Александър Дюма
Четиридесет и петимата (39)

Глава 7

Конюшните

Ернотон тутакси се отправи на път и тъй като беше взел коня на херцога, пътуваше много бързо и по обяд на третия ден пристигна в Париж.

В три часа следобед той спря при казармата на Четиридесет и петимата в Лувъра.

Гасконците го видяха и учудено възкликнаха.

Чул виковете, излезе господин дьо Лоаняк и като видя Ернотон, страшно се намръщи, което не попречи на младия човек да се запъти право към него.

Господин дьо Лоаняк направи на Ернотон знак да мине в малкия му кабинет, където този неумолим съдия произнасяше своите присъди.

— Може ли да се държите така, господине? — попита той. — Отсъствате вече пет дни и пет нощи… И това вие, господине, когото смятах за разсъдлив човек.

— Господине — отговори Ернотон и се поклони, — аз изпълнявах заповед.

— А какво ви бяха заповядали?

— Да следвам херцог дьо Майен.

— Значи херцогът е заминал от Париж?

— Същата вечер и това ми се стори подозрително.

— Прав сте, господине. По-нататък?

И Ернотон разказа кратко, но с въодушевлението и енергията на смел човек за пътното приключение и за последиците, които то имаше. Докато той говореше, върху подвижното лице на Лоаняк се отразяваха всички впечатления, които разказвачът предизвикваше в неговата душа.

Но щом Ернотон стигна до писмото на херцог дьо Майен, Лоаняк възкликна:

— Писмото във вас ли е?

— Да, господине.

— Дявол да го вземе! Моля ви, господине, следвайте ме.

И Ернотон последва Лоаняк в конюшните на Лувъра.

Там се приготвяха за излизането на краля и господин д’Епернон гледаше как изпробват два коня, пристигнали току-що от Англия като подарък на Анри от английската кралица. Тези коне, които се отличаваха с необикновена красота, днес за първи път щяха да бъдат впрегнати в каретата на краля.

Господин дьо Лоаняк се приближи до херцог д’Епернон и докосна края на плаща му.

— Важни новини, ваша светлост — каза той.

— Какво има, господин дьо Лоаняк?

— Господин дьо Карменж пристигна от Орлеан. Там херцог дьо Майен лежи ранен в някакво село.

— Ранен?

— Нещо повече — продължи Лоаняк, — той е написал на госпожа дьо Монпансьо писмо, което се намира в господин дьо Карменж.

— Хиляди дяволи! — възкликна д’Епернон. — Извикайте господин дьо Карменж, аз сам ще поговоря с него.

Лоаняк се приближи до Ернотон, който почтително стоеше встрани.

— Доколкото ми е известно, у вас има писмо на господин дьо Майен — обърна се д’Епернон към дьо Карменж.

— Да, монсеньор.

— То е адресирано до госпожа дьо Монпансьо…

— Да, монсеньор.

— Бъдете любезен да ми предадете това писмо.

И херцогът протегна ръка със спокойната небрежност на човек, свикнал, щом само изрази волята си, да й се подчинят веднага.

— Ваша светлост забравя, че писмото е доверено на мен.

— Какво значение има това?

— За мен огромно, монсеньор. Аз дадох дума на господин херцога, че писмото ще бъде предадено лично на херцогинята.

— Но вие на кого служите — на краля или на херцог дьо Майен?

— Служа на краля, монсеньор.

— Отлично. Кралят иска да получи това писмо.

— Но вие не сте кралят, монсеньор.

— Вие забравяте с кого говорите, господин дьо Карменж! — извика д’Епернон, бледен от гняв.

— Напротив, монсеньор, точно затова отказвам.

— Отказвате?! Вие казахте, че отказвате, господин дьо Карменж?

— Да, така казах.

— Господин дьо Карменж, вие забравяте вашата клетва за вярност!

— Монсеньор, доколкото помня, аз съм се клел във вярност само на една особа — на негово величество. Ако кралят поиска от мен ниското, ще го получи, но кралят не е тук.

— Господин дьо Карменж — каза херцогът, който все повече се ядосваше, докато Ернотон, напротив, ставаше все по хладен, — вие, както и всичките ви земляци, лесно се главозамайвате при успех, вие сте опиянен от успеха, любезно благородниче. Притежаването на държавна тайна ви е зашеметило като удар със сопа.

— Аз съм зашеметен от вашата немилост, господин херцог, но постъпвам така, както ми повелява съвестта и никой няма да получи писмото с изключение на краля или на онази особа, до която е адресирано.

Господин д’Епернон направи застрашителен жест.

— Лоаняк — каза той, — заповядайте веднага да заведат господин дьо Карменж в затвора.

— В такъв случай — усмихна се Карменж — няма да мога да предам на херцогиня дьо Монпансьо това писмо, във всеки случай, докато съм в затвора, но щом изляза…

— Ако излезете от него — каза д’Епернон.

— Ще изляза, господине, освен ако не заповядате да ме убият — каза Ернотон с все по-нарастваща решителност. — Да, ще изляза — стените на затвора не са толкова твърди, колкото е твърда моята воля. И щом изляза, монсеньор…

— Какво тогава?

— Ще се обърна към краля.

— В затвора! В затвора! — изкрещя д’Епернон, загубил самообладание. — И му вземете писмото!

— Никой няма да се докосне до него! — възкликна Ернотон, отскочи назад и извади от джоба на гърдите си плочките на Майен. — Ще унищожа писмото — херцог дьо Майен ще одобри моето поведение, а негово величество ще ми прости.

В този момент нечия ръка леко го дръпна. Младият човек се огледа и възкликна:

— Кралят!

Наистина кралят току-що беше слязъл по стълбата. Той чу края на спора и спря Карменж.

— Какво се е случило, господа? — попита той с глас, на който умееше да придава с нищо несравнима властност.

— Господарю! — възкликна д’Епернон, без дори да се опитва да скрие гнева си. — Този човек принадлежеше към вашите Четиридесет и петима, но сега вече няма да бъде в техния състав. Заповядах му от ваше име да следи херцог дьо Майен, докато той е в Париж. Младият човек последвал херцога до Орлеан и там — получил от него писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо.

— Получили сте от господин дьо Майен писмо за госпожа дьо Монпансьо?

— Да, господине — отговори Ернотон, — но негова светлост не казва при какви обстоятелства.

— Къде е това писмо?

— В това се крие причината за спора ни, господарю. Господни дьо Карменж категорично отказа да ми предаде писмото и има намерение да го предаде на адреса — постъпка, която ми се струва недостойна за слуга на краля.

Младият човек коленичи.

— Господарю — каза той, — аз съм беден благородник, но съм човек на честта. Аз спасих живота на вашия пратеник, когото херцог дьо Майен с още шестима души искаше да убие.

— А на херцог дьо Майен нищо ли не му се случи? — попита кралят.

— Той е ранен, господарю, и даже много тежко.

— Така! — промълви кралят. — И после?

— Вашият пратеник, който, както ми се струва, има особени причина да ненавижда херцог дьо Майен…

Кралят се усмихна.

— Вашият пратеник, господарю, искаше да доубие врага, но аз си помислих, че в мое присъствие такова отмъщение би приличало на политическо убийство и…

Ернотон се колебаеше.

— Продължавайте — каза кралят.

— И спасих живота на херцог дьо Майен, както преди това спасих живота на вашия пратеник.

Д’Епернон сви рамене. Лоаняк захапа дългия си мустак, кралят оставаше безстрастен.

— Продължавайте — прошепна той.

— Херцог дьо Майен, при когото остана само един войник — останалите петима бяха убити, — не пожела да се раздели с него и без да знае, че съм верен слуга на ваше величество, ми поръча да занеса писмо на неговата сестра. Ето това писмо — предавам го на ваше величество, за да се разпоредите с него така, както разполагате и с мен. Честта ми е скъпа, господарю, но сега гаранция ще ми бъде кралската воля и аз се отказвам от своята чест — тя е в добри ръце.

Ернотон, все още на колене, протегна на краля плочиците.

Кралят меко отстрани ръката му.

— Но какво говорите, д’Епернон? Господин дьо Карменж е честен човек и верен слуга.

— Аз ли, господарю? — каза д’Епернон.

— Да, нали чух, като слизах по стълбите, думата „затвор“? Дявол да го вземе! Напротив, когато срещаме такъв човек като господин дьо Карменж, трябва да говорим като древните римляни за венци и награди. Писмото принадлежи или на този, който го предава, или на този, до когото е адресирано.

Д’Епернон измърмори нещо и се поклони.

— Вие ще занесете това писмо, господин дьо Карменж.

— Но, господарю, помислете за това, което може да бъде написано там — каза д’Епернон. — Не трябва да се проявява чувствителност, когато става дума за живота на ваше величество.

— Вие ще занесете писмото, господин дьо Карменж… — повтори кралят, без да отговори на своя фаворит.

— Благодаря ви, господарю — отговори Карменж.

— Но на какъв адрес? В двореца Гиз, в двореца Сен-Дени или в Бел…

Погледът на д’Епернон спря краля.

— Ще занеса писмото в двореца на дьо Гиз и там ще разбера къде да намеря херцогиня дьо Монпансьо.

— А когато я намерите?

— Ще й предам писмото.

Кралят внимателно погледна младия човек.

— Кажете, господин дьо Карменж, обещавали ли сте нещо друго на господин дьо Майен?

— Не, господарю.

— Например да пазите в тайна местопребиваването на херцогинята.

— Не, господарю, нищо подобно не съм обещавал.

— Тогава аз ще ви поставя едно условие, господине.

— Аз съм роб на ваше Величество.

— Вие ще предадете писмото на херцогиня дьо Монпансьо и веднага ще дойдете при мен във Венсен, където ще бъда тази вечер.

— Слушам, господарю.

— И там ще ми дадете отчет, къде сте намерили херцогинята.

— Ваше величество може да разчита на мен.

— Каква непредпазливост, господарю! — каза херцог д’Епернон.

— Вие не разбирате от хора, херцоже. Той е честен по отношение на Майен — ще бъде честен и по отношение на мене.

— Не само честен, но и безкрайно предан, господарю! — възкликна Ернотон.

— Значи сега, когато всичко е решено, да вървим, господа! — каза Анри.

Д’Епернон се поклони.

— Идвате ли с мен, херцоже?

— Ще ви придружавам на кон, ваше величество, мисля, че заповедта беше такава.

— Да, а от другата ми страна кой ще язди?

— Преданият слуга на ваше величество — каза д’Епернон — господин дьо Сек-Мален.

И погледна да види какво впечатление са направили думите му на Ернотон. Но той остана невъзмутим.

— Лоаняк — добави д’Епернон, — извикайте господин дьо Сен-Мален.

— Господин дьо Карменж — каза кралят, разбрал мисълта на д’Епернон, — щом изпълните поръчението, елате във Венсен.

— Да, господарю.

И въпреки своето философско отношение, към живота, Ернотон замина доволен, че няма да види триумфа на Сен-Мален.