Александър Дюма
Четиридесет и петимата (76)

Глава 11

Херцог д’Анжу си спомня

Когато се връщаше, Анри чу злобния смях на херцога, но понеже съвсем рядко общуваше с негова светлост, той не знаеше каква опасност крие всяка проява на веселост от страна на херцог д’Анжу.

Щом пое ръководството на отряда, херцогът повери на Анри патрулите. Това решение изглеждаше толкова естествено, че останалите и най-вече самият Анри се подлъгаха за истинските намерения на херцога.

Дьо Бушаж обаче намери за необходимо да даде на лейтенанта някои служебни указания, а за времето на своето отсъствие да му възложи и грижата за двамата си спътници.

Но още преди да си беше казал приказката, в разговора се намеси херцогът.

— Тайни, а? — попита той с обичайната си коварна усмивка.

Лейтенантът със закъснение се усети, че беше сбъркал с тази неделикатност, и в желанието си да помогне на графа, побърза да каже:

— Не, монсеньор, графът само ме попита колко още барут имаме — сух и годен за употреба.

— А, това е друго — рече херцогът, принуден да се престори, че е повярвал, в противен случай щеше да изглежда, че е подслушвал, а това би било много унизително за синята му кръв.

Когато принцът се обърна, лейтенантът побърза да пошепне на Анри:

— Негово величество знае, че не сте сам.

Дьо Бушаж трепна и неволната му гримаса не убегна от вниманието на херцога; под предлог, че иска да е сигурен дали са изпълнени всичките му нареждания, той покани графа да отидат заедно до най-отговорния патрул. Ще не ще, дьо Бушаж бе принуден да се съгласи. Много му се щеше да предупреди Реми, да му внуши, че трябва да бъде предпазлив, обаче успя да стори само едно — на сбогуване каза на лейтенанта:

— Моля ви, пазете барута; пазете го така, както бих го пазил самият аз.

— Графе, къде се намира барутът, чието опазване възложихте на този младеж?

— В същата къща, където съм настанил щаба, ваше височество.

— Бъдете спокоен, дьо Бушаж — продължи херцогът, — добре разбирам колко е важен този въпрос, и то в нашето положение. Лично аз ще го пазя, а не младият ви приятел.

И с това приключиха разговора. Мълчаливо стигнаха до мястото, където се сливаха двете реки; херцогът на няколко пъти повтори на дьо Бушаж наставлението в никакъв случай да не изоставя поста на реката, после се върна в селището и незабавно потърси Орили; намери го в помещението, където бе сервирана вечерята. Музикантът спеше на пейката, завит с плаща. Херцогът го потупа по рамото.

Орили разтърка очи и погледна повелителя си.

— Чу ли?

— Да, монсеньор.

— Нали знаеш кого имам предвид?

— Разбира се! Неизвестната дама, която е роднина на граф дьо Бушаж.

— Тогава мобилизирай цялата си фантазия и отгатни останалото.

— Вече отгатнах — ваша светлост проявявате голям интерес.

— И още как! А сега кажи кое разпалва любопитството ми.

— Искате да знаете кое е това смело създание, което в огън и вода следва братята Жоайоз.

— „Per mille pericula Martis!“^[1] — както би се изразила милата Марго, ако беше тук. Ти съвсем точно уцели, Орили. Апропо, писа ли й?

— Трябваше ли да пиша на нейно величество?

— Естествено.

— За кое?

— За това, че ние, по дяволите, загубихме. И че тя трябва да е готова за всичко.

— В какъв смисъл, монсеньор?

— В смисъл, че Испания, след като се отърва от мен на север, непременно ще я нападне от юг.

— Но нямам нито хартия, нито мастило, нито перо, монсеньор.

— Намери. Както е казано в Евангелието, който търси, ще намери.

— Как да намеря всички тези неща в проклетата селска дупка?

— Аз пък ти нареждам: пиши, дръвнико; дори ако не намериш с какво да пишеш, за сметка на това…

— За сметка на това — какво?

— Ще намериш нещо друго.

— Ах, че съм глупак! — плясна се по челото Орили.

— Добре, аз самият ще напиша на милата Марго, само ми намери всичко необходимо и се върни едва когато си готов, пък аз ще те чакам тук.

— Тръгвам, монсеньор.

— И ако по време на тършуването забележиш, че къщата представлява интерес с обстановката си… Нали знаеш, Орили, колко обичам фламандските къщи.

— Да, монсеньор.

— Тогава ще ме повикаш.

— Незабавно. Бъдете спокоен.

Орили скочи и като птица литна към другата стая, където имаше стълба за нагоре. След пет минути се върна при господаря си.

— Е? — попита херцогът.

— Ако не се лъжа, монсеньор, тази къща трябва да е дяволски интересна.

— Защо?

— Защото, хиляди дяволи, в горното помещение не е толкова лесно да се влезе.

— Какво искащ да кажеш?

— Че дракон охранява вратата.

— Позволяваш си глупашки шеги — жалък музикант такъв!

— Уви, монсеньор, не е глупашка шега, а е самата тъжна истина. Съкровището е на горния етаж и пред вратата на стаята лежи човек, загърнат в голяма сива пелерина.

— Охо! Господин дьо Бушаж си позволява да изпрати войник за охрана на своята дама?

— Не е войник, по-вероятно е слуга на дамата или на самия граф.

— И как изглежда той?

— Нямах възможност да разгледам лицето му, монсеньор, но пък видях голям фламандски нож, затъкнат в колана му — той го е стиснал здраво и юмрукът му изглежда страшно тежък.

— Много, много интересно — промълви херцогът. — Я го поразбутай малко този юначага, Орили.

— Пазил ме Бог!

— Какво чувам? Ти се осмеляваш…

— Осмелявам се да ви кажа, че не само ще бъда обезобразен от ножа му, но и ще си спечеля смъртни врагове в лицето на Жоайоз, придворните любимци. Ако бяхте крал на Нидерландия — разбирам, но в сегашното ни положение трябва да живеем в мир с всички, монсеньор, особено пък с тези, които ни спасиха живота, а живота ни спасиха братята Жоайоз. Имайте предвид, монсеньор, ако вие не го кажете, самите те ще го сторят вместо вас.

— Имаш право, Орили — съгласи се херцогът и тропна с крак, — както винаги имаш право, и все пак…

— Разбирам, но…

— Искам да видя тази жена, не ти ли е ясно?

— Може и да я видите, само че не през вратата.

— Добре — прие херцогът. — Щом не през вратата, значи през прозореца, а?

— Доста добра идея, монсеньор, веднага ще донеса стълба.

Орили изскочи в двора и тръгна право към навеса, където ониските кавалеристи бяха вързали конете си. Намери там дървена стълба, каквато винаги може да се намери под навес, излезе на улицата и я подпря откъм външната страна на къщата.

Трябва наистина да си принц и „божественото право“ да ти дава власт над всичко, за да си позволиш пред очите на часовоя да предприемеш толкова дръзки и оскърбителни за дьо Бушаж действия — така, както ги предприе херцогът.

Орили си даваше сметка за всичко това и показа на херцога, че насреща му е часовоят, който — без да знае с кого си има работа — май се канеше да ги спре.

Франсоа сви рамене и отиде при войника.

— Приятелю — рече му той, — нали това е най-високото място в селището, така ми се струва, а?

— Тъй вярно, монсеньор — отговори войникът, който позна Франсоа и почтително му козирува. — И ако ги нямаше тези стари липи, на лунна светлина щеше да се вижда цялата околност.

— Така си и мислех — каза херцогът, — затова заповядах да ми бъде донесена стълба, за да огледам местността… Хайде, качи се, Орили — не, почакай, най-добре аз да се кача: началникът трябва да види всичко с очите си.

Херцогът се покатери до горния край на стълбата, а Орили остана долу.

Стаята, в която Анри бе настанил Диана, бе застлана с рогозки. Вътре имаше голямо дъбово легло с плетено покривало, маса и няколко стола.

Вестта за смъртта на херцог д’Анжу сякаш освободи душата на Диана от тежко бреме; младата жена помоли Реми да й донесе нещо за ядене и той с най-голяма радост изпълни молбата й. Колкото и лека да беше вечерята, Диана усети, че очите й се затварят и главата й натежава. Забеляза го и Реми. Той тихо излезе и легна пред прага, както бе правил винаги, откакто напуснаха Париж.

Диана спеше, облегната на масата, подпряла с ръка главата си и опряла стройна снага на облегалката на високия стол, украсен с дърворезба. Устата й бе леко отворена, прекрасната й коса — разпиляна върху отметнатата качулка на грубата мъжка дреха; като небесно видение би се сторила тази жена на всеки, който би дръзнал да наруши покоя на потайното й убежище.

Възторг, породен от гледката, се отрази върху лицето и в движенията на херцога; опрян на рамката на прозореца, той се вглеждаше в захлас в чаровното създание.

Но ненадейно изразът на лицето му помрачня и той с внезапна бързина слезе долу, сякаш искаше час по-скоро да се махне от светлината на прозореца. Щом се намери на улицата, в полумрака, херцогът се облегна на стената, кръстоса ръце на гърдите си и се умили.

Орили, който безмълвно го наблюдаваше, забеляза, че погледът на херцога сякаш се е зареял към някаква точка, както става, когато човек се задълбочи в смътни, далечни спомени.

След десетина минути дълбок размисъл херцогът отново се изкатери по стълбата и отново се вгледа през прозореца.

Кой знае колко дълго щеше да остане той в същото положение, ако не беше го сепнал Орили:

— Бързо слезте, монсеньор, чувам някакви стъпки.

Херцогът се ослуша.

— Нищо не чувам — каза след малко.

— Онзи, който идваше насам, сигурно се е скрил — той е шпионин и ни следи.

— Прибери стълбата — заповяда херцогът.

Когато се върна, Орили попита:

— Е, монсеньор, хубава ли е?

— Страшно хубава — мрачно отговори херцогът.

— Тогава защо сте толкова тъжен, монсеньор?

— Чудя се, Орили — все така замислено промълви херцогът, — някъде съм виждал тази жена.

— Искате да кажете, че я познавате?

— Не! Колкото и да се мъча, никакво име, свързано с това лице, не изплува в паметта ми. Знам само, че сърцето ми ще се пръсне.

— Затова трябва да разберем коя е.

— Разбира се.

— Хубаво поровете в спомените си, монсеньор да не сте я виждали в двореца?

— Не, мисля, че не.

— Във Франция, в Навара, във Фландрия?

— Не.

— Да е испанка?

— Не мисля.

— Англичанка, придворна дама на кралица Елизабет?

— Не, не. Имам чувството, че образът й е свързан с някакъв трагичен случай. Тази жена е прекрасна, но е прекрасна като покойница, като призрак, като сън, затова мисля, че съм я сънувал. Два-три пъти през живота си — продължи херцогът — съм сънувал страшни кошмари, споменът за тях и до днес смразява душата ми… Да, вече съм сигурен: жената горе се е явявала в сънищата ми.

Точно в този миг откъм площада се дочуха бързи стъпки и Анри извика на херцога:

— Тревога, монсеньор! Тревога!

— Тук ли сте, графе? Бъдете добър да ми обясните как сте си позволили да напуснете поверения ви пост?

— Монсеньор — решително отговори Анри, — ако намерите за необходимо, можете да ме накажете, обаче сметнах за свой дълг да бъда тук.

Херцогът с многозначителна усмивка погледна нагоре към прозореца и попита:

— Какъв дълг, графе? Чакам обясненията ви!

— Монсеньор, откъм Шелда идват конници и не се знае дали са врагове, или приятели.

— Много ли са? — разтревожи се херцогът.

— Твърде много, монсеньор.

— Аха! Добре тогава, че не сте проявили безразсъдна смелост, графе, а се върнахте. Най-разумното, което можем да сторим, е да се махнем оттук.

— Наистина, монсеньор, обаче ми се струва, че трябва да предупредим брат ми.

— За тази цел ви стигат двама души.

— Тогава ще отида с някого от ониските кавалеристи.

— В никакъв случай, по дяволите! — ядоса се херцогът. — Вие ще дойдете с нас. Гръм и мълния! Да се лишим от такъв защитник!

— Ваше височество целия отряд ли ще вземе?

— Да.

— Слушам, монсеньор — с поклон отговори Анри. — След колко време ваша светлост смята да потегли?

— Незабавно, графе.

— Хей, кой е там? — викна Анри.

От пресечката веднага, сякаш бе чакал там своя началник, изскочи все същият лейтенант.

Анри му даде нужните нареждания и след миг от всички страни започнаха да се стичат към площада кавалеристите, готови за път.

Херцогът свика господа офицерите и им съобщи:

— Господа, както изглежда, принц Орански е пратил подире ми преследвачи, но не подобава на член от френския кралски дом да се остави да бъде пленен. Затова да отстъпим пред численото превъзходство на противника и да се оттеглим към Брюксел. Докато съм с вас, съм спокоен за живота и свободата сп.

После отведе Орили малко по-встрани и се обърна към него със следните думи:

— Ти ще останеш тук. Тази жена не може да ни съпровожда. Ще бъдем толкова бързи, че дамата просто ще се изтощи.

— Закъде тръгва монсеньорът?

— За Франция и вероятно ще остана в някое от моите имения, да речем, в Шато Тиери. Ще доведеш там прекрасната непозната.

— Но може би тя няма да пожелае да бъде доведена?

— Да не си луд! Ти няма да я доведеш при мен, а при граф дьо Бушаж. Какво ти става — сякаш за пръв път ми помагаш в подобни начинания! Имаш ли пари?

— Две кесии жълтици.

— Тогава действай смело и гледай моята прекрасна непозната да се появи в Шато Тиери; като я видя по-отблизо, може и да я позная.

— Как да постъпя със слугата?

— Докарай и него, ако не се възпротиви.

— В противен случай?

— Постъпи с този човек като с камък, който те спъва — махни го от пътя си!

— Точно така, монсеньор!

Докато подлите заговорници обсъждаха коварните си замисли, дьо Бушаж се качи горе и събуди Реми. Той по някакъв специален начин, известен само на него и на Диана, почука на вратата и младата дама отключи. Зад Реми тя видя дьо Бушаж.

— Добър вечер, господине — поздрави Диана с усмивка, каквато отдавна не бе се появявала на лицето й.

— Моля да бъда извинен, госпожо — бързо отговори графът, — дойдох не да ви досаждам, а да се сбогувам с вас.

— Да се сбогувате? Нима заминавате, графе?

— Принуден съм, госпожо; задължен съм да се подчинявам преди всичко на принца.

— На кой принц? — пребледня Диана.

— На херцог д’Анжу, когото всички смятаха за загинал — той се спаси и се присъедини към нас.

Диана изстена, а Реми стана бял като платно.

— Ако херцогът не бе заповядал да го съпровождам, бих ви изпратил до манастира, където смятате да се оттеглите, госпожо.

— Да, да — възкликна Реми, — ще отидем в манастира.

И долепи пръст до устните си.

Диана му кимна — беше го разбрала.

— Щях непременно да ви изпратя, госпожо, понеже ме е страх, че хората на херцога може да ви досаждат.

— Защо?

— Нашият млад лейтенант го видял как сложил долу стълба и се качил да гледа през прозореца ви.

— О, Боже! Боже! — възкликна Диана.

— Успокойте се, госпожо, лейтенантът го чул да казва на спътника си, че не ви познава.

— Все едно, все едно… — заповтаря Диана, загледана в Реми.

— Не се тревожете, госпожо — продължи Анри, — херцогът заминава след четвърт час и вие ще останете сама. Така че ми позволете най-почтително да се сбогувам с вас и още веднъж да ви уверя, че до последен дъх сърцето ми ще бие само за вас. Сбогом, госпожо, сбогом!

Той се поклони благоговейно, като пред олтар и отстъпи крачка назад.

— Не, не — в трескаво вълнение възкликна Диана. — Господ няма да го допусне! Не, вие грешите — този човек умря.

В същия миг сякаш в отговор на отчаяните й думи от улицата се чу гласът на херцога, който гръмко извика:

— Графе! Графе! Карате ме да ви чакам!

— Чувате ли, госпожо? — попита Анри. — За последен път — сбогом!

Стисна ръката на Реми и се затича надолу по стъпалата.

Цяла разтреперана като птиче, омагьосано от отровна змия, Диана се доближи до прозореца.

Видя херцога, яхнал коня си: светлината на факлите, носени от двама ониски кавалеристи, осветиха лицето му.

— Той е жив, този демон — пошепна Диана на ухото на Реми с такъв заплашителен тон, че верният слуга потръпна. — Той е жив, значи и ние трябва да живеем; той заминава за Франция, следователно и ние трябва да заминем за Франция, Реми.