Александър Дюма
Четиридесет и петимата (4)

Глава 4

Ложата на негово величество крал Анри III на Гревския площад

Ако тръгнехме към Гревския площад по пълната с хора Сент-Антоанска улица, в тълпата щяхме да видим много познати. Но докато нещастните граждани, не толкова мъдри като Робер Брике, се влачат в навалицата, тъпканицата, блъсканицата, нека се пренесем на крилата на историята на площада, да погледнем разгърналото се пред нас зрелище, а после за миг да се върнем в миналото, за да разберем причината, след като сме видели следствието.

Смело можем да кажем, че господин Фриар беше прав, като смяташе, че на Гревския площад ще се съберат най-малко сто хиляди души, за да се насладят на подготвената екзекуция. Всички парижани си бяха определили среща при Кметството. Впрочем, парижаните са стриктни хора. Те не пропускат празник, а това си беше празник, и то необичаен — смъртта на човека, разбудил толкова страсти, че сега някои го проклинаха, други — прославяха, а повечето — просто съжаляваха.

Зрителят, успял да се добере до Гревския площад, било откъм крайбрежната кръчма „Ликът на Богородица“, било откъм площад Бодоайе, щеше да забележи най-напред в центъра на площада стрелците на лейтенант Таншон, отрядите на швейцарците и леката кавалерия заобиколила малкия ешафод.

Този ешафод, толкова нисък, че се виждаше само от първите редици на зрителите или от успелите да се настанят на прозорците, гледащи към площада, чакаше осъдения; с нещастника още от сутринта се бяха заели монасите и вече бяха приготвени конете, които, образно казано, трябваше да го откарат в последния му път.

На ъгъла на улица Мутон, до самия площад, четири силни бели першерона^[1] с рунтави крака биеха нетърпеливо с копита по паважа, хапеха се един друг и цвилеха за огромен ужас на жените, избрали това място по Божията воля или под напора на тълпата.

Обаче най-силно привличаше тълпата централният прозорец на Кметството с плътно спуснати червени плюшени завеси, извезани със злато, през който беше преметнат килим, украсен с кралския герб.

Това беше кралската ложа. Църквата „Свети Йоан“, намираща се на Гревския площад, удари един и половина, когато на този прозорец, приличащ на рамка, се появиха лицата, които трябваше да я запълнят.

Пръв се появи крал Анри III, блед, с безжизнен поглед, почти съвсем плешив, въпреки че не беше на повече от тридесет и пет години; очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, нервен спазъм изкривяваше устните му.

Видът му беше мрачен и същевременно величествен и измъчен — по-скоро сянка, а не човек, по-скоро призрак, а не крал. За поданиците си той беше непонятна загадка; при появяването му те не знаеха какво да правят — да викат „Да живее кралят!“ или да се молят за душата му.

Анри беше с къса черна дреха, обшита с черен ширит, без ордени и скъпоценности; само на малката му шапчица бляскаше брилянт, прикрепящ три къси извити пера. С лявата си ръка кралят държеше черна болонка, изпратена от снаха му Мария Стюарт^[2], намираща се в заточение; на фона на копринената козина на кученцето изпъкваха дългите му бели, сякаш алабастрови пръсти.

След него вървеше Екатерина Медичи^[3], сгърбена от годините — кралицата-майка беше вече шестдесет и шест-шестдесет и седемгодишна. Главата й беше все още гордо изправена, острият й поглед блестеше под смръщените й както обикновено вежди. С неизменните си траурни дрехи тя приличаше на студена мраморна статуя.

Редом с нея се появи тъжното кротко лице на кралица Луиза Лотарингска — съпругата на крал Анри III, на пръв поглед с нищо незабележима, а всъщност вярна спътница в нещастния му, изпълнен с тревоги живот.

Кралица Екатерина Медичи присъстваше на своя триумф.

Кралица Луиза гледаше екзекуцията.

Крал Анри кроеше важна сделка.

Тези нюанси се усещаха във високомерието на първата, в покорността на втората и в мрачната озадаченост на третия.

Зад високите особи, които народът зяпаше с любопитство, стояха двама красиви младежи — единият беше на двадесет години, а другият на не повече от двадесет и пет.

Те се държаха за ръце, въпреки етикета, неразрешаващ на хората да изразяват привързаността си един към друг в присъствието на краля или в църквата пред лицето на Бога.

Те се усмихваха: по-младият — неописуемо тъжно, а по-големият — с пленителна очароваща усмивка. Те бяха красиви, високи, бяха братя.

По-младият се казваше Анри дьо Жоайоз, граф дьо Бушаж, по-големият — херцог Ан дьо Жоайоз. Доскоро той носеше името д’Арк, но крал Анри, обичащ фаворита си повече от всичко на света, преди година го издигна в пер на Франция, превръщайки виконтството дьо Жоайоз в графство.

Към фаворита народът не питаеше онази омраза, която навремето изпитваше към Можирон, Келюс и Шомберг^[4] — омраза, наследена само от д’Епернон.

Затова тълпата, събрала се на площада, посрещна господаря и двамата братя с радостни, но все пак не особено бурни възгласи.

Анри се поклони на народа сериозно, без усмивка, целуна кученцето по главата и се обърна към младежите.

— Облегнете се на килима, Ан — рече той на големия, — ще се изморите, може би ще се наложи да стоим дълго.

— Надявам се, господине — намеси се Екатерина, — че зрелището ще бъде дълго и приятно.

— Предполагате, майко, че Салсед ще проговори? — попита Анри.

— Надявам се Господ Бог да смути нашите врагове. Казвам нашите, тъй като те са и ваши врагове, дъще моя — добави тя, обръщайки се към кралицата. Луиза пребледня и сведе кроткия си поглед.

Кралят поклати глава със съмнение. После, обръщайки се отново към Жоайоз, каза:

— Послушайте ме, Ан, направете както ви съветвам. Облегнете се на стената или се подпрете на гърба на креслото ми.

— Ваше величество, наистина сте много добър — отговори младият херцог. — Ще се възползвам от разрешението ви, когато се изморя.

— Обаче ние няма да дочакаме това. Нали, братко? — прошепна Анри.

— Бъди спокоен — отговори Ан по-скоро с поглед, отколкото с устни.

— Сине мой — произнесе Екатерина, — струва ми се, че на ъгъла на крайбрежната улица става някаква бъркотия.

— Какъв остър поглед имате, майко! Да, наистина сте права. Колко са отслабнали очите ми, а аз съвсем не съм стар!

— Господарю — безцеремонно го прекъсна Жоайоз, — отряд стрелци разбутва тълпата, затова е бъркотията. Сигурно водят осъдения.

— Ласкателно е за кралете — каза Екатерина — да присъстват на екзекуцията на човек, които има дори една капка кралска кръв.

Произнасяйки тези думи, тя не откъсваше очи от кралица Луиза.

— О, ваше величество, смилете се, пощадете ме! — извика младата кралица с отчаяние, което напразно се стараеше да скрие. — Това чудовище не принадлежи на моето семейство, не това искахте да кажете…

— Разбира се — промълви кралят, — сигурен съм, че майка ми нямаше това предвид.

— Обаче — заядливо произнесе Екатерина — той е сроден с Лотарингския дом, а членовете на това семейство са ваши роднини, госпожо. Поне така предполагам. Значи Салсед има някаква връзка с вас, и то доста близка.

— По-точно казано — прекъсна я Жоайоз, обхванат от благороден гняв (което беше негова характерна черта), — той има връзка с господин дьо Гиз, но не и с кралицата на Франция.

— Ах, вие сте тук, господин дьо Жоайоз? — високомерно проточи Екатерина, отвръщайки с унижение за това, че се осмелиха да й противоречат. — Не ви бях забелязала.

— Да, аз съм тук и не толкова по своя воля, колкото по заповед на краля, госпожо — отговори Жоайоз, обръщайки към Анри въпросителен поглед. — Разкъсването, на човек на четири съвсем не е приятно зрелище и съм тук само защото бях принуден.

— Жоайоз има право, госпожо — каза Анри. — Не става дума за Лотарингския дом; за дьо Гиз или, което е най-важното, за кралицата. Става дума за това, че ще бъде разкъсан на четири господин Салсед, престъпникът, поискал да убие моя брат.

— Днес не ми върви — каза Екатерина, отстъпвайки внезапно, — обидих до сълзи дъщеря си — да ми прости Бог, и струва ми се, разсмях господин дьо Жоайоз.

— Ах, ваше величество — извика Луиза и хвана Екатерина за ръцете, — нима така неправилно сте изтълкували огорчението ми!

— И сте се усъмнили в дълбоката ми почит? — добави Ан дьо Жоайоз, навеждайки се над облегалото на кралското кресло.

— Да, вярно, вярно — отговори Екатерина и пусна последната стрела в сърцето на снаха си. — Трябваше да се досетя, дете мое, колко са тежки за вас разкритията по заговорите на вашите роднини. Както и да е, сигурно страдате от това роднинство.

— В думите ви има частица истина — каза кралят, като се помъчи да ги помири. — Този път не можем да се съмняваме в участието на дьо Гиз в заговора.

— Но ваше величество знае отлично — прекъсна го събралата смелост Луиза Лотарингска, — че като станах кралица на Франция, аз изоставих роднините си в низините, в подножието на трона.

— Вижте — извика Ан дьо Жоайоз, — вижте, господарю, не съм сгрешил! Осъденият се появи на площада. Дявол да го вземе, колко противно изглежда.

— Страхува се — каза Екатерина, — значи може и да проговори.

— Ако му стигнат силите — отбеляза кралят. — Погледнете, майко, главата му се люлее като на мъртвец.

— Повтарям, господарю — той е ужасен — каза Жоайоз.

— Нима искате човек с такива злодейски помисли да бъде привлекателен! Нали говорихме, Ан, за тайното съответствие между физическата и нравствената природа на човека така, както са го разбрали и изяснили Хипократ и Гален^[5].

— Не отричам, господарю, но често ми се е случвало да виждам доста грозни хора, които обаче са доблестни воини… Нали, Анри?

Жоайоз се обърна към брат си, като че ли търсейки от него одобрение и подкрепа. Анри гледаше право пред себе си, но нищо не виждаше, слушаше, но нищо не разбираше. Беше дълбоко замислен. Вместо него отговори кралят.

— Бога ми, скъпи Ан — извика той, — а кой твърди, че този човек не е смел? Смел е, дявол да го вземе! Като мечка, като вълк, като змия. Нима не помните извършеното от него? Той изгори един нормандски благородник, негов враг. Бил се е десет пъти на дуел и е убил трима от противниците си. Беше заловен за сечене на фалшиви монети и осъден на смърт.

— Трябва да се добави — каза Екатерина Медичи, — че помилването му беше измолено от херцог дьо Гиз, вашия братовчед, дъще.

Този път Луиза нямаше сили да възрази. Тя само въздъхна дълбоко.

— Каквото и да говорим — каза Жоайоз, — животът му е бил доста бурен, но скоро ще свърши.

— Напротив, господин дьо Жоайоз — каза Екатерина, — надявам се краят да не настъпи толкова скоро.

— Госпожо — възрази Жоайоз и поклати глава, конете, които виждам под навеса, са толкова буйни, че не можем да разчитаме на издръжливостта на господин дьо Салсед.

— Така е, но всичко е предвидено. Моят син е толкова милостив — добави кралицата и се усмихна, както само тя умееше. — Той нареди на помощниците на палача да не опъват твърде силно.

— Но, ваше величество — стеснително забеляза кралица Луиза, — днес сутринта чух как казахте на госпожа дьо Меркьор, че нещастникът ще бъде разчекнат само два пъти.

— Да, ако се държи добре — каза Екатерина, — с него ще свършат бързо. И ако толкова ви вълнува неговата участ, дъще, опитайте се някак си да му предадете, че трябва да се държи добре — това е в негов интерес.

— Всъщност въпросът е в това, ваше величество — каза кралицата, — че Господ не ме е дарил както вас с такива сили и аз не мога да гледам как измъчват хора.

— Тогава не гледайте, дъще.

Луиза замълча.

Кралят не чуваше нищо. Цялото му внимание беше насочено към осъдения, когото вече сваляха от каруцата, с която беше докаран от затвора, и се готвеха да положат на ниския ешафод.

Междувременно войници с алебарди, стрелци и швейцарци разчистваха площада и около ешафода се освободи място, достатъчно широко, за да могат всички присъстващи да виждат Салсед.

Салсед беше тридесет и петгодишен и изглеждаше силен и здрав. Бледото му лице, обляно с пот и кръв, се оживяваше, когато оглеждаше хората наоколо с неописуем израз ту на надежда, ту на смъртен страх.

Най-напред той устреми поглед към кралската ложа. Но разбирайки добре, че оттам може да очаква само смърт, веднага се извърна.

Цялата му надежда беше в тълпата. Горящите му очи търсеха някого в това бурно море.

Тълпата немееше.

Салсед не беше обикновен убиец. Преди всичко той принадлежеше към знатен род — не случайно Екатерина Медичи, която се ориентираше отлично в родословията, намери във вените му кралска кръв. Освен това Салсед беше известен с храбростта си. Ръката, сега позорно завързана, някога въртеше доблестно шпагата, зад мъртвешки бледото чело се таяха велики замисли.

Затова за повечето зрители Салсед беше герой, за други — жертва, и само малка част от тях считаха, че е убиец. Но тълпата рядко приравнява към обикновените, заслужаващи презрение престъпници знаменитите убийци, чиито имена се споменават не само в съдебните книги, но и по страниците на историята.

В тълпата се говореше, че Салсед произлиза от войнски род, че баща му се е борил яростно срещу господин Лотарингския кардинал^[6] и затова загинал от славна смърт през Вартоломеевата нощ^[7]. Но по-късно синът забравил тази смърт или пък не поискал да потисне омразата и влязъл в сговор с Испания и рода Гиз, за да попречи на възцаряването на омразния на французите херцог д’Анжу във Фландрия.

Името му било свързано с База и Балоен — предполагаемите главатари на заговора, който едва не коства живота на херцог Франсоа, брата на Анри III. Говореше се за находчивостта, проявена от Салсед при разглеждането на това дело, за да избегне колелото, бесилото и кладата, на които загинали съратниците му. Той така омаял съдиите с изкусните си и, по думите на лотарингците, лъжливи признания, че като се надяваше да научи още повече, херцог д’Анжу реши да го пощади временно и да го изпрати във Франция, вместо да го обезглави в Антверпен или Брюксел. Салсед предполагаше, че по пътя натам, където предстоеше да направи нови разобличения, той ще бъде освободен от своите привърженици. За беда това не станало — господин дьо Белевр, комуто беше поверена охраната на този важен затворник, така добре го пазеше, че нито испанците, нито лотарингците, нито привържениците на Лигата^[8] не можаха да припарят дори на миля разстояние.

Салсед се надяваше в затвора. Надяваше се в камерите за изтезания, продължаваше да се надява в каруцата, с която го караха към мястото на екзекуцията; не губеше надежда дори на ешафода. Не може да се каже, че не му достигаше мъжество, за да се примири с неизбежното. Но той бе един от онези жизнелюбиви хора, които се борят до последния си дъх с упоритост и издръжливост, присъщи не на всеки.

И на краля, и на целия народ беше ясно за какво мисли Салсед непрекъснато.

В същото време Екатерина следеше с тревога и най-малкото движение на злочестия престъпник. Но тя беше твърде далече, за да улови погледа му и да забележи постоянната му игра.

При появата на осъдения тълпата като че ли по силата на някаква магия застана в редици. Всеки път, когато над това развълнувано море се надигнеше нечия глава, бдителният поглед на Салсед я забелязваше за секунди: времето, станало за него изведнъж особено ценно, изостри стократно чувствата му.

Но палачът вече го привързваше към ешафода.

По знак на господин Таншон, лейтенант с къса мантия, командващ екзекуцията, двама стрелци отидоха за конете, проправяйки си път през тълпата.

В същия момент зад вратата на кралската ложа се дочу шум и един служител, повдигайки леко завесата, съобщи на техни величества, че председателят на парламента Брисон и четирима съветници, един от които бил докладчик на процеса, молят за честта да разговарят с краля.

— Отлично — каза кралят и като се обърна към Екатерина, добави. — Ето, майко, сега ще бъдете удовлетворена.

Екатерина кимна леко с глава.

— Господарю, имам една молба към вас — каза Жоайоз.

— Кажи, Жоайоз — отговори кралят, — и ако не молиш милост за осъдения…

— Бъдете спокоен, господарю.

— Слушам те.

— Господарю, и брат ми, и особено аз не понасяме червените и черните мантии^[9]. Моля да ни разрешите да се оттеглим.

— Нима въобще не ви вълнуват моите работи, господин дьо Жоайоз, та искате да си отидете в такъв момент! — извика Анри.

— Не мислете така, господарю — всичко, което ви засяга, ме вълнува дълбоко. Но аз съм слаб човек — след всяка екзекуция боледувам по цяла седмица.

— Искаш да ме изоставиш, Ан? — попита с печален глас Анри.

— За Бога, господарю, вие сте прекалено взискателен. Не ви ли стига екзекуцията, та искате да се наслаждавате и на малодушието на вашите приятели.

— Остани, Жоайоз, остани. Ще бъде много интересно.

— Не се съмнявам. Дори се страхувам, че ще стане твърде интересно и няма да издържа. Разрешавате ми, господарю, нали?

И Жоайоз тръгна към вратата.

— Какво пък — произнесе Анри с въздишка, — прави каквото искаш. Явно съм обречен на самота.

И като смръщи чело, той се обърна към майка си с надеждата тя да не е чула разговора му с фаворита.

Екатерина имаше слух не по-лош от зрението си, но когато искаше, не чуваше нищо.

През това време Жоайоз шепнеше на брат си:

— По-бързо, по-бързо, дьо Бушаж! Да се промъкнем, докато влизат съветниците. Кралят ни каза „да“, но след миг може да каже и „не“.

— Благодаря ти, братко — отговори юношата. — Нямах търпение да се махна.

Когато се обърна, кралят видя, че младежите вече ги няма, въздъхна и целуна кученцето.