Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Quarante-Cinq, (Обществено достояние)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и първоначална корекция
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Издателска къща „Ведрина“, София, 1991

Превод и редакция: ЕФ „Качин“, 1991

Редактор Иван Тотоманов

Художник Петър Добрев

Технически редактор Георги Кожухаров

Коректори Емилия Александрова, Ана Кожухарова

ISBN 954–404–001–3

 

Александр Дюма. Сорок пять

„Художественная литература“, М., 1979

История

  1. — Добавяне

Глава 12

За това, как Шико благославяше крал Луи XI за изнамирането на пощата и как реши да се възползува от това изобретение

Сега, ако читателите ми разрешат, ще се върнем при Шико. След важното откритие, което направи, като развърза шнурчетата на маската на господин дьо Майен, Шико реши, без да губи време, да се махне по-далеч от местата, където това приключение можеше да предизвика нежелателни за него последствия.

Лесно е за разбиране, че между него и херцога сега започна борба на живот и смърт. Майен, който получи от Шико удар с шпага, вече никога нямаше да му прости.

— Напред, напред! — нададе вик храбрият гасконец, докато се носеше към Божанси. — Дойде време да изхарча за пощенски коне всичко, което получих от три знаменити личности: Анри дьо Валоа, дон Модест Горанфло и Себастиен Шико.

Прекрасно надявайки маската на човек с всякакво звание, Шико си даде вид, че е велможа, както по-рано се беше преобразил на дребен буржоа. И, трябва да кажем, на нито един принц не служеха с такова усърдие, както на метр Шико, веднага щом кажеше две думи на началника на станцията.

Шико реши да не спира до момента, в който ще бъде в безопасност и затова пътуваше толкова бързо, колкото позволяваха силите на конете, които той трябваше да смени тридесет пъти.

Колкото до самия него, той види се беше човек от желязо, тъй, като след 60 левги в денонощие, не чувствуваше никаква умора.

След като стигна за три дни град Бордо, Шико реши, че трябва да си поеме дъх.

По пътя не остава нищо друго, освен да размишляваш. Затова Шико много мислеше и възложената му мисия му се струваше все по-важна с приближаването на целта на неговото пътешествие.

Какъв владетел щеше да намери в лицето на загадъчния Анри дьо Навар, когото едни смятаха за глупак, други — за страхливец, трети — за нищожен ренегат? След като Анри остана в Навара, характерът му малко се промени — нали беше успял да си осигури достатъчно разстояние между кралските нокти и скъпоценната си кожа и вече можеше да не се опасява.

Политиката му си оставаше както по-рано — той се стараеше да остава незабелязан и живееше безгрижно, просто радвайки се на живота.

Сериозните хора виждаха в това повод за насмешка. Шико пък намери основание за сериозни размисли.

Самият Шико така не приличаше на този, за когото се представяше, че и в другите можеше да съзре същността зад маската, която си слагаха. Затова за него Анри дьо Навар беше загадка.

Да знае, че Анри дьо Навар е загадка, вече значеше да знае твърде много. Затова Шико, съзнавайки подобно на гръцки мъдрец, че нищо не знае, знаеше много повече от другите.

И докато мнозина на негово място биха вдигнали високо глава и биха приказвали всичко, каквото им дойде наум и открито, Шико разбираше, че вътрешно трябва да бъде нащрек, да обмисля всяка своя дума и като артист да гримира лицето си.

След като се намери в пределите на малкото Наварско кралство, с чиято бедност французите се шегуваха, Шико, за свое най-голямо учудване, не намери следи от гнусната нищета, поразила най-богатите провинции на горда Франция, която току-що бе напуснал.

Един секач мина край него с ръка върху ярема на сития вол; момиче с лека походка отмина със стомна върху главата си, подобно на хоефорите от антична Гърция, идващ срещу му старец си тананикаше нещо под носа и клатеше побелялата си глава; загоряло момче, слабо на вид, но яко, играеше върху купа царевичак. И всичко това, като че говореше на Шико: „Виж, тук всички са щастливи!“

Понякога, вслушвайки се в скърцането на колелетата, Шико изпитваше внезапно чувство на ужас: той си спомни тежките лафети, оставили дълбоки следи по пътищата на Франция. Но от завоя се задаваше каруцата на някой лозар, натоварена с пълни бъчви и деца с изцапани от гроздовия сок лица. Като видя дулото на аркебуза в околностите, обрасли със смокини и лозя, Шико си спомни за трите засади, които така успешно премина. Но аркебузата беше на някакъв ловец, понеже полята и горите тук бяха пълни със зайци, патици и дропли.

Макар че беше късна есен и Шико остави Париж в мъгла, тук времето беше топло. В лъчите на слънцето ясно се очертаваха околностите с разхвърляни тук и там бели селски къщурки.

Беарнски селянин с барета, килната на едното ухо, подкарваше ниските незнаещи умора кончета, способни да препускат двадесет левги на един дъх. Тях никога не ги почистват, не ги покриват с чулове при почивките, те само се отърсват и веднага започват да пощипват първия попаднал им храст калуна — единствената им и напълно достатъчна храна.

— Дявол ги взел! — мърмореше Шико. — Никога не съм виждал Гаскония толкова богата. Види се Анри се къпе в охолство. Щом като е щастлив, има всички основания да се предполага, че е… благодушно настроен. Наистина кралското писмо даже преведено на латински език, ме смущава много.

И като разсъждаваше по такъв начин наум, Шико на глас правеше справки за местонахождението на краля на Навара.

Кралят се оказа в Нерак и Шико тръгна по пътя за Нерак, по който вървяха много хора, които се връщаха от пазар.

Както си спомня читателят, Шико, който беше твърде мълчалив, когато трябваше да отговаря на нечии въпроси, много обичаше да разпитва. Така той узна, че кралят на Навара води весел и безгрижен живот. По пътищата на Гаскония Шико има щастието да срещне трима души — млад католически свещеник, продавач на овце и офицер — които пътешествуваха заедно, бъбреха и си попийваха.

Тази случайна компания отлично представяше в очите на Шико просветеното, деловото и военното съсловие на Навара. Духовният отец му прочете известни сонети за любовта на краля на Навара към красавицата Фосез, дъщеря на Рене дьо Монморанси, барон дьо Фосе.

— А какво казва по този повод кралицата? — попита Шико.

— Кралицата е много заета, господине — отговори свещеникът.

— С какво, бъдете добър да ми кажете?

— В общуване с Господ Бог — проникновено отговори свещенослужителят.

— Значи кралицата е набожна?

— И даже много.

— Обаче, смятам, че в двореца не служат меси? — отбеляза Шико.

— И много грешите, господине. Според вас ние да не сме езичници. Знайте, милостиви господине, макар кралят с придворните от своята свита да посещава проповедите на протестантския пастор, за кралицата служат в нейната лична капела.

— За кралица Маргьорит?

— Да. И аз, недостойният божи служител, получих две екю затова, че два пъти служих в тази капела. Аз даже произнесох там проповед по текста: „Господ отдели плевелите от зърното.“ В Евангелието е казано „ще отдели“, но аз смятах, че тъй като Евангелието е написано отдавна, това дело вече може да се смята за завършено.

— Кралят знаеше ли за тази проповед? — попита Шико.

— Той я изслуша.

— И не се разгневи?

— Напротив, възхити се от нея.

— Вие просто ме изумявате — отбеляза Шико.

— Трябва да допълня — каза офицерът, — че в двореца не само посещават проповеди и обедни. В замъка се пирува отлично, да не говорим за разходките: никъде във Франция храбрите военни не се разхождат така често, както по алеите на Нерак.

Шико събра повече сведения, отколкото му бяха нужни, за да изработи план за действие.

Той познаваше Маргьорит, която в Париж имаше свой двор и разбираше, че ако тя не проявява проницателност в любовните работи, то това е, защото има причини да си затваря очите.

— Дяволска работа! — говореше той под носа си. — Тук ще ме разкъсат на парчета, ако се опитам да разстроя тези очарователни разходки. За щастие, известна ми е философската нагласа на краля, цялата си надежда възлагам на него. Освен това аз съм посланик, неприкосновено лице. И така — смело напред.

И Шико продължи пътя си. Към края на деня той пристигна в Нерак точно когато започваха разходките, които така го смущаваха.

Впрочем, Шико можа да се убеди в простотата на нравите, които царяха в Наварския двор, по това, как бе допуснат до краля.

Обикновен лакей отвори пред него вратата на скромно обзаведената стая за гости. Над гостната се намираше приемната на краля, където той обичаше да дава непретенциозни аудиенции, на които съвсем не се скъпеше.

Когато в замъка идваше посетител, някой офицер или просто паж докладваше за него на краля и той веднага го приемаше.

Шико беше трогнат дълбоко от тази достъпност. Той реши, че кралят е добър и простосърдечен. Това мнение само се потвърди, когато в края на лъкатушещата алея, обградена от цъфтящи олеандри, се появи с износена филцова шапка, светлокафява куртка и сиви ботуши кралят на Навара: лицето му гореше в руменина, а в ръцете си той държеше билбоке. По челото на Анри нямаше бръчки, сякаш грижите не се осмеляваха да се докоснат до него със своите тъмни криле, устните му се усмихваха, очите му сияеха безгрижно и излъчваха здраве. В движение късаше с лявата си ръка цветята, ограждащи пътечката.

— Кой иска да ме види? — попита той пажа.

— Господарю — отговори той, — някакъв човек — благородник или военен.

Като чу тези думи, Шико несмело пристъпи напред.

— Я виж! — извика кралят. — Господин Шико в Навара, господин Шико при нас! Господи! Добре дошъл, скъпи господин Шико.

— Най-почтително ви благодаря, господарю.

— Вие сте жив и здрав, слава Богу!

— Така е, ваше величество — каза Шико, извън себе си от радост.

— В такъв случай — възкликна Анри, — ние с вас ще пийнем хубаво винце от избите Лиму! Много се радвам да ви видя, господин Шико; седнете тук.

И той посочи една градинска скамейка.

— За нищо на света, господарю — каза Шико и отстъпи.

— Вие сте изминали двеста левги, за да се видите с мен, и аз няма да ви позволя да стоите! Седнете, господин Шико, седнете, само седнали можем да си поговорим от сърце.

— Но, господарю, етикета!

— Етикет у нас, в Навара!… Да не си мръднал, бедни ми Шико! Кой мисли тук за етикет?

— Не, господарю, не съм мръднал — отговори Шико, — аз пристигнах като посланик.

На ясното чело на краля се появи едва забележима гънка, но тя изчезна толкова бързо, че Шико при цялата си наблюдателност не я забеляза.

— Като посланик? — попита Анри с престорено простодушие. — Но от кого?

— От крал Анри III. Аз пристигам от Париж, направо от Лувъра, господарю.

— Е, това е друга работа — каза кралят. Той въздъхна и стана от пейката. — Паже, оставете ни и поднесете вино горе, в моята стая… не, по-добре в работния кабинет. Да вървим, Шико, лично аз ще ви покажа пътя.

Шико тръгна след краля на Навара. Сега Анри крачеше по-бързо, отколкото когато вървеше сред цъфналите олеандри.

„Колко жалко — мислеше Шико, — да смущавам този славен човек, живеещ в спокойствие и неведение… Стига, сигурен съм, че ще се отнесе към всичко философски!“