Александър Дюма
Четиридесет и петимата (27)

Глава 27

В Лувъра

Същия ден кралят заповяда да повикат господин д’Епернон.

Беше около пладне.

Херцогът побърза да се яви пред краля.

Негово величество внимателно разглеждаше в приемната някакъв монах от манастира „Свети Яков“, който се червеше и свеждаше очи под проницателния му поглед.

Кралят отведе д’Епернон встрани.

— Погледни, херцоже — посочи му той младия човек, — какъв странен вид има този монах.

— Какво поражда учудването ви, ваше величество? — полюбопитства д’Епернон. — Ако ме питате, видът му е най-обикновен.

— Така ли мислите?

Кралят се замисли.

— Как се казваш? — понита той монаха.

— Брат Жак, ваше величество.

— Нямаш ли друго име?

— Фамилното ми име е Клеман.

— Брат Жак Клеман^[1]? — повтори кралят.

— Дали негово величество не намира и името му за странно? — засмя се херцогът.

Кралят не отговори.

— Ти отлично изпълни поръчението си — каза той на монаха, без да сваля погледа си от него.

— Що за поръчение, ваше величество? — попита херцогът с безцеремонността, която бе усвоил при всекидневното си общуване с краля.

— Дребна работа — отвърна Анри, — имам малка тайна с един човек, когото ти си забравил.

— Наистина, ваше величество — каза д’Епернон, — вие така странно гледате момчето, че го смущавате.

— Да, наистина. Не знам защо не мога да откъсна погледа си от него. Струва ми се, че вече съм го виждал или ще го видя някога отново. Струва ми се, че съм го виждал насън… Но ето, че започвам да ви отегчавам. Тръгни си, момче, ти изпълни примерно поръчението си. Писмото ще бъде изпратено, не се тревожи… Д’Епернон!

— Да, ваше величество?

— Дайте му десет екю.

— Благодаря — произнесе монахът.

— Може да помисли човек, че си недоволен от това възнаграждение? — каза му д’Епернон, който не разбираше как този млад монах може да пренебрегва цели десет екю.

— Бих предпочел един от забележителните испански кинжали, окачени тук на стената — отвърна Жак.

— Как? Теб не те блазнят парите, които ти дават възможност да се поразвлечеш на Сен-Лоранския панаир или във вертепите на улица Сент-Маргьорит? — попита го д’Епернон.

— Дал съм обет за бедност и целомъдрие — отвърна Жак.

— Дай му един от тези испански кинжали и нека си върви — каза кралят.

Херцогът, които беше прекалено пестелив, избра един от по-евтините кинжали и го подаде на момчето.

Това беше каталонски нож с широка, остро наточена режеща част и със здрава рогова дръжка, украсена с резба.

Жак си тръгна в пълен възторг от това, че получи такова прекрасно оръжие.

След като той излезе, херцогът отново понечи да разпита краля за него.

— Херцоже — прекъсна го кралят, — ще се намерят ли измежду твоите Четиридесет и петима двама или трима добри ездачи?

— Най-малко дванадесет от тях са вече такива, ваше величество, а само след месец те ще бъдат и отлични кавалеристи.

— Избери двама души и нека веднага да дойдат при мен.

Херцогът се поклони, след което излезе и извика в приемната Лоаняк.

Лоаняк се озова незабавно пред него.

— Изпратете ми незабавно двамата най-добри кавалеристи — каза му херцогът. — Негово величество ще им възложи лично поръчението си.

Лоаняк премина бързо през коридора и отвори вратата на помещението, което оттук нататък ще наричаме казармата на Четиридесет и петимата.

— Господин дьо Карменж! Господин дьо Биран! — с началнически тон ги повика той.

— Господин дьо Биран излезе — каза дежурният.

— Как така без разрешение?

— Той обследва един от градските окръзи по нареждане на херцог д’Епернон.

— Отлично! Тогава повикайте господин дьо Сен-Мален.

Двете имена прозвучаха гръмко под сводовете на залата и двамата избраници тутакси се появиха.

— Господа — каза им Лоаняк, — да идем при господин д’Епернон.

Херцогът освободи Лоаняк и поведе двамата при краля.

Негово величество заповяда на д’Епернон с жест да изостави насаме с младите хора.

Те за пръв път заставаха пред лицето на краля. Видът на Анри бе много внушителен.

Вълнението им се проявяваше различно.

Очите на Сен-Мален блестяха, мустаците му бяха щръкнали, а мускулите напрегнати.

Карменж беше бледен; той не се решаваше да погледне краля.

— Вие сте от моите Четиридесет и петима, нали, господа? — попита ги кралят.

— Удостоен съм с тази чест, ваше величество — каза Сен-Мален.

— А вие, господине?

— Мислех, че моят другар отговаря от името на двама ни, ваше величество. Изцяло съм на разположение на ваше величество, както и всеки един от нас.

— Добре. Яхнете конете си и поемете пътя за Тур. Нали го знаете?

— Ще питам — каза Сен-Мален.

— Ще го намеря — обади се и Карменж.

— Ще препускате дотогава, докато догоните един пътник.

— Ще благоволи ли негово величество да ни даде отличителните му белези? — попита Сен-Мален.

— Той е с много дълги ръце и крака, а на хълбока си носи дълга шпага.

— Може ли да знаем името му, ваше величество? — попита Ернотон дьо Карменж.

— Нарича се Сянката — каза Анри.

— Ще питаме всички пътници за имената им.

— И ще претърсим всички странноприемници.

— Щом срещнете въпросния човек, ще му предадете това писмо.

Двамата млади хора протегнаха едновременно ръце. Кралят се колебаеше.

— Как се казвате? — попита той единия от двамата.

— Ернотон дьо Карменж — отвърна той.

— А вие?

— Рене дьо Сен-Мален.

— Господин дьо Карменж, вие ще пазите писмото, а господин дьо Сен-Мален ще го предаде на въпросното лице.

Ернотон взе от краля скъпоценния пакет и вече се канеше да го скрие под мундира си.

Сен-Мален задържа ръката на Карменж и като целуна почтително кралския печат, предаде писмото на Карменж.

Това ласкателство накара Анри III да се усмихне.

— Добре, господа, виждам, че сте верни мои слуги.

— Друго нищо ли не ви е нужно, ваше величество?

— Едно последно указание, господа.

Младите хора се поклониха.

— Това писмо — каза Анри — е по-важно от човешкия живот. За непокътнатостта му отговаряте с главите си. Предайте го на Сянката така, че никой да не знае за това. Сянката ще ви връчи разписка, която ще ми донесете. А главно — дръжте се така, сякаш сте тръгнали по лични работи. Свободни сте.

Младите хора напуснаха кралския кабинет. Ернотон бе на седмото небе от радост. Сен-Мален бе измъчван от завист. Очите на първия блестяха. Завистливият поглед на втория бе готов да прогори мундира на другаря му.

Господин д’Епернон ги чакаше с намерението да ги разпита.

— Ваша светлост — отсече Ернотон, — кралят не ни разреши да говорим.

Те се отправиха незабавно към кралската конюшня, където получиха два прекрасни коня.

Без съмнение господин д’Епернон би проследил Карменж и Сен-Мален, ако не му беше докладвано, че някакъв непознат желае да говори срочно с него.

— Що за човек може да бъде? — раздразнено попита херцогът.

— Някакъв чиновник от съдебната палата Ил-дьо-Франс.

— За какъв ме имате, по дяволите — кресна той, — да не би да съм ешевен^[2], прево или някакъв пъдарин?!

— Не, монсеньор, но вие сте приятел на краля — дочу той нечий плах глас. — Умолявам ви да ме изслушате.

Херцогът се обърна.

Пред него стоеше със свалена шапка в ръка и ниско сведена глава някакъв жалък молител, който ту бледнееше, ту почервеняваше.

— Кой сте вие? — грубо го попита херцогът.

— Никола Пулен, на вашите услуги, монсеньор.

— С мен ли искате да говорите?

— Моля ви да ми окажете тази милост.

— Нямам време.

— Дори ако става дума за живота на негово величество? — прошепна на ухото на д’Епернон Никола Пулен.

— Добре, влезте в кабинета ми.

Никола Пулен изтри потта от челото си и последва херцога в кабинета му.