Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 28

За това, как Сен-Мален влезе в куличката и до какво доведе това

Като чу, че вратата на антрето поддаде под ударите на Сен-Мален, Ернотон веднага духна свещта, която осветяваше куличката.

Госпожа Фурнишон, изчерпала всичките си доводи, възкликна:

— Господин дьо Сен-Мален, предупреждавам ви: тези, които тревожите, са ваши приятели.

— Кои са тези приятели? Искам да ги видя! — викна Сен-Мален.

Добрата стопанка, която все още се надяваше да предотврати стълкновението, се промъкна между гасконците и прошепна името на ухото му — Ернотон.

— Ернотон! — звучно повтори Сен-Мален, комуто това разобличение подействува като масло, налято в огън вместо вода — Ернотон! Ернотон! Не може да бъде!

С тези думи той се приближи до втората врата, но изведнъж тя се отвори и се появи Ернотон; той беше неподвижен, изправен в цял ръст и по лицето му се четеше, че търпеливостта едва ли влиза в списъка на добродетелите му.

— С какво право — попита той — господин дьо Сен-Мален разби първата врата и възнамерява да направи това и с втората?

— Но това наистина е Ернотон! — възкликна Сен-Мален. — Познавам го по гласа, а що се отнася до останалото, то тук, дявол го взел, е твърде тъмно!

— Вие не отговаряте на въпроса ми, господине — твърдо каза Ернотон.

Сен-Мален се разсмя. Това малко успокои другарите му, които след като чуха заплашителния глас на Ернотон, сметнаха за благоразумно да се спуснат две стъпала по-долу.

— Вижте какво, господа — надменно заяви Ернотон, — аз допускам, че сте пияни и ви извинявам. Но има граница даже на онова търпение, което трябва да се прояви към хора, загубили здрав разум; запасът от шеги е изчерпан, нали? И така, бъдете любезни да си отидете.

За нещастие Сен-Мален се намираше точно в това състояние, когато злобната завист потискаше в него всички други чувства.

— Охо-хо! — викна той. — Да си отида?… Много решително заявявате това, господин Ернотон!

— Говоря ви това, за да разберете ясно какво искам от вас, господин дьо Сен-Мален… Идете си, господа, моля ви.

— Охо-хо! След като се удостоим с честта да приветствуваме особата, заради която се отказахте от нашата компания, не по-рано.

Като видяха, че Сен-Мален държи на своето, другарите му, които май бяха готови да се оттеглят, отново го обкръжиха.

— Господин дьо Монкрабо — властно каза Сен-Мален, — слезте долу и донесете свещ.

— Господин дьо Монкрабо — викна Ернотон, — ако направите това, помнете, че ще нанесете оскърбление лично на мен!

Като чу заплашителния тон, с който беше казано това, Монкрабо застина нерешително.

— Всички сме обвързани с клетва — отговори вместо него Сен-Мален — и господин дьо Карменж така свято спазва дисциплината, че няма да поиска да я наруши: ние не бива да вдигаме шпаги един срещу друг. И така, светнете ни, Монкрабо!

Монкрабо се върна долу и след пет минути донесе свещ, която понечи да предаде на Сен-Мален.

— Не, не — възкликна той, — дръжте я, може би ще ми потрябват двете ръце!

И Сен-Мален направи крачка напред с намерение да проникне в куличката.

— Всички вас — каза Ернотон — призовавам за свидетели, че съм оскърбен по най-недостоен начин и затова (тук Ернотон светкавично извади шпагата си) аз ще забия това острие в гърдите на първия, който направи крачка напред.

Вбесеният Сен-Мален също реши да извади шпагата си, но не успя да я измъкне наполовината от ножницата и пред гърдите му светна острието на Ернотон.

Сен-Мален побледня: Ернотон трябваше само малко да натисне шпагата, за да го прикове към стената.

Сен-Мален бавно вкара шпагата си в ножницата.

— Вие, господине, заслужавате да умрете хиляди пъти за вашата дързост — каза Ернотон. — Но аз съм свързан с клетвата, за която вие току-що споменахте. Пуснете ме да мина. — Той отстъпи една крачка, за да се убеди, изпълнена ли е заповедта му, и каза, придружавайки думите си с величествен жест, който би направил чест даже на краля: — Отстранете се, господа!… Да вървим, госпожо! Аз отговарям за вас!

Тогава на прага на куличката се появи жена с качулка, с плътен воал; цялата трепереща, тя хвана Ернотон под ръка.

Младежът, очевидно уверен, че повече няма от какво да се опасява, гордо премина през предната стая, където се тълпяха другарите му, разтревожени и заедно с това — любопитни.

Сен-Мален, на когото върхът на шпагата беше одраскал гърдите, отстъпи до площадката на стълбите. Той се задъхваше, така беше разпален от заслуженото оскърбление, нанесено му току-що пред другарите му и пред непознатата дама.

Той разбра, че всичките — и тези, които му се присмиваха, и тези, които останаха сериозни, ще се обединят срещу него, ако спорът му с Ернотон остане неразрешен; увереността в това го подтикна към отчаяна стъпка.

В мига, когато Ернотон минаваше край него, той извади шпагата. Канеше ли се да убие Ернотон? Или искаше да направи това, което направи?

Както и да е, той насочи шпагата си към изравнилата се с него двойка; но вместо да я забие в гърдите на Ернотон, той разсече копринената качулка на херцогинята и преряза шнура на маската й.

Маската падна на земята.

Сен-Мален действуваше толкова бързо, че в полумрака никой не проследи движенията му и не му попречи.

Херцогинята извика. Тя остана без маската си и почувствува, че по шията й се плъзна острието на шпагата.

Разтревожен от вика на херцогинята, Ернотон се огледа; в това време Сен-Мален успя да вдигне маската, да я върне на непознатата и при светлината на свещта, която държеше Монкрабо, да види лицето й.

— Така — натърти той дръзко и с насмешка, — та това е същата красавица, която седеше в носилката; поздравявам те, Ернотон, не си губиш времето!

Ернотон се спря и вече щеше да измъкне шпагата, съжалявайки, че твърде рано я е пъхнал в ножницата, но херцогинята го повлече след себе си към стълбата и му пошепна на ухото:

— Да вървим, да вървим, господин дьо Карменж, моля ви!

— Аз пак ще се видя с вас, господин дьо Сен-Мален — каза Ернотон, като се отдалечаваше, — и бъдете спокоен, вие ще ми платите за тази подлост, както и за всичко друго.

— Добре! Добре! — отговори Сен-Мален. — Водете си вашата сметка, а аз — своята. Все някога ще се разплатим.

Карменж чу тези думи, но даже не се обърна — той изцяло беше зает с херцогинята.

Долу вече никой не му попречи да мине: тези от неговите другари, които не се качиха в куличката, тихомълком и несъмнено осъждаха насилствените действия на Сен-Мален.

Ернотон придружи херцогинята до носилката й, край която стояха на стража двама слуги.

Като се почувствува в безопасност, херцогинята стисна ръката на Ернотон с думите:

— Господине, след оскърблението, от което вие не можахте да ме защитите, независимо от цялата ваша храброст, ние не трябва повече да се срещаме на това място. Моля ви, потърсете някоя къща по-близо, за да може да бъде купена или наета цялата; бъдете спокоен, в скоро време ще ви потърся.

— Ще заповядате ли да се сбогувам с вас, госпожо? — попита Ернотон и се поклони почтително в знак на подчинение на дадените му заповеди, твърде ласкаещи неговото самолюбие, за да възрази против тях.

— Още не, господин дьо Карменж; придружете носилката ми до Новия мост, защото се страхувам, че този негодник ще тръгне след мен и ще разбере по такъв начин, къде живея.

Край Новия мост, тогава напълно заслужаващ името си, защото още не бяха минали и седем години от времето, когато майстор Дюсеро го беше прехвърлил през Сена — край Новия мост херцогинята поднесе ръката си към устните на Ернотон и каза:

— Сега, господине, вървете.

— Да се осмеля ли, госпожо, да ви попитам кога пак ще ви видя?

— Това зависи от бързината, с която ще изпълните моето поръчение, и самата тази бързина за мен ще бъде мярка за вашето желание да ме видите отново.

— О! Госпожо, в такъв случай се надявайте на мен!

— Отлично! Вървете, мой рицарю!

И херцогинята за втори път протегна ръката си за целувка.

„Колко странно — помисли младежът, обръщайки се назад, — без съмнение аз се харесвам на тази жена, но тя съвсем не се тревожи ще ме убие или не този главорез Сен-Мален.“

Ернотон се върна в странноприемницата, за да няма никой право да предположи, че се е изплашил от възможните последици на спречкването си със Сен-Мален.

Разбира се, той твърдо реши да наруши всички заповеди, всички клетви и при първата груба дума на Сен-Мален да го постави на мястото му.

Любовта и самообладанието, оскърбени едновременно, събудиха у него такава неудържима смелост, че той почувства в себе си сили да се бори с десет противници едновременно.

Тази решимост блестеше в очите му, когато той стъпи на прага на „Гордият рицар“.

Госпожа Фурнишон, която очакваше завръщането му със страх, цялата разтреперана, стоеше на вратата.

Когато видя Ернотон, тя изтри сълзите си, все едно че беше плакала дълго преди това и като прегърна младежа през врата, взе да го моли за прошка.

Славната кръчмарка не беше чак толкова непривлекателна, за да може Ернотон дълго да й се сърди. Затова той увери госпожа Фурнишон, че не изпитва никаква злоба към нея и че само нейното вино е причина за всичко.

Докато това обяснение ставаше на прага на странноприемницата, гасконците по време на вечерята оживено обсъждаха събитието, което беше привлякло вниманието на всички.

Мнозина порицаваха Сен-Мален с прямотата толкова характерна за гасконците, когато са между свои.

Някои се въздържаха от изказвания като виждаха, че другарят им седи нацупен, плътно стиснал устни, потопен в дълбок размисъл.

— Колкото до мен — пред всички обяви Ектор дьо Биран, — аз смятам, че господин дьо Сен-Мален въобще не е прав и ако бях на мястото на Ернотон дьо Карменж, Сен-Мален сега щеше да лежи под тази маса, а не да седи на нея.

Сен-Мален вдигна глава и погледна Ектор дьо Биран.

— Аз знам какво говоря — каза той, — вижте там, на прага, стои някой, който споделя моето мнение!

Всички погледнаха нататък, където сочеше младият благородник, и видяха бледния до смърт Ернотон, който стоеше неподвижно до вратата.

Ернотон пристъпи прага, както статуята на командора слиза от своя пиедестал, и се насочи право към Сен-Мален.

Като видяха, че той се приближава, всички един през друг започнаха да викат:

— Елате тук, Ернотон!… Седнете тук, Карменж, до мен има свободно място!…

— Благодаря — отговори младежът, — аз искам да седна до господин дьо Сен-Мален.

Сен-Мален стана от мястото си. Всички впиха очи в него. Но изразът на лицето му начаса се промени.

— Аз ще се сместя, господине — каза той без всякакво раздразнение, — ще седнете там, където желаете, и заедно с това искрено и чистосърдечно моля да ме извините за моето нелепо поведение; аз бях пиян, сам казахте. Простете ми!

Заявлението на Сен-Мален съвсем не задоволи Ернотон, макар че беше ясно, че четиридесет и тримата гасконци, които искрено се тревожеха как ще завърши тази сцена, не оставиха нито една дума без внимание. Като чу радостните викове, които идваха отвсякъде, Ернотон разбра, че трябва да си даде вид, че е отмъстен напълно.

В същото време погледът му, насочен към Сен-Мален, го убеди, че трябва да внимава.

„Все пак този негодник е храбър — помисли Ернотон, — щом сега отстъпва, значи замисля нещо злодейско.“

Чашата на Сен-Мален беше пълна догоре. Той наля вино на Ернотон.

— Мир! Мир! — възкликнаха всички до един. — Да пием за помиряването на Карменж и Сен-Мален!

Карменж се възползува от това, че звънът на чашите и шумът от общия разговор заглушаваха неговия глас и като се наклони към Сен-Мален, му каза, любезно усмихнат, за да не може никой да се сети за значението на неговите думи:

— Господин дьо Сен-Мален, вие втори път ме оскърбявате, без да ми дадете удовлетворение; пазете се: след третото оскърбление ще ви убия като куче.

— На вашите услуги, господине — отговори Сен-Мален, — давам честна дума на благородник! — на ваше място бих постъпил точно така.

И двамата смъртни врагове се чукнаха като най-добри приятели.