Александър Дюма
Четиридесет и петимата (8)

Глава 8

Характерът на гасконеца

Не може да се каже, че госпожа Фурнишон прояви скромността, която се очакваше от нея. И така, на нея й се искаше да разбере много повече от това, което й беше казано, и тя започна да разпитва кой все пак е неизвестният конник, който с такава щедрост нае странноприемницата за земляците си. Госпожа Фурнишон не пропусна да попита първия срещнат войник, как се казва капитанът, командир на днешните учения.

Войникът, по-предпазлив от събеседницата си, най-напред я запита защо се интересува.

— Той току-що си тръгна от нас — каза госпожа Фурнишон — и е естествено да искаме да знаем с кого сме имали честта да разговаряме.

Войникът се разсмя.

— Господин капитанът за нищо на света не би влязъл в „Мечът на гордия рицар“, госпожа Фурнишон — каза той.

— Че защо пък не, моля ви се? — попита стопанката. — Нима е толкова важен?

— Може би.

— Е, добре, тогава ще ви кажа, че той се отби, за да поръча вечеря за своите приятели.

— Нашият капитан не би поканил никога своите приятели в „Мечът на гордия рицар“, обзалагам се за това.

— Не сте много любезен. И все пак — как се казва този господин, толкова знатен, че да покани приятелите си в най-добрата странноприемница в Париж?

— Е, добре, знайте, мила госпожо, че това е самият херцог Ногаре дьо ла Валет д’Епернон, пер на Франция и даже малко повече крал от негово величество. Какво ще кажете?

— Че ако наистина е бил той, това за нас е голяма чест.

Можете да си представите с какво огромно нетърпение съпрузите Фурнишон очакваха датата 26 октомври.

Вечерта на двадесет и пети в странноприемницата влезе някакъв човек и сложи на тезгяха тежка кесия с монети.

— Това е за вечерята, поръчана за утре.

— По колко се пада на човек? — едновременно попитаха съпрузите.

— По шест ливри.

— За колко вечери е това?

— За една.

— Значи те ще нощуват на друго място?

— Очевидно да.

И посредникът си тръгна.

Най-сетне дългоочакваното утро засия над „Мечът на гордия рицар“.

В манастира на Августинците удари осем и половина, когато няколко души слязоха от конете си пред вратата на странноприемницата.

Единият от тях, приличащ с напетия си вид и богатото си облекло на началник, водеше със себе си двама слуги също на коне.

Всички пристигнали показаха печата с изображението на Клеопатра и бяха приети много любезно от съпрузите, особено младежът с двамата слуги.

— Ако понасяте тълпата и сте в състояние да стоите прав четири часа, можете да погледате как ще разкъсат на четири господин Салсед — испанеца затворник — каза госпожа Фурнишон на напетия кавалер, който й се беше понравил.

— Вярно — отговори младият човек, — чувал съм за него. Ще отида непременно!

И той тръгна заедно със слугите си.

Към два часа пристигна цяла дузина пътешественици на групи по четирима-петима, а някои идваха и сами.

Един от новопристигналите беше без шапка, но с бастун. Той кълнеше люто Париж, където крадците били толкова нагли, че му отмъкнали шапката близо до Гревския площад.

Между другото, той смяташе, че сам си е виновен — за какво му трябвало да идва в Париж с шапка, украсена с тока със скъпоценен камък.

Към четири часа в странноприемницата вече се бяха събрали около четиридесет от земляците на капитана.

— Странно — каза господин Фурнишон на жена си, — всички са гасконци.

— Какво странно има? — възрази му тя. — Нали капитанът каза, че ще събере своите земляци, а самият той е гасконец. Странно е друго — че досега са само четиридесет, а трябваше да, бъдат четиридесет и петима.

Но към пет часа се появиха още петима души, така че гостите на „Меча“ вече бяха в пълен състав.

Някои се познаваха помежду си. Например Есташ дьо Мираду се разцелува с кавалера, пристигнал с двамата слуги, и му представи Лардил, Милитор и Сципион.

— По какъв повод си в Париж? — попита кавалерът.

— А ти, мой мили Сен-Мален?

— Получих длъжност в армията. А ти?

— Заради едно наследство.

— О, така ли! И старата Лардил се лепна за теб.

— Тя пожела да ме придружи.

— А ти не можа ли да заминеш тайно, че да не влачиш цялата тази сюрия, лепнала се за полата й?

— Беше невъзможно — писмото от прокурора попадна в ръцете й.

— О, ти си получил писмено съобщение за наследството? — попита Сен-Мален.

— Да — отговори Мираду и опитвайки се да смени темата, каза: — Не е ли чудно, че странноприемницата е препълнена с наши земляци?

— Няма нищо чудно — табелата е твърде привлекателна за хората на честта — намеси се в разговора им нашият стар познат Пардика дьо Пенкорне.

— А, ето ви и вас! — каза Сен-Мален. — Вие така и не ми доразказахте вашата история.

— А какво исках да ви разкажа? — попита Пенкорне и се изчерви.

— Защо ви срещнах между Ангулем и Анжер в същия вид, както сега — пеша, без шапка и само с бастун в ръка?

— Това ли ви интересува, господине?

— Разбира се — каза Сен-Мален. — От Поатие до Париж е далечко, а вие идвате чак оттатък Поатие.

— От Сент-Андре-дьо-Кюбзак съм.

— Ето, виждате ли? И през цялото време пътувате без шапка.

— Отговорът е прост. Баща ми има чифт великолепни коне, над които толкова трепери, че след сполетялата ме беда ще ме лиши от наследство.

— И какво ви се случи?

— Тъкмо обяздвах единия от тях — най-хубавия, когато изведнъж на десетина крачки от мен се раздаде изстрел. Конят се изплаши и се понесе право към Дордон.

— И се хвърли в реката?

— Точно така.

— Заедно с вас?

— Не, за мое щастие. Успях да се спусна на земята, иначе щях да потъна с него.

— Виж ти! Значи бедното животно се удави?

— Да, по дяволите! Знаете, че Дордон е широка половин миля.

— И какво?

— Реших да не се прибирам вкъщи — беше ме страх от гнева на баща ми.

— А къде се е дянала шапката ви?

— Почакайте, дявол да го вземе! Шапката отхвръкна от главата ми.

— Когато паднахте ли?

— Аз не паднах, скочих на земята. Ние от рода Пенкорне сме ездачи от пелени и никога не падаме от кон.

— Това се знае — каза Сен-Мален. — А къде ви е шапката?

— Тръгнах да я търся — това беше единственото ми богатство, тъй като бях излязъл от къщи без пари.

— Какво ли пък богатство може да бъде една шапка? — настояваше Сен-Мален, явно решил да вбеси Пенкорне.

— Дори много голямо, гръм да ме удари! Трябва да ви кажа, че перото на шапката ми беше прикрепено с брилянтена тока, подарена на дядо ми от негово величество Карл V^[1].

— Ето какво било! И вие сте продали токата заедно с шапката? Тогава, любезни приятелю, изглежда, че вие сте най-богатият от всички нас. И бихте могли с получените пари поне да си купите още една ръкавица, вместо да ходите така — с една гола ръка.

— Ама почакайте, де! Точно се оглеждах за шапката си, когато към нея — като че ли е още пред очите ми — се спусна една огромна врана.

— Към шапката?

— По-скоро към брилянта… Знаете, че тези птици харесват всичко, което блести. Враната се хвърли върху моя брилянт и го отнесе.

— Брилянта?

— Да, господине. Известно време гледах след нея. После хукнах подире й и закрещях: „Дръжте я! Дръжте я! Крадец!“ Къде ти! Скоро се изгуби от погледа ми.

— Така че, съкрушен от двойната загуба…

— Не посмях да се върна в бащиния дом и реших да си търся щастието в Париж.

— Страхотно! — намеси се в разговора нов събеседник. — Значи вятърът станал на врана, а? Доколкото си спомням, вие разказахте на господин дьо Лоаняк, че докато сте четели писмото от вашата приятелка, вятърът отнесъл и писмото, и шапката ви и вие като истински Амадис^[2] сте се хвърлили след писмото, зарязвайки шапката си.

— Господине — каза Сен-Мален, — имам честта да познавам господин д’Обиньо — един прекрасен войник, освен това владеещ много добре и перото. Ако го срещнете някога, разкажете му историята на вашата шапка — той би направил чудесен разказ от нея.

Чу се сподавен смях.

— Е, господа — попита раздразнен гасконецът, — вие май ми се подигравате?

Пардика се огледа внимателно. До камината забеляза един младеж, закрил лицето си с ръце, и се насочи към него.

— Господине — каза той, — щом се смеете, правете го поне открито, за да могат всички да виждат лицето ви.

И бутна младия човек по рамото.

Момъкът вдигна глава. Това беше Ернотон дьо Карменж, който още не беше дошъл на себе си след приключението на Гревския площад.

— Моля ви, господине, оставете ме на мира — каза той — и освен това, ако още веднъж ме докоснете, то поне нека ръката ви бъде с ръкавица. Както виждате, вие не ме интересувате.

— Е, добре — промърмори Пенкорне, — щом е така, и аз не ща да ви знам.

— Милостиви господине — миролюбиво отбеляза Есташ дьо Мираду, — не бяхте особено любезен със земляка си.

— А на вас какво ви влиза в работата, господине? — попита Ернотон още по-ядосан.

— Прав сте — каза Мираду с поклон, — наистина това не е моя работа.

Той се обърна с намерението да отиде при Лардил, приютила се край огъня, но някой му препречи пътя.

Беше Милитор. Ръцете му, както и преди бяха в пояса му, на устните му трептеше подигравателна усмивка.

— Чуйте, любезни ми татко! — каза безделникът. — Какво ще кажете за това?

— За кое?

— За това, как ви отряза този господин.

— Така ли? Сторило ти се е — каза Есташ и се опита да заобиколи Милитор.

Но маневрата не успя — Милитор отново му препречи пътя.

— Не само на мен, но и на всички тук присъстващи. Вижте — всички ви се смеят.

Наоколо наистина се смееха, но по най-различни поводи.

Есташ почервеня, изпъчи се и се върна при Карменж.

— Казват, милостиви господине — обърна се той към него, — че сте разговаряли нелюбезно с мен.

— И кой твърди това?

— Този господин — каза Есташ и посочи Милитор.

— В такъв случай този господин — отвърна Карменж, иронично наблягайки на „господин“ — бърбори като папагал.

— Така ли! — извика Милитор настръхнал.

— И бих му предложил да си затваря устата — продължи Карменж, — иначе ще се наложи да му напомня съветите на господин дьо Лоаняк.

— Господин Лоаняк не ме е наричал папагал, господине.

— Да, той ви нарече магаре. Това повече ли ви харесва? Ако сте магаре, ще ви натупам добре, ако сте папагал — ще ви оскубя перушината.

— Господине — намеси се Есташ, — това е мой доведен син и, моля ви, разговаряйте с него по-вежливо, поне от уважение към мен.

— Така ли ме защитавате, татенце! — извика вбесен Милитор. — Благодаря! Мога и сам да се оправя.

И тръгна с вдигнати юмруци към господин дьо Карменж. Ернотон хвана Милитор за врата, повдигна го и го изхвърли през прозореца.

— И знайте — спокойно добави той, — татенце, мамичко, синче и всички останали, че ще ви направя на кайма, ако си позволите да ми досаждате отново.

— Кой тук изхвърля хора през прозорците? — понита, влизайки в залата, някакъв офицер. — По дяволите, поне викайте „Пазете се!“.

— Господин дьо Лоаняк! — извикаха двадесетина души.

— Господин дьо Лоаняк! — повториха всичките четиридесет и петима.

При споменаването на това име, известно в цяла Гаскония, всички присъствуващи скочиха на крака.