Александър Дюма
Четиридесет и петимата (69)

Глава 4

Обяснението

Опасността, която безпокоеше Реми, не бе ги отминала напълно, тъй като разпознатият от него през нощта конник, като измина четвърт левга от Вилворд и не видя никого на пътя, се убеди, че тези, след които яздеше, бяха спрели в този град.

Вероятно понеже се стараеше да остане по възможност незабелязан от двамата спътници, той не се върна, а полегна на ливадата от детелини, като остави коня си в един от дълбоките ровове, разделящи пасбищата във Фландрия.

Благодарение на тази предвидливост той се надяваше да вижда всичко, като сам остава невидим.

Този млад човек, когото читателят безспорно позна, беше все същият Анри дьо Бушаж, сблъскал се отново по волята на съдбата с жената, от която се бе заклел да бяга.

След своята беседа с Реми пред прага на тайнствената къща — казано другояче, след краха на всичките си надежди — Анри се върна в дома на семейство Жоайоз с твърдото намерение да напусне този свят.

Във Фландрия се водеше война: брат му Ан, адмирал дьо Жоайоз, командуваше флот и би могъл да му предостави възможност за достойно оттегляне от живота. Анри не мисли дълго: на следващата вечер, двадесет часа след заминаването на Реми и неговата господарка, той тръгна на път.

В писмата от Фландрия се говореше за предстоящ щурм на Антверпен. Анри се надяваше да стигне навреме. Приятно му бе да мисли, че поне ще умре с шпага в ръка, в прегръдките на брат си, под крилото на френското знаме.

Когато Анри, потънал в тези скръбни размисли, видя върха на Валансьонската камбанария, в града удари осем часът; като си спомни, че по това време градските врати се затварят, той пришпори коня си и за малко не събори един конник, спрял, за да затегне седлото на своя кон.

Анри не беше от онези знатни нахалници, които безсъвестно тъпчат всеки, който няма герб. Той се извини на непознатия; онзи понечи да се огледа, но тутакси извърна глава.

Анри трепна от изненада и се опита безуспешно да спре коня, който препускаше с всички сили.

„Полудявам — каза си той, — Реми във Валансьон! Същият този Реми, когото оставих преди четири дни на улица Бюси! Реми сам, без своята господарка — но с него, струва ми се, има някакъв юноша! Наистина скръбта погубва разума ми!“

Анри продължи пътя си и влезе в града. Спря коня си пред първата попаднала му странноприемница, хвърли поводите на коняря и седна на пейката до вратата в очакване да му приготвят стаята и вечерята.

Изведнъж той видя пред себе си същите пътници; сега те яздеха един до друг. Анри забеляза, че този, когото бе взел за Реми, често се оглежда.

— Този път — прошепна Анри — не бъркам: това е Рами. Не искам повече тази неопределеност, веднага трябва да изясня всичко.

Щом взе това решение, Анри стана и тръгна по главната улица на града след пътниците, но никъде не ги видя.

Обиколи всички странноприемници и накрая някой му каза, че видял как двама пътници пристигат в един западнал хан на улица Бефроа.

Дьо Бушаж успя да стигне там, когато стопанинът вече се канеше да затваря вратата.

Разпознавайки в миг в пристигналия млад мъж знатна особа, съдържателят се втурна да му предлага стая и всякакви услуги, а в това време Анри зорко се вглеждаше в дъното на коридора; в светлината на лампата, която държеше една слугиня, той успя да види Реми да се качва по стълбата.

На следващия ден Анри стана в зори, като се надяваше да се срещне с двамата пътници при отварянето на градските врати; той бе поразен, като чу, че през нощта двама непознати са помолили губернатора за разрешение да напуснат града и въпреки всички правила то им било дадено веднага.

Бяха тръгнали около един след полунощ и по такъв начин бяха спечелили цели шест часа. Анри трябваше да навакса загубеното време; той препусна в галоп, в Монс настигна пътниците и ги изпревари.

Отново видя Реми, който, за да го познае, би трябвало да стане магьосник. Анри се бе преоблякъл въз войнишки дрехи и бе купил друг кон.

В първата странноприемница, в която бяха отсядали двамата спътници, той започна да разпитва настойчиво за тях, а тъй като към въпросите си добавяше и нещо, на което не можеше да се устои, накрая научи, че спътникът на Реми е млад човек, много красив, но много тъжен и не се оплаква от умора.

Анри трепна от поразила го светкавична мисъл.

— Дали не е жена? — попита той.

— Възможно е — отговори собственикът на странноприемницата, — сега оттук минават много жени, преоблечени като мъже — в този вид те по-лесно попадат във фламандската армия при мъжете си.

Това обяснение бе най-тежкият удар за Анри.

Излиза, че като говореше за неугасващата скръб на непознатата, Реми беше лъгал; излаза, че бе измислил вечната любов, потопила господарката му в неутешима скръб, — измислил я беше, за да се отърват от човека, който ги следеше упорито.

— Е, какво — си каза Анри, — ще дойде време за обяснение и ще обвиня тази жена за всичките й хитрини, които я принизяват до най-посредствените представителки на нежния пол.

При мисълта, че може да загуби и тази любов, и тези мечти, които го убиваха, юношата скубеше косите си, защото, както се казва, по-добре с умъртвено сърце, отколкото с опустошено.

Ние знаем, че все пак той беше последвал двамата пътници.

В Брюксел Анри се осведоми за предприетата от херцог д’Анжу кампания.

Фламандците се гордееха твърде много с постигнатия току-що успех в своята национална борба — защото недопускането на принца, призован по-рано от Фландрия, в Антверпен бе безспорен успех, — за да си откажат удоволствието да унизят малко френския дворянин, който им говореше с чист парижки акцент, приеман през всички времена от белгийците за много смешен.

Анри веднага бе обзет от най-сериозни опасения за края на тази експедиция, в която неговият брат изпълняваше твърде важна роля, поради което реши да ускори пристигането си в Антверпен.

Учудваше го обстоятелството, че Реми и неговата спътничка, явно заинтересовани да не бъдат познати от нето, пътуваха упорито по същия път.

Това доказваше, че и те отиват в Антверпен.

Като излезе от града, Анри, както вече е известно на читателя, се скри в детелината с твърдото намерение този път да види лицето на мнимия юноша, който придружаваше Реми.

Когато се изравниха с него, без ни най-малко да подозират, че някой ги наблюдава от равнината край пътя, дамата започна да поправя прическата си — тя не бе се осмелила да стори това в странноприемницата.

Анри я видя, позна я и едва не се срина безчувствен в канавката, където кротко пасеше неговият кон.

Конниците минаха покрай него.

И тогава Анри — толкова кротък, такъв търпелив, докато вярваше, че обитателите на тайнствената къща постъпват също така честно, както и той самият — избухна в ярост.

Плащът бе отметнат, качулката беше отметната, нерешителността в поведението му изчезна — пътят му принадлежеше толкова, колкото и на другите, и той тръгна спокойно по него, нагаждайки алюра на своя кон към алюра на движещите се отпред коне.

Той си обеща, че няма да заговори нито Реми, нито неговата спътничка, а само ще направи всичко възможно те да го познаят.

„Да, да — повтаряше си той, — ако сърцата им все още не са се вкаменили, моето присъствие ще бъде упрек към тези вероломни хора, за които терзанията на моето сърце са така сладки!“

Анри не бе изминал и петстотин крачки след двамата конници, когато Реми го забеляза. Като видя, че Анри не се страхува ни най-малко от разпознаване и язди, вдигнал гордо глава, с лице към тях, Реми се смути.

Забелязала неговото смущение, Диана се обърна.

— А! — възкликна тя. — Реми, струва ми се, че това е все същият младеж.

Реми се опита отново да я разубеди и успокои.

— Така или иначе — продължи Диана, като се огледа отново — ние вече сме в Мехелен; ако е необходимо да сменим конете, но трябва, колкото се може по-скоро, да попаднем в Антверпен.

— В такъв случай, госпожо, няма защо да се отбиваме в Мехелен: конете ни са добри, да отидем в селището, което се вижда ето там, наляво, струва ми се, то се нарича Вилеброк; така ще избегнем престоя в странноприемница, излишните въпроси, любопитството на хората без работа.

— Добре, Реми, отиваме в селището.

Анри се отклони от пътя там, където се отклониха и те, и ги последва, като спазваше същото разстояние.

Пристигнаха във Вилеброк.

В селото, което наброяваше двеста къщи, не беше останала жива душа; забравени от стопаните им кучета и заблудени котки се щураха изплашено из тази пустош; кучетата призоваваха с жален вой своите стопани, котките притичваха безшумно по улиците, докато намерят безопасно според тях убежище и тогава от отвора на врата или от отдушника на изба се показваше лукава любопитна муцунка.

Реми почука на двадесетина врати, но никой не отговори на това чукане.

На свой ред Анри, който като сянка не изоставяше нито на крачка от двамата пътници, се спря пред първата къща. Преди да продължи пътя си, той реши, че трябва да разбере какво се канят да предприемат те.

Те наистина взеха решение веднага, щом конете им се нахраниха със зоб, който Реми намери в хамбара на изоставената от стопаните и обитателите странноприемница.

— Госпожо — каза Реми, — намираме се в една размирна страна и в едно необикновено положение. Не бива да се втурваме необмислено срещу опасностите. По всяка вероятност ще се сблъскаме с отряд французи или фламандци, дори — испанци, защото тук, във Фландрия, която се оказа в това странно положение, сигурно е пълно с авантюристи от всички краища на света. Послушайте моя съвет, госпожо, да останем тук, в селото има достатъчно къщи, които могат да послужат като сигурно убежище.

— Не, Реми, аз трябва да продължа, нищо не може да ме спре — упорствуваше Диана.

— Щом е така — отговори Реми, — тръгваме!

И той пришпори своя кон, без да каже дума повече. Диана го последва, а Анри дьо Бушаж, който беше спрял едновременно с двамата конници, също потегли.