Чарлз Дикенс
Повест за два града (46)

ГЛАВА XV
СТЪПКИТЕ ЗАГЛЪХВАТ ЗАВИНАГИ

По парижките улици трополят колите на смъртта — глухо и дрезгаво. Шест двуколки пренасят дневната дажба вино на Гилотината. Всички кръвожадни и ненаситни чудовища, които човешкото въображение е родило от момента, когато се е появило, сега са се слели в едно произведение — Гилотината. И все пак в цяла Франция при цялото разнообразие от почви и климат нито една тревичка, нито един лист, нито един корен, нито една клонка или семка пипер няма да израснат при по-добри условия от тия, които предизвикаха този ужас,

Потъпчете човечността още веднъж, със същите чувства, и тя ще се изкриви в същите измъчени форми. Посейте същото семе на алчна разюзданост и подтисничество още веднъж и то положително ще даде същия плод.

Шест каруци трополят по улиците. Направи ги пак каквито бяха, о, всесилни магьоснико Време, и те ще станат карети на абсолютни монарси и екипажи на феодали-благородници; отново ще има тоалети на бляскави куртизанки, църкви, които не са „домове на отца ми“, а бърлоги на крадци и колиби на милиони гладуващи селяци. Не. Великият чародеец, който величествено гради предначертания порядък на Създателя, никога не се връща назад. „Ако се преобразиш по волята божия — казват мъдреците на омагьосаните в арабските приказки, — запази образа си! Но ако си приел този лик чрез обикновена и нетрайна магия, стани пак такъв, какъвто беше!“ Неизменни и безнадеждни, каруците трополят напред.

Мрачните колелета на шестте коли се въртят, сякаш орат по някаква дълга крива бразда, която минава през тълпите по улицата. Купчини от човешки лица се отхвърлят ту на една, ту на друга страна и плуговете вървят напред. Постоянните обитатели на къщите са тъй свикнали с гледката, че ръцете продължават да работят, докато очите оглеждат лицата на жертвите. Тук-там са дошли гости, за да присъствуват на зрелището. Със самодоволството на музейни уредници или професионални тълкуватели домакините сочат с пръст към някоя кола и обясняват кой е минал вчера или онзи ден.

Някои от пътниците в каруците гледат тия неща, както и всичко останало в това последно пътуване с невъзмутим поглед; други с любопитство наблюдават живота на хората. Трети седят с клюмнали глави в безмълвно отчаяние. Има и такива, които съзнателно си придават твърд вид и хвърлят към тълпата погледи, каквито са гледали по театрите или на картина. Неколцина затварят очи и мислят или се мъчат да съберат блуждаещите си мисли. Само един клетник с безумен вид изглежда тъй разсипан и пиян от ужас, че пее и се опитва да танцува. Но нито един не може с поглед или жест да възбуди съжаление у хората.

Редом с колите язди охрана от най-различни конници и често към тях се обръщат и им задават по някой въпрос. Изглежда, въпросът е винаги един и същ, защото веднага хората се скупчват при третата каруца. Конниците, които яздят редом с нея, често посочват с шпагите си към един човек. Основното любопитство е да се разбере кой измежду многото е той. А той стои най-отзад в колата, главата му е наведена и разговаря с едно момиче, седнало отстрани, и му държи ръката. Той не се интересува от това, което става наоколо, и непрестанно говори на момичето. Тук-таме по дългата улица Сент Оноресе чуват викове към него. Те изобщо не му действуват, той просто спокойно се усмихва и тръсва косите си, които се разпиляват около лицето му. Трудно му е да пипне лицето си, защото ръцете му са вързани.

На стълбите на една църква, в очакване на приближаващите се каруци, стои шпионинът, затворническата овца. Поглежда в първата: няма го там. Поглежда във втората: и там не е. Вече се пита: „Дали ме е пожертвувал?“ Но изведнъж лицето му се прояснява, когато поглежда към третата.

— Кой е Евремонд? — пита някакъв човек зад гърба му.

— Онзи. Там, на края.

— Който държи ръката на момичето ли?

— Да.

Мъжът извиква:

— Долу Евремонд! Всички аристократи на гилотината! Долу Евремонд!

— Шш! Шшт! — плахо го умолява шпионинът.

— Защо пък не, гражданино?

— Той ще си плати. Още пет минути. Остави го на мира.

Но мъжът продължава с възклицанието:

— Долу Евремонд!

Лицето на Евремонд за момент се обръща към него. После вижда шпионина, поглежда го внимателно и продължава по пътя си.

Часовниците удрят три часа и браздата, изорана сред тълпата, се извива към мястото на екзекуцията и на края. Купчините, отхвърляни ту на едната, ту на другата страна, се раздробяват и се сбират зад последния плуг, който се придвижва напред към гилотината. Пред нея жени седят на столове и усърдно плетат като на публично увеселение. На един от най-предните столове седи Отмъщението и се оглежда за приятелката си.

— Терез! — вика пискливо тя. — Някой видял ли я е? Терез Дефарж!

— Никога не е пропускала — казва една плетяща жена от групата.

— Не! И този път няма да пропусне — вика раздразнена Отмъщението. — Терез!

— Викай по-силно — съветва я жената.

Да, по-силно, Отмъщение, още по-силно, но тя едва ли ще те чуе. Още по-силно, Отмъщение, може и с ругатни, но и това няма да я върне. Изпрати жени да я потърсят, може някъде да се е застояла.

И все пак, макар пратениците да са извършили какви ли не ужасни дела, съмнително е дали доброволно ще отидат по-далеч, за да я намерят.

— Лош късмет! — вика Отмъщението, като се качва на стола. — Ето ги двуколките. След минутка ще свършат с Евремонд, а тя не е тук! Ето тук в мене й е плетивото и празният й стол я чака. Плаче ми се от яд, язък!

Когато Отмъщението слиза от стола, за да заплаче, каруците започват да се разтоварват. Служителите на гилотината са облечени и готови. Храс! Една глава се размахва и плетящите жени, които почти не бяха вдигнали глави, за да я видят преди минута, когато още можеше да мисли и да говори, броят: „Една.“

Втората кола се изпразва и се отдалечава. Идва третата. Храс! И плетящите жени, които нито за миг не спират работата си, броят: „Две.“

Предполагаемият Евремонд слиза и зад него качват шивачката. Той продължава да държи ръката й, както е обещал, и след като са слезли от каруцата. Нежно я слага с гръб към трещящата машина, която непрекъснато бръмчи и пада, и тя гледа в него и му благодари.

— Ако не бяхте вие, чужденецо, нямаше да се чувствувам тъй спокойна, защото по природа съм страхлива и слаба. Нямаше да мога и да издигна мислите си към Него, който е бил осъден на смърт, за да имаме надежда и утеха днес тук. Мисля, че небето ви изпрати при мен.

— Или вас при мен — казва Сидни Картън. — Гледайте ме, клето дете, и не обръщайте внимание на нищо друго.

— Не обръщам внимание на нищо, докато държа ръката ви. Няма да обръщам внимание на нищо, когато я пусна, ако свършат бързо.

— Ще свършат. Не се страхувайте!

Двамата стоят сред бързо редеещата група жертви, но си говорят, сякаш са сами. Очи в очи, глас към глас, ръка в ръка, сърце в сърце, тези две чада на Всеобщата майка, иначе тъй далечни и тъй различни, са се събрали на тъмния праг, за да тръгнат заедно към своя дом и да отдъхнат на гърдите й.

— Смели и благородни приятелю, ще ми позволите ли да ви задам един последен въпрос? Аз съм много невежа и малко се безпокоя — само малко.

— Кажете ми какъв е той.

— Имам една братовчедка, една-единствена роднина и сираче като мен, която много обичам. Тя е пет години по-млада и живее в една селска къща на юг. Бедността ни раздели и тя не знае нищо за моята съдба — аз не знам да пиша, но дори и да знаех, как можех да й кажа такова нещо! Така е по-добре.

— Да, да. Така е по-добре.

— Мислех си на път за тук и още си мисля, като гледам доброто ви и силно лице, което ми дава такава опора сега, че ако Републиката наистина върши добри дела за бедните и те ще станат по-сити и във всяко отношение ще страдат по-малко, тя може да живее дълго. Може даже да остарее.

— И какво от това, мила сестрице?

— Мислите ли — кротките очи, в които има толкова търпение, се пълнят със сълзи, устните малко се раздалечават и потреперват, — че ще мине много дълго време, докато аз я чакам в по-добрата земя, където, вярвам, и вие, и аз ще бъдем по-милостиво приютени?

— Не, детето ми. Там няма време и няма мъки.

— Така ме утешихте! Толкова съм невежа. Да ви целуна ли сега? Дойде ли моментът?

— Да.

Тя целува устните му. Той целува нейните. Тържествено се благославят един друг. Освободената й ръка не трепери, когато той я пуска. На търпеливото лице е изписано само благо и сияещо постоянство. Тя отива преди него. Край. Плетящите жени броят: „Двайсет и две.“

„Аз съм възкресението и животът — рече бог. — Който вярва в мен, и да умре, ще оживее, и всеки, който е жив и вярва в мен, той никога не ще умре.“

Шум от много гласове, много обърнати лица, много забързани стъпки и тълпата се придвижва напред в плътна маса като огромна вълна. Всичко светва й угасва. Двайсет и три.

* * *

Тази нощ в града разправяха, че не са виждали човек с по-спокойно лице. Мнозина добавяха, че изглеждал сюблимен и устремен като пророк.

Една от най-забележителните жертви на брадвата, една жена (Манон Жана Ролан (1754–1793) — съпруга на Ролан дьо Платиер, един от жирондистките водачи, Играла значителна роля сред жирондисгките среди; гилотинирана от якобинците), бе поискала, малко преди да положи глава на гилотината, да запише мислите, които са я вдъхновявали. Ако в този момент той беше изрекъл собствените си мисли, които бяха пророчески, те щяха да бъдат следните:

„Виждам Барсад и Клай, Дефарж, Отмъщението, заседателите, съдията, дългите редици нови подтисници, които се издигнаха, за да разрушат старото, и загинаха от същия инструмент за наказание, преди той да престане да се използува за тези цели. Виждам един красив град и блестящи хора, които се издигат от тази бездна, и в техните борби за истинска свобода, в техните победи и поражения след много, много години аз виждам как злото на това време и на предишното време, на което то е естествена рожба, се изкупва и отшумява.

Виждам живота на онези, за които жертвувах своя: спокоен, полезен, щастлив и доволен, в онази Англия, която няма никога повече да видя. Виждам Нея с дете на гърдите, което носи името ми. Виждам баща й, остарял и приведен, но оздравял и верен на всички хора в благородната си професия на лечител. Той е намерил покой. Виждам добрия стар човек, толкова години техен приятел, който след десет години ги възнаграждава с всичко, което има, и спокойно преминава към вечната си награда. Виждам, че в сърцата си имат свещено кътче за мене, те и техните потомци, и поколенията след тях. Виждам я като стара жена, която плаче за мене на годишнината на този ден. Виждам Нея и нейния съпруг как лежат един до друг на последното си земно ложе и зная, че в душите си и двамата ме почитат не по-малко, отколкото се уважават един друг.

Виждам това дете, което лежеше на гърдите й и което носеше името ми, да става мъж и да напредва по пътя, който едно време беше и мой. Виждам как той напредва толкова добре, че и моето име става известно чрез неговото. Виждам, че петната, които аз хвърлих вър ху него, са избледнели. Виждам го, пръв сред справедливи съдии и уважавани люде, с едно момче, което носи моето име и има чело и златиста коса, които познавам. Те са дошли на това място — тогава то е станало красиво и няма и следа от днешната грозота. Чувам го как разказва на детето моята история с нежен и пресекващ глас.

Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал.“