Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder on the Links, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийство на игрището за голф

 

Английска, първо издание

Литературна група IV

Преводач: Аглика Маркова, 1980 г.

Редактор Йордан Костурков

Художник Веселин Христов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Найден Русинов

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

07 9536622661 5637–31–80

Дадена за набор на 2. VI. 1980 г. Излязла от печат на 30. IX. 1980 г. Издателски № 1637. Формат 70/100/32. Печатни коли 14,25. Издателски коли 9,23. У.И.К. 9,30. Цена 1,08 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. The Murder on the Links

First published 1923 by John Lane, the Bodley Head Ltd;

This edition published 1960 by Pan Books Ltd.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство на игрището за голф от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство на игрището за голф
The Murder on the Links
АвторАгата Кристи
Първо издание1923 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТайният противник
СледващаПоаро разследва

Убийство на игрището за голф е третата книга на Агата Кристи, и втората с участието на Еркюл Поаро.

Съдържание

Романът започва със запознанството на капитан Артър Хейстингс с млада дама, която се представя като Пепеляшка, във влака за Кале. На следващия ден Хейстингс закусва с Еркюл Поаро в апартамента на детектива в Лондон, когато Поаро получава писмо: "За Бога, елате!" пише мосю Пол Рено. Поаро и Хейстингс се отправят директно към дома на Пол Рено, вила Женевиев, в северната част на Франция. Близо до вилата забелязват момиче с „уплашен поглед“. Един полицай им съобщава, че е бил убит същата сутрин.

Пол Рено и съпругата му били нападнати в стаята им в 2 часа след полунощ от двама мъже. Мадам Рено била завързана, а съпругът ѝ – отведен. Мъжете влезли през отворената входна врата. Тялото на Рено било открито, намушкано в гърба, в току-що изкопан гроб в началото на близкото игрище за голф. Рено бил изпратил сина си Джак по работа в Южна Америка; дал на шофьора си почивен ден, секретарят му, Габриел Стоунър, останал в Англия; в къщата имало три прислужнички.

Една от прислужничките съобщава, че съседката мадам Дьоброй посетила Пол Рено, след като мадам Рено се била оттеглила в стаята си. Мадам Дьоброй е майка на Марта, момичето с „уплашения поглед“. Друга прислужничка съобщава, че предния ден дошла непозната жена, за която Рено настоял да напусне веднага. Открити са улики като счупен часовник, дълга оловна тръба, любовно писмо подписано Белла, част от чек с името Дювийн, и оръжието на убийството – кама. Дърво в градината давало възможност човек да проникне в къщата през един от горните прозорци; Поаро смята наличието на отпечатъци от стъпки в лехата близо до дървото за най-важните улики. След като разказва своята версия вдовицата отива да разпознае тялото, след което припада при гледката на мъртвия си съпруг.

Поаро разследва отделно от френската полиция. Мосю Жиро е настроен откровено враждебно към детектива. Мосю Оте, от своя страна, споделя с Поаро ключова информация. Рено е променил завещанието си две седмици преди това, оставяйки почти всичко на съпругата си и нищо на сина си. Последните седмици мадам Дьоброй е внесла 2000 франка по банковата си сметка. Тя отрича преположението, че са били любовници. Марта разпитва Поаро дали имат заподорзрян. Поаро разпознава лицето на майка ѝ от снимките по стар случай. Неочаквано, Хейстингс среща младата дама, представила му се за Пепеляшка, на игрището за голф. Тя го моли да ѝ покаже вълнуващото местопрестъпление, след което неочаквано изчезва така като се е появила, взимайки със себе си оръжието на престъплението.

Стоунър се завръща, и предполага, че е по-вероятно изнудване отколкото любовна афера, тъй като миналото на Рено преди кариерата му в Южна Америка е мистерия. Джак Рено се завръща в къщи, признава за спора с баща си заради жената за която иска да се ожени (става въпрос за Марта), но настоява, че не е запознат с промяната на завещанието на баща му.

Поаро води разследване в Париж. Докато го няма, е открито друго тяло със забита в сърцето кама. Никой не разпознава добре облечения мъж, който съдейки по ръцете му може да е скитник. Оказва се, че мъжът е умрял преди Пол Рено. След като се завръща от Париж, Поаро и докторът изследват новото тяло. Мъжът е починал вследствие на епилептичен удар и е бил намушкан след смъртта му. Убийството на Рено е сходно с известен случай 22 години по-рано. Младата мадам Беролди е изправена пред съда за убийството на съпруга си. Двама маскирани мъже проникнали в къщата им за да го убият. Младият любовник на мадам Беролди, Жорж Коно, изпраща писмо до полицията, в което признава, че той е убиецът; нямало е никакви маскирани мъже, той е пробол съпруга след което е избягал. Признал си, защото разбрал, че мадам Беролди планирала да се ожени за друг мъж веднага след като овдовее. Нейното сърцераздирателно изпълнение в съда убедило журито в невинността ѝ. Тя и малката ѝ дъщеря напуснали Париж. Жиро заключва, че Джак е убил баща си и го арестува. Поаро вижда две слаби места в теорията на Жиро: Джак не печели нищо от убийството на баща си освен ако тялото не е намерено веднага; и наличието на оловната тръба близо до трупа остава необяснено.

Поаро стига до извода, че Пол Рено е Жорж Коно. Той отлетял от Франция за Канада, сдобивайки се с жена и син, след което направил състояние в Южна Америка. Когато семейството се установява във Франция, за огромно нещастие съседка им е мадам Беролди, която го изнудва. Още по-лошо, синът му се влюбва в нейната дъщеря. Когато скитникът умира в двора на дома му, Рено повтаря историята от преди години, но с една промяна. Той ще инсценира собствената си смърт за да избегне изнудването. Той изпраща надалеч тези, които биха могли да го разпознаят и подготвя сцената на отвличането. Тялото на скитника, обезобразено с тръбата ще бъде изгорено и Рено ще напусне страната с късния влак. Планът се провалил, тъй като някой друг го пробол преди да извади тялото на скитника. Затова мадам Рено, след като ѝ показали мъртвото тяло, била искрено шокирана да открие, че все пак това наистина е съпругът ѝ.

Джак е освободен от затвора, след като Бела Дювийн признава, че е извършила убийството. След това се оказва, че това не е вярно: двамата с Джак пристигат едновременно на престъплението и всеки си мисли, че другият е виновникът. Поаро си дава мсетка, че единственият с мотив е Марта Дьоброй. Тя дочува разговор между съпузите Рено за плана им, и така пробожда Пол Рено на игрището за голф, след като той е изкопал гроба си. Поаро моли мадам Рено да обезнаследи Джак, за да нареди нещата така, че мадам Рено да остане сама в къщата и даде възможност на Марта да я нападне. Марта се опитва да убие мадам Рено, която е спасена от Пепеляшка. Пепеляшка всъщност се оказва сестрата близначка на Бела. Дулси (Пепеляшка) и Хейстинг се събират, а в следващите книги става ясно, че са се оженили и живеят в ранчо в Аржентина.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Артър Хейстингс – приятел на Поаро, разказващ историята

Вила Женевиев:

  • Пол Рено – бивш Жорж Коно
  • Елоиз Рено – съпругата му
  • Джак Рено – техен син
  • Франсоа, Леони, Денис – прислужнички
  • Аугуст – градинар
  • Габриел Стоунът – секретар на Пол Рено

Вила Маргьорит:

  • Мадам Дьоброй – бившата мадам Жак Беролди
  • Марта Дьоброй – дъщеря ѝ

Парижка полиция:

  • Люсиен Бекс – комисар
  • Мосю Оте – следовател
  • доктор Дюран – местен лекар
  • Мосю Жиро – полицай

Други:

  • Бела Дювийн – годеница на Джак Рено и акробатка
  • Дюлси Дювийн – сестра на Бела, позната на Хейстингс като Пепеляшка

Телевизия

Книгата е адаптирана за малкия екран през 1996 г. като част от поредицата „Случаите на Поаро“, с Дейвид Сушей в главната роля. Филмът има доста съществени отклонения от книгата:

  • В книгата Поаро получава писмо от Пол Рено, докато във филма Поаро и Хейстингс са на почивка в хотел, притежаван от Пол Рено, именно там двамата се срещат.
  • Убийството на Пол Рено става само 10 години (а не 20 както е в книгата) след случая Беролди, вследствие на което Джак Рено е заварен син, със силен мотив да убие Пол.
  • Във филма случаят Беролди е представен в самото начало.
  • Във филма Джак Рено участва в състезание по колоездене.
  • Във филма Жиро и Поаро се хващат на бас, кой ще реши пръв случая. Жиро залага прословутата си лула, с която не се разделя, а Поаро – своите мустаци. Накрая Жиро дава лулата си на Поаро, който му я връща казвайки, че няма да я приеме, така Жиро ще се сеща всеки път когато я погледне за белгийския детектив.
  • Във филма не е включен образа на Дюлси, а Бела е певица в хотела. Последната сцена на филма показва целувка между Бела и Хейстингс.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Murder on the Links в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА I
СПЪТНИЧКА

Спомням си един добре известен виц, в който млад писател, решен да направи началото на разказа си действено, убедително и доста оригинално, за да прикове вниманието и на най-претръпналите редактори, съчинил следното изречение:

„По дяволите! — каза херцогинята.“

Колкото и да звучи невероятно, този мой разказ ще започне по подобен начин. Само че дамата, която възкликна „По дяволите!“ не беше херцогиня.

Беше началото на юни. Бях ходил по работа в Париж и се връщах със сутрешния влак за Лондон, където живеех заедно със стария си приятел — бившия белгийски детектив Еркюл Поаро.

Експресът за Кале бе необичайно празен — в моето купе имаше само един човек. Бях тръгнал от хотела доста набързо и сега проверявах дали съм събрал всичките си парцали, затова преди влакът да потегли, изобщо не обърнах внимание на своята спътничка. С тръгването на влака обаче нейното присъствие ми бе напомнено много рязко. Тя скочи от мястото си, свали прозореца и провря главата си навън, като само минутка по-късно седна отново с краткото енергично възклицание: „По дяволите!“

Аз съм старомоден. Смятам, че жената трябва да бъде женствена. Нервират ме съвременните млади невротички, които танцуват под звуците на джаза от сутрин до вечер, пушат като комини и езикът им може да накара дори продавачките на пазара да се изчервят от срам.

Вдигнах поглед, леко намръщен, към хубавичкото нахакано личице, увенчано от модна червена шапчица. Калпак от гъсти черни къдри покриваше ушите й. Реших, че е малко над седемнадесет, въпреки че лицето й бе покрито с пудра, а устните й — невъзможно алени.

Без да се сконфузи ни най-малко, тя отвърна на погледа ми и направи изразителна гримаса.

— Леле, шокирахме добрия господин! — отбеляза тя пред въображаема аудитория. — Извинявам се за езика си. Една дама не говори така, добре го знам, но, Боже мой, имам си причина! Знаете ли, че се загубихме с единствената ми сестра!

— Нима? — казах аз учтиво. — Колко жалко.

— Той не одобрява — отбеляза дамата. — Той не одобрява нищо — нито мене, нито сестра ми, а това не е честно, защото изобщо не е виждал сестра ми!

Отворих уста, но тя ме изпревари.

— Не казвайте нито дума! Никой не ме обича! Ще ида в градината да ям червеи! Ау! Съкрушена съм!

Тя се скри зад един френски вестник и след минута-две видях как погледът й крадливо се плъзна над страниците по мене. Колкото и да ме беше яд, не можах да не се усмихна. След минута тя вече беше захвърлила вестника и се смееше от душа.

— Знаех си, че не сте такъв простак, какъвто изглеждате! — викна тя.

Смехът й беше толкова заразителен, че аз не устоях, макар думата „простак“ никак да не ми беше по вкуса.

— Ето! Вече сме приятели! — заяви дяволчето. — Кажете колко ви е мъчно за сестра ми…

— Безутешен съм!

— Това се вика добро момче!

— Оставете ме да довърша. Исках да кажа, че макар да съм безутешен, мога много добре да понеса отсъствието й — поклоних се леко.

Но тази госпожица, чиито реакции не можеха да се предвидят, смръщи вежди и поклати глава.

— Я млъквайте. Пред тези думи предпочитам „достойно неодобрение“. Само си вижте лицето. То казва: „Тя не е от моята класа.“ Тука сте прав — макар че, знаете, днес е много трудно да се направи разлика между лека жена и херцогиня. Хайде сега пък, вие пак се шокирахте. От кой затънтен край са ви изкопали! Не че това ме интересува — не е лошо да има още хора като вас. Аз мразя нахалниците. Влудяват ме.

Тя енергично разтърси глава.

— И какво правите, когато сте влудена? — запитах аз с усмивка.

— Ставам истински дявол. Не ме интересува какво казвам, нито какво върша! Веднъж едва не видях сметката на един. Истина ви казвам. Щеше да си го заслужи напълно.

— Моля ви — помолих я аз, — не позволявайте аз да ви влудя.

— Няма. Харесвам ви, харесах ви от момента, от който ви видях. Но вие имате толкова неодобрителен вид, че никога не бих повярвала във възможността да станем приятели.

— Да, но станахме. Разкажете ми нещо за себе си.

— Аз съм актриса. Не, не е това, което мислите. Премятам се на сцената от шестгодишна.

— Моля? — казах аз объркано.

— Никога ли не сте виждал деца-акробати?

— О, разбирам!

— Аз съм родена в Америка, но съм прекарала по-голямата част от живота си в Англия. Сега подготвяме ново представление…

— Подготвяте?

— Сестра ми и аз го подготвяме. Малко песни и танци, малко шеги, тук-таме — откъси от старите представления. Съвсем нова идея — винаги улучва. Пари ще паднат от тая работа…

Новата ми позната се наведе напред и се разбъбри свободно — аз не разбирах и половината от онова, което ми разказваше. И въпреки всичко открих, че тя все повече ме интересува. Изглеждаше ми такава любопитна смесица от жена и дете! Беше много опитна и, както тя самата казваше, напълно способна да се погрижи сама за себе си. И все пак… имаше нещо напълно простодушно в отношението й към живота и искреното й желание да се сдобрим.

Минахме през Амиен. Името събуди у мен много спомени. Спътницата ми интуитивно долови какво става в душата ми.

— Спомнихте си войната, нали?

Кимнах.

— Бил сте на война, предполагам?

— Ами как не, веднъж ме раниха, а след Сом ме демобилизираха напълно. Сега съм нещо като частен секретар на един член на парламента.

— Леле! За това се иска акъл!

— Не. В същност имам страшно малко работа. Обикновено ми стигат само няколко часа дневно. Много е скучно. Не знам какво щях да правя, ако нямах странични увлечения.

— Да не би да събирате буболечки!

— Не. Живея в един апартамент с много интересен човек. Той е белгиец — бивш детектив. Има частна детективска агенция в Лондон и я върти изключително добре. В същност той е забележително човече. Неведнъж е бил прав, докато официалната полиция е грешила.

Спътницата ми ме гледаше с широко разтворени очи.

— Е, и това ако не е интересно! Обожавам престъпленията. Ходя на всички криминални филми. А когато има убийство някъде, чета всички вестници.

— Спомняте ли си случая „Стайлс“? — запитах аз.

— Чакайте да се сетя… за онази старица, която беше отровена? Някъде в Есекс ли?

Кимнах.

— Това беше първият голям случай на Поаро. Без съмнение, ако не беше той, убиецът щеше да бъде още на свобода. Тогава свърши чудесна работа.

Увличайки се, аз си припомних отделните епизоди на случая и завърших с неочакваната развръзка. Момичето слушаше като омагьосано. Даже бяхме така погълнати, че влакът стигна в Кале, преди да се опомним.

Извиках двама носачи и ние слязохме на перона. Моята спътничка протегна ръка.

— Довиждане и в бъдеще ще внимавам как говоря.

— Но нали ще ми позволите да се грижа за вас и на кораба?

— Аз може би няма да се кача сега. Трябва да проверя дали тая моя сестра не е изпуснала влака. Независимо от това, благодаря ви.

— Но нали пак ще се срещнем? Няма ли да ми кажете името си? — извиках аз след нея.

Тя ме погледна през рамо.

— Пепеляшка — каза тя и се изсмя.

Не знаех, че скоро ще видя Пепеляшка отново.