Метаданни
Данни
- Серия
- Маргьорит дьо Валоа (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Quarante-Cinq, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Ведрина“, София, 1991
Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991
Редактор Иван Тотоманов
Художник Петър Добрев
Технически редактор Георги Кожухаров
Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова
ISBN 954–404–001–3
Александр Дюма. Сорок пять
„Художественная литература“, М., 1979
История
- — Добавяне
Глава 22
Брат Бороме
Шико хвана под ръка достопочтения игумен и се спусна по парадната стълба в двора, където можа да се убеди, че абатството напомня твърде много на огромна, изпълнена с кипяща дейност казарма.
Монасите, разделени на два отряда по сто души във всеки, стояха с алебарди, пики и мускети и чакаха като истински войници появата на своя командир.
Петдесетина монаси измежду най-силните и ревностните бяха с каски или шлемове, на поясите им висяха дълги шпаги. Други се пъчеха горделиво в издутите си ризници и с явно удоволствие почукваха по тях с железните си ръкавици.
Брат Бороме взе от ръцете на послушника каската и я постави върху главата си с бързото и точно движение на някакъв рейтар[1] или ландскнехт[2]. Докато той наместваше каската си, Шико не откъсваше погледа — си от него. Нещо повече, той дори отиде до ковчежника и прокара ръка по металната повърхност на шлема му.
— Бива си го шлемчето ви, брат Бороме — каза той. — Откъде се снабдихте с такава каска, скъпи игумене?
Горанфло не можеше да говори, защото през това време му навличаха лъскава ризница: по размери тя напълно би подхождала за Фарнезкия Херкулес[3], ала на тлъстите телеса на достойния игумен бе твърде тясно в нея.
— Не я закопчавайте! — крещеше Горанфло. — По дяволите, аз се задъхвам, съвсем ще загубя гласа си! Стига толкова! Достатъчно!
— Вие, струва ми се, питахте преподобния отец игумен — каза Бороме, — къде е намерил моята каска?
— Попитах достопочтения абат, а не вас — отвърна Шико, — защото предполагам, че във вашия манастир, както и във всички подобни обители, всичко се върши само по нареждане на игумена.
— Естествено — обади се Горанфло, — всичко тук зависи от моята воля. Какво ви интересува, мили ми господин Брике?
— Питам брат Бороме, дали не знае откъде му е попаднала тази каска?
— Тя беше в партидата оръжие, закупена от преподобния отец игумен за манастира.
— От мен ли? — учуди се Горанфло.
— Ваша милост, естествено, ще си спомни, че нареди да набавим каски и ризници. Заповедта ви беше изпълнена.
— Вярно, вярно — потвърди Горанфло.
„Ама че дяволщина! — чудеше се Шико. — Моята каска, изглежда, е твърде привързана към своя собственик: аз собственоръчно я отнесох в двореца на дьо Гиз, а тя, като някакво заблудило се кученце, успява да ме намери и в манастира «Свети Яков»!“
В този момент, следвайки жеста на брат Бороме, монасите се строиха и настъпи тишина.
Шико седна на скамейката, за да наблюдава по-удобно учението.
Горанфло продължаваше да стои, здраво закрепил краката си върху земята.
— Мирно! — прошепна брат Бороме.
Дон Модест измъкна огромната си шпага от ножницата, размаха я и изрева с мощен басов глас:
— Мирно!
— Ваше преподобие ще се умори с тези команди — забеляза тогава деликатно брат Бороме. — Тази сутрин ваше преподобие не се чувствувахте добре. Ако благоволите да се погрижите за скъпоценното си здраве, аз ще мога да проведа вместо вас учението.
— Дадено, така да бъде — отвърна дон Модест. — Наистина нещо не съм съвсем добре — задъхвам се. Поемете командването.
Бороме се поклони и застана пред строя.
— Какъв усърден слуга! — каза Шико. — Този младеж е просто бисер. Сигурен съм, че непрекъснато те отменя.
— О, да. Той ми е покорен като роб. Непрекъснато го упреквам за прекалената му любезност… Но смирението съвсем не значи раболепие — наставнически добави Горанфло.
— Така че ти, откровено казано, няма какво да правиш и можеш да почиваш със сън на праведник: за теб бодърствува брат Бороме.
— Така е, Господи Боже мой!…
— Това точно ми бе необходимо да си изясня — забеляза Шико и прехвърли цялото си внимание върху брат Бороме.
Зрелището беше забележително. Манастирският ковчежник се изпъчи в доспехите си подобно на боен кон, изправен на задните си крака. Очите му мятаха мълнии, силната му ръка правеше такива изкусни хватки с шпагата, сякаш някакъв майстор във фехтовката демонстрираше умението си пред взвод войници.
Всеки път, когато Бороме показваше някакво упражнение, Горанфло повтаряше жестовете му и добавяше при това:
— Бороме е прав. Прехвърлете оръжието в другата ръка, дръжте по-здраво пиката, за да бъде острието й на равнището на очите… Стегнете редиците, в името на свети Георги! По-твърда крачката! Равнението наляво е също както равнението надясно, с тази само разлика, че всичко се прави обратно.
— Честна дума — каза Шико, — бива те да обучаваш!
— Да, да — отвърна Горанфло, който поглади със задоволство тройната си гуша, — аз съм доста вещ в тези упражнения.
— В лицето на Бороме имаш много способен ученик.
— Той отлично схваща моите указания. Изключително умен младеж.
Монасите се упражняваха във военно бягане — маньовър, твърде разпространен по онова време, — биеха се с шпаги и пики и преминаха накрая към огневи бой.
Тук игуменът каза на Шико:
— Сега ще видиш моя малък Жак.
— А кой е той?
— Славен момък, когото исках да взема за лични услуги. Той е спокоен на вид, но има силна ръка и е пъргав като живак.
— Виж ти! А къде е този прелестен момък?
— Потърпи, потърпи, ще ти го покажа. Погледни ей там, виждаш ли този, който се готви да стреля с мускета?
— А добре ли стреля?
— Така, че от сто крачки улучва монета.
— Този момък ще служи изкусно на месата! Но, струва ми се, че сега е моят ред да кажа: почакай, почакай!…
— Какво ще рече това? Да не би да познаваш младия Жак?
— Аз ли? Ни най-малко.
— Но отначало ти се стори, че го познаваш отнякъде?
— Да, така ми се стори, но се заблудих — това не е той.
Тук трябва да признаем, че този път думите на Шико не отговаряха напълно на истината. Той имаше удивителна памет за физиономии: стигаше му да види веднъж някого, за да не го забрави никога.
Дребният на ръст Жак зареждаше тежкия мускет, дълъг колкото самия него; след това той гордо зае позиция на сто крачки от мишената и като отмести десния си крак встрани, се прицели с чисто военна прецизност.
Раздаде се изстрел и куршумът попадна средата на мишената под възторжените ръкопляскания на монасите.
— Ей, Богу, отлично! — каза Шико. — А и момъкът е направо красавец.
— Благодаря, господине — отзова се Жак и на бледите му страни се появи руменина от радост.
— Ловко боравиш с оръжието, момче — продължи Шико.
— Старая се, господине — отвърна Жак.
След тези думи младият монах постави оръжието настрани, взе пиката и направи мулине[4], което Шико намери за безупречно.
Шико взе отново да го отрупва с похвали.
— Ала най-добре владее шпагата — каза дон Модест. — Познавачите му дават много висока оценка. И наистина този момък има железни крака, а китките на ръцете му са като от стомана. Той се упражнява от сутрин до вечер.
— Бих го погледал с удоволствие — забеляза Шико.
— Работата е там — каза ковчежникът, — че освен мен тук никой не може да се състезава с него. Вас бива ли ви?
— Аз съм всичко на всичко жалък гражданин — отвърна Шико и поклати глава. — Навремето въртях рапирата не по-зле от всеки друг. Но краката ми вече треперят, не чувствувам увереност в ръката си, пък и главата не е вече същата.
— Но все пак не сте се отказали от практиката, нали? — попита Бороме.
— Е, донякъде — отвърна Шико.
Бороме се усмихна и нареди да донесат рапири и фехтовални маски.
Жак, който гореше от нетърпение под своето студено и мрачно облекло, отметна расото и стъпи здраво със сандалите си в пясъка.
— Наистина — каза Шико — не съм нито монах, нито войник, при това отдавна не съм държал шпага в ръка… Моля ви, братко Бороме, дайте урок по фехтовка на брат Жак… Ще разрешите ли, скъпи игумене?
— Дори заповядвам — провъзгласи дон Модест, който бе доволен, че може да вмъкне и той някоя дума.
Обзети от вълнение за честта на своята корпорация, монасите заобиколиха в тесен кръг ученика и учителя му.
— Това е толкова забавно, колкото да служиш вечерня, нали? — каза Жак простодушно.
— С теб ще се съгласи всеки боец — отвърна Шико със същото простодушие.
Противниците застанаха в позиция. Сухият и жилав Бороме имаше предимство в ръста. При това той притежаваше увереност и опит.
От време на време очите на Жак припламваха, трескава руменина изби върху страните му.
Постепенно монашеската маска взе да пада от Бороме: с рапира в ръка, увлечен от това състезание по сила и ловкост, той се преобрази във воин. Той съпровождаше всеки удар с увещание, съвет, упрек, но обикновено силата, стремителността и разпалеността на Жак вземаха връх над качествата на учителя и брат Бороме получаваше сполучлив удар право в гърдите.
Шико поглъщаше с очи това зрелище и броеше ударите, нанасяни с рапирите.
Когато състезанието приключи или по-точно, когато противниците спряха да си починат, той каза:
— Жак попадна шест пъти, брат Бороме — девет. За един ученик това никак не е зле, но за учител е недостатъчно.
От всички присъствуващи само Шико забеляза мълнията, блеснала в очите на Бороме.
„Виж го ти горделивеца!“ — помисли си Шико.
— Господине — възрази Бороме с глас, на който с усилие можа да придаде сладникави нотки, — боят с рапири за всички е трудна работа, толкова повече за нас, бедните монаси.
— Не е там работата — каза Шико, решил да изтласка любезничещия Бороме на последната отбранителна линия. — Учителят трябва да бъде поне два пъти по-силен от ученика.
— Ах, господин Брике — произнесе Бороме, който пребледня и захапа устни, — вие сте твърде взискателен.
„На всичко отгоре е и избухлив — помисли Шико. — Това е втори смъртен грях, а разправят, че е достатъчно и с един да погубиш душата си. Провървя ми.“ На глас обаче той каза:
— Ако Жак беше действувал по-хладнокръвно, предполагам, че би се изравнил с вас.
— Съмнявам се — възрази Бороме.
— Аз пък съм сигурен.
— Би трябвало господин Брике да премери сам силите си с Жак — каза не без горчивина ковчежникът, — тогава ще му е по-лесно да стигне до правилно заключение.
— О, аз съм твърде стар! — забеляза Шико.
— Затова пък разполагате с опит — възрази Бороме.
„Отгоре на всичко ми се и надсмиваш! — помисли си Шико. — Почакай, почакай!“
— Не се безпокойте, господине — продължи Бороме, — ние ще бъдем снизходителни към вас, както го предписва самата църква.
— Безбожник такъв! — прошепна Шико.
— Хайде, господин Брике, само една схватка!
— Опитай — помоли го и Горанфло, — какво ти струва, опитай!
— Няма да ви причиня болка, господине — намеси се Жак, който взе страната на учителя си и пожела да уязви оскърбителя му. — Имам лека ръка.
— Славен момък! — прошепна Шико, който погледна младия монах с безизразни очи и се усмихна безмълвно.
— Какво пък — каза той, — след като всички толкова настоявате…
— Браво! — викнаха монасите, предвкусили лека победа за Жак.
— Но ви предупреждавам: не повече от три схватки — отзова се Шико.
— Както намерите за добре, господине — каза Жак.
Шико се надигна бавно от скамейката, на която бе седял по време на разговора, натъкми куртката си и сложи кожената ръкавица и маската с ловкостта на костенурка, която лови мухи.
— Ако го оставиш да парира ударите ти — шепнеше Бороме на Жак, — повече няма да се фехтувам с теб, така да знаеш.
Жак кимна и се усмихна, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, учителю.“
Шико все така бавно застана в позиция, ловко скривайки силата си и изкуството да се фехтува.