Да, спомням си: в едно от тези сражения той бил на косъм от смъртта… Моля ви, кардинале, отворете Плутарх и прочетете мястото, където се разказва за това, как благодарение на бързината на белия си кон римлянинът Сула се спасява от вражеските копия^[2].

— Излишно е да отваряме Плутарх; това събитие е станало по време на битката против самнита Телезин и луканеца Лампоний…

— Сега ми обяснете защо враговете никога не са посягали на толкова жестокия Сула? — попита кралят след кратко мълчание.

— Ваше величество — продължи кардиналът, — ща ви отговоря с думите на самия Плутарх.

— Отговорете, Жоайоз, отговорете!

— Карбон, заклетият враг на Сула, често казвал: „Аз трябва да се боря едновременно с лъва и лисицата, които живеят в сърцето на Сула; но лисицата ми създава повече грижи.“

— И той е прав, кардинале, той е прав. Впрочем, щом стана дума за битки, имате ли някакви вести за вашия брат?

— За кой от тях? Ваше величество знае, че те са четирима.

— Разбира се, за херцог д’Арк, приятелю…

— Още не, господарю.

— Ех, да можеше херцог д’Анжу, който досега така добре умееше да се преструва на лисица, за малко да стане лъв!

Кардиналът нищо не му отговори, тъй като този път Плутарх с нищо не можеше да му помогне: твърде опитният придворен се страхуваше да не би неговият отговор, ако кажеше нещо ласкателно за херцог д’Анжу, да е неприятен на краля.

Като се убеди, че кардиналът има намерение да мълчи, Анри отново се зае с господин Лов; после, като направи знак на кардинала да остане, той стана, облече се в разкошна дреха и отиде в кабинета си, където го чакаха придворните.

В двора, където хората притежават същото тънко чувство както планинците, които могат лесно да почувствуват приближаването и отминаването на бурите, настроението беше според обстоятелствата. Двете кралици бяха видимо разтревожени.

Екатерина, бледна и развълнувана, се кланяше на всички страни, говореше отсечено и с малко думи.

Луиза дьо Водемон не виждаше и не чуваше никого.

Появи се кралят.

Погледът му беше жив, по страните му цъфтеше руменина; изразът на лицето му, изглежда, свидетелстваше за добро разположение на духа и видът на Анри подейства на смръщените придворни, чакащи идването му, като лъч есенно слънце на пожълтяла вече гора.

За един миг всичко стана златисто, пурпурно, всичко засия.

Кралят целуна ръка първо на майка си, после на жена си. Изприказва много комплименти на дамите, отвикнали от такава любезност, и даже стигна дотам, че ги почерпи с бонбони.

— Тревожехме се за вашето здраве, сине — каза Екатерина, изпитателно гледайки краля, като че ли желаеше да разбере дали руменината му не е изкуствена, а веселостта му не е маска.

— И съвсем напразно, госпожо — отговори кралят. — Никога досега не съм се чувствувал толкова добре.

Тези думи бяха придружени от усмивка, която веднага се разпространи сред всички.

— И на какво благодатно влияние, синко, приписвате подобрението на вашето здраве? — попита кралицата майка едва скривайки своето безпокойство.

— На това, че много се смях, госпожо — отговори кралят.

Всички се спогледаха с такава дълбока почуда, като че ли кралят беше казал някаква нелепост.

— Много сте се смял! Вие сте способен много да се смеете, сине? — попита Екатерина с все така суров вид. — Значи вие сте щастлив човек.

— Така си е, госпожо.

— И какъв повод се намери така буйно да се веселите?

— Трябва да ви кажа, майчице, че вчера вечерта бях във Венсенската гора.

— Да, знам.

— И така, аз заминах за Венсенската гора. На връщане съгледвачите ми докладваха за неприятелска войска, чиито мускети блестяха на пътя.

— Къде се случи това?

— Срещу рибното езеро на монасите, край дома на нашата мила братовчедка.

— Край дома на госпожа дьо Монпансьо! — възкликна Луиза дьо Водемон.

— Точно така, госпожо, край Бел-Еба; аз храбро се приближих до неприятеля, за да се сражавам и видях…

— Боже мой! Продължавайте, господарю — с искрена уплаха възкликна младата кралица.

Екатерина изчакваше в мъчителна тревога, но нито с дума, нито с жест не издаваше състоянието си.

— Видях — продължи кралят — множество благочестиви монаси, които с войнствени възгласи отдаваха чест със своите мускети!

Кардинал дьо Жоайоз се разсмя; целият двор с голямо усърдие последва примера му.

— Смейте се, смейте се! — възкликна кралят. — Във Франция има десет хиляди монаси, от които при нужда ще направя десет хиляди мускетари; тогава ще учредя длъжността велик магистър на мускетарите монаси на негово най-християнско величество и ще удостоя с това звание вас, кардинале.

— Аз съм съгласен, ваше величество; за мен всяка служба е добра, стига да е угодна на ваше величество.

По време на разговора на краля с кардинала високопоставените дами, спазвайки етикета на онова време, станаха и една след друга, като се поклониха на краля, излязоха. Кралицата със своите придворни дами ги последва.

В кабинета остана само кралицата майка. Зад необикновената веселост на краля се криеше някаква тайна и тя реши да я разгадае.

— Впрочем, кардинале — неочаквано каза Анри на прелата, — какво прави вашият брат дьо Бушаж?

— Не знам, ваше величество, аз много рядко го виждам.

От ъгъла на кабинета се чу тих, печален глас:

— Тук съм, ваше величество.

— А! Това е той! — възкликна Анри. — Елате тук, графе, елате!

Младежът веднага се подчини.

— Господи! — възкликна кралят и го погледна изумено. — Честна дума на благородник, това не е човек, а призрак!

— Ваше величество, той много работи — произнесе неясно кардиналът сам поразен от промяната, станала за една седмица с лицето и осанката на неговия брат.

Действително дьо Бушаж беше бледен като восъчна фигура, а тялото му, което едва личеше под коприната и бродериите, наистина изглеждаше невеществено, призрачно.

— Елате по-близо, младежо — заповяда кралят. — Благодаря ви, кардинале, за цитата от Плутарх; обещавам, че в подобни случаи винаги ще прибягвам до вашата помощ.

Кардиналът разбра, че кралят иска да остане сам с неговия брат, и безшумно се отдалечи.

Сега в кабинета нямаше никого, освен кралицата майка, д’Епернон, който се разтапяше от любезности пред нея, и дьо Бушаж.

До вратата стоеше Лоаняк, полувойник-полупридворен, изцяло погълнат от изпълнението на своите задължения.

Кралят седна, даде знак на дьо Бушаж да се приближи и го попита:

— Графе, защо се криете зад дамите? Нима не знаете, че ми е приятно да ви виждам?

— Тези милостиви думи са голяма чест за мен, господарю — каза младежът и се поклони.

— Щом е така, графе, защо от известно време не ви виждам в Лувъра?

— Ако вие, ваше величество — каза Анри дьо Бушаж, — не ме виждате, то е защото не благоволявате макар и за миг да погледнете към ъгъла на тази зала, където аз се намирам винаги в определеното време при вечерното появяване на ваше величество. Аз никога не съм се отклонявал от изпълнението на задълженията си — за мен това е свещен дълг!

— Да, твоят брат и ти, вие ме обичате.

— Ваше величество!

— Аз също ви обичам. Та на думата — бедният Ан ми изпрати писмо от Диеп. Той твърди, че има човек, който още по-силно би съжалявал за Париж от него и че ако такава заповед ти бъде дадена, ти би умрял или не би ми се подчинил. Така ли е?

— Господарю, да не ви се подчиня за мен би било по-ужасно от смъртта, но все пак — продължи младежът и като че ли в желанието да скрие смущението си, наведе глава, — но все пак аз не бих ви се подчинил.

Скръстил ръце, кралят внимателно погледна дьо Бушаж и каза:

— Значи така! Та ти, бедни ми графе, изглежда, си повредил ума си? Разкажи какво се е случило. Хайде.

С героично усилие на волята младият мъж си наложи да се усмихне.

— На такъв велик владетел като вас, ваше величество, не му приляга да изслушва подобни признания.

— Но защо, Анри? — възрази кралят. — Говори, разказвай, това ще ме развлече.

— Господарю — с достойнство отговори младежът, — вие грешите; трябва да кажа, че в моята печал няма нищо, което би могло да развлече едно благородно сърце.

— Стига, стига, не се сърди, дьо Бушаж — каза кралят и хвана ръката му, — аз мога да ти помогна, мое дете. Или ти ще бъдеш щастлив, или аз ще престана да се наричам крал на Франция.

— Щастлив? Аз? Уви, господарю, това не е възможно — отговори младежът с усмивка, пълна с необяснима горест.

— Уверявам ви, дьо Бушаж — настойчиво продължи кралят, — моето могъщество и моето благоразположение към вас ще намерят средство против всичко, освен против смъртта.

— Ваше величество — възкликна младежът и падна в нозете на краля, — не ме смущавайте с изяви на доброта, на които не мога да отговоря по подходящ начин! На моята скръб не може да се помогне, защото тя е единствената ми радост.

— Дьо Бушаж, вие сте безумец, запомнете думите ми, ще се погубите със своите несбъдни мечти.

— Знам това прекрасно, господарю — спокойно отговори младият човек.

— Кажете най-накрая какво искате? — възкликна кралят. — Да се ожените или да получите влияние?

— Ваше величество, аз искам да спечеля една любов… Сам виждате, никой не е в състояние да ми помогне.

— Опитай, синко, опитай; ти си млад, ти си богат — коя жена ще устои на тройното очарование: на красотата, любовта и младостта?

— Колко хора на мое място биха ви благославяли, господарю! Да бъдеш обичан от монарх като вас, ваше величество — това е почти същото, като да бъдещ обичан от самия Бог.

— Отлично, не ми казвай нищо, ако искаш да пазиш тайната си ревниво: ще заповядам да се получат сведения, да се предприемат някои стъпки. Ти знаеш ли какво направих за твоя брат? За теб ще направя същото: един разход от сто хиляди екю не ме смущава.

Дьо Бушаж хвана ръката на краля и я притисна към устните си.

— Ваше величество — възкликна той, — поискайте, когато ви е угодно, моята кръв — и аз ще я пролея цялата, до последната капка като доказателство за това, колко съм ви признателен за покровителството, от което се отказвам.

Анри III с досада му обърна гръб.

— Наистина — възкликна той — тези Жоайоз са още по-упорити, отколкото Валоа!

— Ваше величество, ще ми позволите ли да се оттегля? — попита дьо Бушаж.

— Да, мое дете, върви и се помъчи да бъдеш мъж.

Младежът целуна ръка на краля, поклони се най-почтително на кралицата майка, горделиво мина край д’Епернон, който не му се поклони, и излезе.

Щом той прекрачи прага, кралят викна:

— Затворете вратата, Намбю!

Придворният, който получи тази заповед, веднага обяви гръмогласно, че кралят повече никого няма да приеме.

После Анри се приближи до д’Епернон, тупна го по рамото и каза:

— Ла Валет, довечера ще заповядаш да раздадат на твоите Четиридесет и петима парите, които ще ти връчат, и ще ги пуснеш за едно денонощие. Искам да се повеселят. Кълна се в месата, те ме спасиха, негодниците, спасиха ме, както Сула — неговият бял кон!

— Спасиха ви? — с почуда пак попита Екатерина.

— Да, госпожо. Най-скъпата ваша братовчедка, сестрата на вашия добър приятел господин дьо Гиз… О! Не възразявайте — разбира се, той е ваш добър приятел…

Екатерина се усмихна, както се усмихва жена, когато си казва: „Той никога няма да разбере това.“

Кралят забеляза тази усмивка, стисна устни и довърши започнатата фраза:

— Сестрата на вашия добър приятел дьо Гиз вчера ми направи засада, искаха да ме пленят, може би да ме убият…

— И вие обвинявате за това дьо Гиз? — възкликна Екатерина.

— Не вярвате ли?

— Да си призная, не — каза Екатерина.

— Д’Епернон, приятелю, разкажете, за Бога, на нейно величество кралицата майка тази история с всички подробности. — И като се обърна към Екатерина, добави: — Простете, госпожо, простете, обичайте господин дьо Гиз толкова нежно, колкото желаете; по-рано бях заповядал дьо Салсед да бъде разпънат, помните, нали?

— Разбира се.

— Превъзходно! Нека господата дьо Гиз вземат пример от вас — нека и те не забравят това.

След тези думи кралят се отправи към покоите си, съпроводен от господин Лов, който трябваше да тича, за да успее да го следва.