Александър Дюма
Четиридесет и петимата (21)

Глава 21

Разговор на чашка

Горанфло побърза да направи нужните разпореждания.

Ако достойният игумен се движеше наистина по възходяща, както твърдеше, линия, това се отнасяше главно до развитието в абатството на кулинарното изкуство.

Дон Модест повика готвача брат Еузеб, като какъвто той се яви не толкова пред своя духовен началник, колкото пред един строг съдия.

— Братко Еузеб — произнесе със суров тон Горанфло, — чуйте внимателно това, което ще ви каже моят приятел, господин Робер Брике. Говори се, че вие пренебрегвате своите задължения. Чувам за сериозни недостатъци във вашата последна супа от раци, за фатална небрежност при приготвянето на свинските уши… Внимавайте, брат Еузеб, внимавайте: и дребното камъче катурва колата.

Монахът си смени няколко пъти цвета на лицето и измърмори някакви извинения, които обаче не бяха взети под внимание.

— Достатъчно! — каза Горанфло.

Брат Еузеб млъкна.

— Какво имате днес за закуска? — попита достопочтеният игумен.

— Омлет с петльови гребени.

— Какво още?

— Пълнени печурки.

— Друго?

— Раци със сос мадейра.

— Дреболии са всичко това, дреболии. Назовете ми нещо по-солидно, и по-скоро!

— Може да поднесем бут, натъпкан с шамфъстък.

Шико презрително се изсмя.

— Простете — плахо се намеси Еузеб, — той е сварен в херес и е набучкан с парченца говеждо.

Горанфло погледна Шико със свенлива надежда:

— Това трябва да го бива, нали, господин Брике? — попита той.

Шико показа с жест, че е доволен, макар и не особено.

— А какво имате още? — не мирясваше Горанфло.

— Може да приготвим отлична змиорка.

— По дяволите змиорката! — презрително махна с ръка Шико.

— Смея да мисля, господин Брике — продължи брат Еузеб, изпълващ се с все по-голяма смелост, — че няма да съжалявате, ако опитате моята змиорка.

— А как сте я приготвили?

— Да, наистина, как сте я приготвили? — повтори въпроса му и игуменът.

— След като й смъкнах кожата, я потопих в хамсиево масло, овалях я в ситно стрити сухари и накрая я подържах десет секунди на огъня. В този й: вид ще имам честта да я поднеса на масата.

— А сосът?

— Да, а сосът?

— Сосът е от зехтин, лимонов сок и горчица.

— Отлично — каза Шико.

Брат Еузеб въздъхна с облекчение.

— Стигнахме накрая до сладкото — справедливо забеляза Горанфло.

— Ще ви направя десерт, който ще отговори напълно на вкуса на сеньор игумена.

— Добре, разчитам на вас — каза Горанфло. — Покажете, че сте достоен за доверието ми.

Еузеб се поклони:

— Свободен ли съм? — попита той.

Игуменът погледна Шико.

— Нека върви — каза Шико.

— Вървете и ми изпратете брата ключар.

Братът ключар смени брат Еузеб и получи също толкова обстойни и точни указания.

След десет минути двамата седяха един срещу друг на трапезата, застлана с тънка ленена покривка.

Масата, предвидена за шест души, беше изцяло отрупана — толкова всевъзможни бутилки с разнообразни етикетчета бе донесъл братът ключар.

Строго придържайки се към установеното меню, Еузеб изпрати от кухнята омлета, раците и гъбите, които изпълниха стаята с аромата на първокачествено масло, мащерка и мадейра.

Прегладнелият Шико се нахвърли на яденето.

Игуменът започна да яде с вид на човек, който се съмнява в самия себе си, в своя готвач и в сътрапезника си.

Но след няколко минути Горанфло поглъщаше вече лакомо храната, а Шико го наблюдаваше.

Започнаха с рейнското, минаха на бургундското от 1550 година, опитаха „Сен-пере“ и накрая се спряха на виното, изпратено от новата духовна дъщеря на игумена.

— Е, какво ще кажете? — попита Горанфло, който отпи три глътки, но не се решаваше да изрази мнението си.

— Нежно, леко — отвърна Шико. — А как се казва вашата нова духовна дъщеря?

— Нямам представа.

— Как, не знаете дори името й?

— Ей Богу, не: държим връзка чрез пратеници.

Шико затвори клепачи, сякаш за да вкуси виното.

Всъщност той размишляваше.

— И така — каза той след десетина минути, — имам, значи, честта да деля трапезата с един пълководец?

— Господи, така е!

— Как, вие въздишате?

— Това ще бъде много уморително.

— Не ще и дума, затова пък е прекрасно, почетно.

— Аз и без друго съм отрупан с грижи. По завчера например се наложи да отменя едно блюдо за вечерята.

— Да отмените блюдо? А защо?

— Защото монасите решиха, че не им било достатъчно блюдото, което получават като трето в петък — сладко от бургундско грозде.

— Гледай ти, „не им било достатъчно“! А по каква причина?

— Заявиха ми, че все още били гладни и поискаха да получат като допълнително нещо постно — дива патица, омар или прилична риба. Как ви харесва подобна лакомия?

— Е, ако монасите са били гладни?

— В какво е тогава заслугата им? — възрази брат Модест. — Всеки може да работи добре, ако ще яде до насита. Дявол да го вземе! Трябва да умъртвяваме плътта си в името на Бога — продължаваше достойният абат, докато поставяше в чинията си огромни късове от свинския бут.

— Пийте, Модест, пийте — подкани го Шико, — иначе ще се задавите, любезни ми приятелю, гледам, че целият почервеняхте.

— От възмущение — отвърна игуменът и пресуши чашата си, която побираше не по-малко от половин пинта^[1].

И въпреки протестите на Шико, Горанфло запя любимата си песенчица:

— С магарето съм на открито,

бутилка нова е изпита —

потупва Марко със копито,

виното весело тече.

Когато пие до насита,

монахът, стига да рече,

и Бога вече не зачита

макар езика да преплита!

— Замълчи, нещастнико! — каза Шико. — Ако случайно влезе брат Бороме, дявол знае какво ще помисли.

— Ако влезе брат Бороме, ще почне да пее заедно е нас.

— Съмнявам се.

— Аз ти казвам.

— Мълчи и отговаряй на въпросите ми.

— Е, говори.

— Но ти през цялото време ме прекъсваш, пияница такъв!

— Аз да съм пияница?…

— Чуй, от тези бойни учения твоят манастир ще се превърне в същинска казарма.

— Да, приятелю мой, правилно забеляза — в същинска казарма, в истинска казарма. Още миналия четвъртък… Струва ми се, че в четвъртък, нали?… Да, в четвъртък… Почакай, вече не помня — дали беше четвъртък?…

— Четвъртък или петък — не е толкова важно.

— Прав си, наистина. Важен е самият факт, нали? Та в четвъртък или петък, значи, забелязах в коридора двама послушници, които се биеха със саби, а с тях имаше и двама секунданти, които също искаха да се сражават един с друг.

— И какво направи?

— Поисках да ми дадат бич, за да нашибам послушниците, които тутакси офейкаха. Но Бороме…

— Какво направи Бороме?…

— Бороме ги догони и така ги обработи с бича, че клетниците лежат досега.

— Интересно ще ми е да хвърля поглед върху плешките им, за да оценя колко силна е ръката на брат Бороме — забеляза Шико.

— Единствените плешки, които си струват вниманието, са овнешките. Опитайте по-добре от кайсиевото сладко.

— О, не мога повече, ей Богу! Аз и така едва дишам.

— Тогава пийте.

— Не, не, предстои ми да вървя пеша.

— И на мен предстои да командвам, обаче пия!

— О, това е друго нещо… За да даваш команди, се иска само силата на белите дробове.

— Хайде, още една чашка, само една чашка ликьор, полезен за храносмилането. Тайната му знае само брат Еузеб.

— Съгласен.

— Този ликьор действува чудесно: колкото и да си преял, след два часа отново се чувствуваш гладен.

— Каква отлична рецепта за бедняците! Знаете ли, ако бях крал, щях да обезглавя вашия Еузеб: неговият ликьор може да доведе до глад в цялото кралство. Охо! А това пък какво е?

— Започва учението — каза Горанфло.

Наистина от двора долетя глъч и дрънчене на оръжия.

— Без началника? — забеляза Шико. — Войниците ви не са много дисциплинирани.

— Без мене ли? Не! — каза Горанфло. — Че отгоре на всичко е невъзможно, разбираш ли? Именно аз командвам, аз обучавам! А ето и доказателството: идва за заповедите ми брат Бороме.

И наистина в този миг се появи Бороме, който хвърли към Шико бърз поглед, напомнящ предателска партянска стрела.

„Охо! — помисли Шико. — Напразно ме погледна така: това те издава.“

— Сеньор игумен — каза Бороме, — време е да огледаме оръжието и доспехите; чакаме само вас.

— Доспехите! Охо! — прошепна Шико. — Един момент, ще дойда с вас.

И той скочи от мястото си.

— Вие ще присъствате на учението — произнесе Горанфло и се надигна от стола си подобно на мраморна скала, на която са израснали крила. — Подайте ми ръката си, приятелю мой, ще имате случая да наблюдавате забележителни упражнения.

— Трябва да потвърдя, че сеньор игуменът е прекрасен тактик — отбеляза Бороме, докато се вглеждаше в невъзмутимото лице на Шико.

— Дон Модест е във всяко отношение забележителен — отвърна Шико с поклон, а в себе си помисли: „Е, мое скъпо орле, не дреми, че тази каня ще ти оскубе перцата!“