Александър Дюма
Четиридесет и петимата (55)

Глава 23

За това, как се държеше крал Анри дьо Навар, когато за пръв път влезе в бой

Неголямата армия на Анри се приближи до града на разстояние два оръдейни изстрела и се разположи на почивка.

В три часа следобед, тоест, когато до здрачаване оставаха някакви си два часа, кралят повика всички командири в палатката си.

Анри беше много бледен, а ръцете му силно трепереха.

— Господа — каза той, — ние сме тук, за да превземем Каор, но трябва да го вземем със сила!… Маршал дьо Бирон, който се закле да избеси хугенотите до един, се намира с войската си на четиридесет и пет левги оттук. По всяка вероятност господин дьо Везен вече е изпратил при него вестоносец. След четири-пет дни маршалът ще бъде в тила ни с десет хиляди войници; ние ще бъдем хванати в клещи. Значи трябва да завземем Каор, преди да дойде подкреплението. И така — напред, напред, господа. Аз съм начело, сечете, без да жалите сили, дявол го взел! Нека ударите се сипят като градушка!

Това беше цялата кралска реч; но, изглежда, тези думи бяха достатъчни — войниците отвърнаха с възторжени възгласи, а командирите с неистови викове: „Браво!“

„Празнодумец! Винаги и във всичко — гасконец! — помисли Шико. — Ще видим какъв е на дело!“

Под командуването на дьо Морне войската тръгна, за да заеме позиции.

В този момент кралят се приближи до Шико и му каза:

— Прости ми: аз те мамех, като говорех за лов, вълци и други глупости, но не можех да постъпя иначе. Крал Анри Френски положително не е склонен да ми предаде владенията, придадени към зестрата на неговата сестра Марго, а Марго с викове и плач иска любимия си град Каор. Ако искаш спокойствие в дома, трябва да правиш това, което иска жената. Ето защо, любезни мой, аз ще се опитам да превзема Каор!

— Защо не ви поиска луната, господарю, след като сте такъв сговорчив мъж? — попита Шико, засегнат от кралските шеги.

— Бих се постарал да й дам и луната, Шико — отговори Беарнеца, — аз толкова я обичам, милата ми Марго!

— Добре! На вас ви стига и Каор; ще видим как ще се справите с него.

— Аха! Ето за това исках да поговорим; чуй ме, Шико, приятелю — не се присмивай прекалено на нещастния Беарнец, нали съм твой съотечественик и приятел; ако се уплаша и ти забележиш — да не се разприказваш!

— Значи вие се страхувате, че ще се уплашите?

— Разбира се.

— Но тогава — гръм и мълния! — за какъв дявол се заплитате във всичките тези разправии?

— Какво да правя, щом като трябва!

— Господин дьо Везен е страшен човек, той няма да пощади никого.

— Мислиш ли, Шико?

— Сигурен съм: дали ще види бели или червени пера, той пак ще викне на топчиите: „Огън!“

— Имаш предвид моите бели пера, Шико?

— Да, господарю, никой освен вас няма такива пера.

— Е, и какво?

— Бих ви посъветвал да ги свалите.

— Но, приятелю, аз ги сложих, за да ме познават…

— Значи, господарю, вие отхвърляте моя съвет и няма да си свалите перата?

— Не!

Докато казваше тази дума, изразяваща непоколебима решителност, Анри трепереше още по-силно, отколкото, когато произнасяше речта си пред командирите.

— Чуйте ме, ваше величество — каза Шико, съвсем объркан от несъответствието между думите на краля и цялото му поведение, — има още време! Не действувайте безразсъдно, вие не можете да яхнете коня в такова състояние!

— Значи аз съм много бледен, Шико? — попита Анри.

— Бледен сте като смъртта, господарю.

— Отлично! — възкликна кралят.

— Как така отлично?

— Аз си знам!

В този миг прогърмя оръдеен изстрел, съпроводен от неистовата стрелба на мускетите — така господин дьо Везен отговори на искането крепостта да се предаде, което му беше отправил Дюплеси-Морне.

— Какво ще кажете за тази музика? — попита Шико.

— Ще кажа, че вледенява кръвта ми — отговори Анри. — Хей! Дайте ми кон! Кон! — викна той на пресекулки.

Шико гледаше Анри и го слушаше, без да разбира нищо. Анри понечи да се качи на седлото, но не успя да се справи веднага.

— Хей, Шико — каза Беарнеца, — сядай и ти на коня, ти също не си военен, нали?

— Вярно е, ваше величество.

— Тръгваме, Шико, хайде да се страхуваме заедно! Заминаваме там, където е боят, приятелю! Хей, добър кон за господин Шико!

Шико сви рамене и без да му мигне окото, яхна прекрасния испански кон, който тутакси му доведоха. Анри подкара коня си в галоп; Шико препусна след него. Като достигна предната линия, Анри вдигна забралото на шлема си.

— Знамето! Новото знаме! — викна той с трепет в гласа.

Свалиха калъфа и новото знаме с двата герба — на Навара и на Бурбоните — величествено се разгъна във въздуха; беше бяло: от едната страна на син фон бяха изобразени златни вериги, на другата — златни лилии с хералдична превръзка във формата на сърце.

„Страхувам се — размишляваше Шико, — че бойното кръщение на това знаме ще бъде твърде печално.“

В същия миг, сякаш в отговор на неговата мисъл, крепостните оръдия дадоха такъв залп, че беше извадена от строя цяла редица пехота на десет крачки от краля.

— Гръм и мълния! — възкликна Анри. — Виждаш ли, Шико? Изглежда, няма шега! — Зъбите му тракаха.

„На него май ще му стане лошо“ — помисли Шико.

— А! Страхуваш се, проклето тяло — мърмореше Анри, — тресеш се, трепериш; почакай де, почакай! Щом трепериш, нека не бъде напразно!

И като пришпори яростно белия си кон, той изпревари конницата, пехотата, артилерията и се оказа на сто крачки от крепостта, червен от избухванията на пламъците.

Там задържа коня и викна:

— Докарайте фашините! Гръм и мълния! Фашините!

Морне с вдигнато забрало и с шпага в ръката се присъедини към него.

Шико също надяна доспехите, но не извади шпагата от ножницата.

Въодушевени от примера на краля младите благородници хугеноти вече се носеха напред с призива: „Да живее Навара!“

Начело на този отряд беше виконт дьо Тюрен; на шията на неговия кон имаше фашина.

Всеки конник, препускайки, хвърляше своя наръч и за миг ровът под подвижния мост беше запълнен.

Тогава се спуснаха артилеристите; като губеха по тридесет души на всеки четиридесет, те все пак успяха да заложат под вратите петардите.

Картеч и куршуми като огнена вихрушка бушуваха около Анри и покосяваха хората пред очите му.

С вик: „Напред!“ — той се намери на края на рова в момента, когато избухна първата петарда.

Във вратата цъфнаха две пукнатини. Артилеристите запалиха втората петарда. Образува се още една пукнатина; но веднага през трите процепа се промушиха двадесетина аркебузи и куршумите като градушка се посипаха върху войниците и офицерите.

Около краля хората падаха като срязани класове.

— Господарю, за Бога, махнете се оттук! — повтаряше Шико, без да мисли за себе си.

Морне не казваше нито дума; той се гордееше със своя ученик и от време на време понечваше да го прикрие с тялото си, но Анри винаги трескаво го отстраняваше.

Изведнъж Анри почувствува, че челото му се покрива с пот и очите му се замъгляват.

— А! Проклето тяло! — извика той. — Не, никой не ще посмее да каже, че си ме победило!… — И като скочи от коня, той извика: — Секира! Бързо, секира! — и се зае с мощна ръка да поваля цевите на аркебузите, парчета дъбови дъски и бронзови гвоздеи.

Накрая една греда рухна, след нея — крило от вратата, после — част от стената и около сто души нахлуха през пролома с дружни викове:

— Навара! Навара! Каор е наш! Да живее Навара!

Шико нито за миг не изостави краля: той беше до него, когато Анри сред първите проникна през градските порти и виждаше как при всеки залп той трепва и снишава глава.

— Гръм и мълния! — вбесен възкликна Анри. — Виждал ли си някога такъв страхливец като мен, Шико?

В тази минута войниците на господин дьо Везен се опитаха да завземат отново градските порти и околните къщи от Анри и челния му отряд.

Анри ги посрещна с шпага в ръка. Но обсадените излязоха по-силни — те успяха да отблъснат Анри и войниците му зад крепостния ров.

— Гръм и мълния! — възкликна кралят. — Струва ми се, моето знаме отстъпва! Щом е така, сам ще го понеса!

И с героично усилие той изтръгна знамето от ръцете на знаменосеца, вдигна го високо и скрит наполовина под неговите гънки, отново пръв се втурна в крепостта с думите:

— Пъзльо! Трепери сега, страхливецо!

Тюрен, Морне и още цяло множество се втурнаха след краля през отворената порта.

Топовете млъкнаха; сега започна ръкопашен бой, лице срещу лице.

Надмогвайки със своя властен глас грохота на оръдията, трясъците на изстрелите, звънтенето на желязото, дьо Везен викаше:

— Барикадирайте улицата! Копайте ровове! Укрепвайте къщите!

— Та градът е превзет, бедни Везен! — възкликна дьо Тюрен, който се намираше наблизо.

И за да подкрепи думите си, с изстрел от пистолета си рани дьо Везен в ръката.

— Грешиш, Тюрен, грешиш — отговори дьо Везен, — ще са нужни десет щурма, за да се превземе Каор!

Господин дьо Везен се защитава пет дни и пет нощи, отбранявайки докрай всяка улица, всяка къща.

За голямо щастие на изгряващата звезда на Анри дьо Навар дьо Везен, който разчиташе прекалено много на здравите стени и на гарнизона на Каор, не сметна за нужно да извести господин дьо Бирон. Пет дни и пет нощи поред Анри командува като пълководец и се би като войник.

Петата нощ врагът, вече съвсем измъчен, беше принуден да даде на протестантската армия почивка. Като се възползува от това, Анри атакува каорците и превзе с пристъп последното укрепление. Почти всички доблестни негови командири бяха ранени: куршум уцели рамото на дьо Тюрен; дьо Морне едва не падна убит от камък, улучил го по главата.

Само кралят остана невредим; страхът, който той така геройски преодоля, се смени с трескава възбуда, почти безразсъдна смелост, той се биеше така мощно, че не раняваше противниците си, а направо ги убиваше.

Когато падна и последното укрепление, кралят, съпроводен от вездесъщия Шико, се появи във вътрешния двор на крепостта; мрачният и мълчалив Шико с отчаяние наблюдаваше как пред него расте страшният призрак на нова монархия, на която бе съдено да задуши монархията на Валоа.

— Е, как ти се струва? Какво мислиш за това? — попита кралят, вдигайки забралото си и изгледа Шико така проницателно, като че ли четеше в душата на злополучния посланик.

— Аз мисля, владетелю, че вие сте истински крал! — скръбно каза Шико.

В този миг десетина стрелци от личната гвардия на губернатора обкръжиха краля.

Конят на Анри падна убит, друг куршум рани коня на господин дьо Морне в крака.

Кралят падна; веднага към него се насочиха десетина шпаги!

Само Шико се задържа на коня си; тутакси скочи от него, защити с тялото си Анри и започна да върти шпагата така бързо, че нападателите се разбягаха.

После помогна на краля да стане, даде му коня си и каза:

— Ваше величество, вие ще засвидетелствувате пред краля на Франция, че макар и да вдигнах шпага против него, никого не раних.

Анри прегърна Шико и със сълзи на очи го целуна.

— Гръм и мълния! — възкликна той. — Ти ще живееш и умреш с мене, Шико, съгласен ли си? Леко е да се служи при мен, аз съм с добро сърце!

— Ваше величество — отговори Шико, — аз мога да служа само на един човек — на моя крал. Уви! Сиянието, с което той е заобиколен, тъмнее, но аз ще съм му верен и в нещастието. Не се опитвайте да му отнемате последния слуга!

— Шико — отвърна Анри, — ще запомня обещанието ви, чувате ли? Вие сте ми скъп, за мен вие сте неприкосновен; след Анри — краля на Франция, ваш най-добър приятел ще бъде Анри дьо Навар.

— Да, ваше величество — каза искрено Шико и с почит целуна ръката на краля.

— Сега виждате, приятелю — продължи кралят, че Каор е наш — по-скоро ще позволя да загине войската ми, отколкото да отстъпя.

Заплахата беше излишна, Анри не продължи борбата. Под командуването на дьо Тюрен войската му обкръжи гарнизона. Господин дьо Везен беше пленен.

Градът се предаде.

Анри доведе Шико в обгорялата, пробита от куршуми къща, където беше разположена главната квартира, и продиктува на господин дьо Морне писмо, което Шико трябваше да отнесе на френския крал.

Писмото беше написано на лош латински език и завършваше с думите: „Quod mihi dixisti, profuit multum. Cognosco meos devotos, nosce tuos. Chicotus, coetera expedier.“, което приблизително значеше: „Това, което ми съобщихте, беше твърде полезно за мен. Аз знам кои са ми предани, опознайте и вие вашите слуги. Останалото ще ви съобщи Шико.“

— А сега, приятелю Шико — каза Анри, — целунете ме. Само внимавайте да не се изцапате, защото аз — да ме прости Бог! — целият съм в кръв, като касапин! Ето пръстена ми: вземете го, аз искам така, а после — сбогом, Шико, повече не ви задържам. По-скоро се връщайте във Франция; разказите ви какво сте видели ще имат успех в двореца.

Шико се съгласи да приеме подаръка и замина. Нужни му бяха три денонощия, за да се убеди, че всичко това не е било сън.