Чарлз Дикенс
Повест за два града (26)

ГЛАВА XIX
ЕДНО МНЕНИЕ

Уморен от тревожните наблюдения, мистър Лори заспа на поста си. На десетата сутрин от неговото напрегнато бдение той се стресна от слънчевата светлина в стаята, където беше потънал в дълбок сън през тъмната нощ.

Той потърка очи и се разбуди. Но се усъмни, че се е събудил, защото, като отиде до вратата на стаята на доктора и надникна вътре, забеляза, че пейката на обущаря и инструментите са прибрани и че самият доктор седи и чете до прозореца. Беше облечен в обичайната си сутрешна дреха, а лицето му (което мистър Лори ясно можеше да види), макар все още много бледо, беше спокойно съсредоточено и умислено.

Дори когато се увери, че се е събудил, мистър Лори изпита няколко мига замайваща несигурност дали всъщност видението на обущаря не е било негов сън. Очите му не показваха ли сега неговия приятел в познатите му дрехи и вид, зает с обичайното си занимание? Имаше ли нещо видимо, което да му подскаже, че промяната, която така дълбоко се бе врязала у него, наистина се бе случила?

Когато се запита за причината на първоначалния смут и удивление, намери очевиден отговор. Ако впечатлението не е било предизвикано от истинска съответствуваща и достатъчна причина, как той, Джарвис Лори, се е намерил тук? Как тъй е заспал с дрехи на канапето в кабинета на д-р Манет, а сега размишлява върху тия неща пред вратата на докторовата спалня рано сутринта?

След няколко минути мис Прос се озова до него и започна нещо да му шепне. Ако в този момент му беше останала капчица неверие, нейните думи положително щяха да го разсеят, но главата му вече се бе избистрила и не таеше ни най-малко съмнение. Препоръча да почакат до обичайния час за закуска и след това да отидат при доктора, сякаш нищо особено не се е случило. Ако той се намираше в нормалното си настроение, мистър Лори щеше предпазливо да потърси съвет и насока от мнението, което в тревогата си много държеше да получи.

Мис Прос се съгласи с препоръката му и целият план беше обмислен внимателно. Мистър Лори имаше предостатъчно време за обичайния си методичен тоалет, след което се представи на закуската в познатата си бяла ризпа и спретнати панталони. Както преди докторът беше повикан на закуска и той дойде.

Доколкото беше възможно да го разбере, без да нарушава деликатните и постепенни преходи, които за мистър Лори бяха единствената сигурна възможност, той отначало изказа предположението, че женитбата на дъщеря му се е състояла предишния ден. Един случаен намек, подхвърлен умишлено, за деня на седмицата и на месеца го накара да се размисли и да започне да пресмята и очевидно го смути. Във всичко останало обаче той напълно се владееше и затова мистър Лори реши да получи помощта, от която се нуждаеше. А тя беше от него.

По тази причина, когато закуската свърши и масата бе вдигната, двамата останаха насаме и мистър Лори каза развълнувано:

— Драги ми Манет, много държа да чуя вашето мнение на четири очи за един много любопитен случай, който дълбоко ме интересува, т.е. той е много любопитен за мен. Може би за вас, понеже сте по-добре осведомен, той няма да е толкова интересен.

Като погледна ръцете си, потъмнели от последната му дейност, докторът доби угрижен вид и се заслуша внимателно. На няколко пъти поглеждаше ръцете си.

— Доктор Манет — каза мистър Лори, като нежно го хвана за ръката, — случаят засяга много скъп за мен приятел. Моля ви, вземете го присърце и ми дайте добър съвет заради него — и най-вече заради дъщеря му, заради неговата дъщеря, скъпи мой Манет.

— Ако правилно ви разбирам — каза докторът с приглушен глас, — става дума за някакъв душевен шок?

— Да.

— Бъдете по-ясен — каза докторът. — Не пропускайте никакви подробности.

Мистър Лори видя, че се разбират и продължи:

— Скъпи ми Манет, става дума за един стар и продължителен шок, който много остро и дълбоко е засегнал чувствата, емоциите и — както вие там го казвате — съзнанието. Съзнанието. Става дума за шок, който е поразил пострадалия, не може да се каже за колко време, защото според мен той самият не е в състояние да прецени, а няма друг начин, по който това може да се установи. Става дума за шок, който пострадалият е преодолял в един процес и който той самият не може да проследи. Това чух от самия него, когато публично го описваше по поразителен начин. Става дума за шок, който той напълно е преодолял и сега е високо интелигентен човек, в състояние много усилено да използува ума си, да напряга физическите си сили и непрекъснато да обогатява познанията си, които по начало са големи. Но, за нещастие, настъпи… — той спря и пое дълбоко дъх — малко отклонение.

Докторът попита с тих глас:

— Колко време продължи?

— Девет денонощия.

— Как протече? Предполагам — той погледна отново ръцете си — с възобновяване на някаква дейност, свързана с този шок?

— Точно така.

— А вие виждали ли сте го — попита докторът яано и спокойно, макар със същия тих глас — преди да се занимава с тази дейност?

— Един-единствен път.

— А когато настъпи състоянието, той по същия начин ли се държеше — във всяко отношение както преди?

— Според мен във всяко отношение беше същият.

— Споменахте дъщеря му. Дъщерята знае ли за състоянието му?

— Не. Тя не знае нищо и се надявам никога да не узнае. Зная само аз и едно друго лице, на което може да се разчита.

— Това е много любезно от ваша страна. Много тактично.

Мистър Лори стисна ръката му в ответ и за известно време двамата мълчаха.

— Вижте какво, скъпи ми Манет — каза накрая мистър Лори по най-внимателен и сърдечен начин. — Аз съм само един делови човек и не мога да се справям с такива сложни и заплетени неща. Не притежавам необходимата информация за това. Не съм достатъчно умен. Нуждая се от напътствие. Няма друг човек на света, на който бих разчитал за добър съвет освен на вас. Кажете ми, как изобщо настъпва това състояние? Има ли опасност да се повтори? Може ли да се предотврати друг пристъп? Как трябва да се постъпи при евентуален нов пристъп? Как изобщо се случва всичко това? Мога ли да направя аз нещо за моя приятел? Едва ли има друг човек, който повече от мене желае да бъде полезен на своя приятел, ако знаех как. Но аз не знам как да постъпя в подобен случай. Ако вашата мъдрост, знания и опит ме насочат в правилната посока, бих могъл да направя много. Така както съм сега, неосведомен и без напътствие, аз не съм в състояние да направя много. Моля ви, обяснете ми, моля ви, изяснете ми положението и ме научете как да бъда малко по-полезен.

Доктор Манет седеше умислен след тези сериозни думи, а мистър Лори не бързаше за отговор.

— Според мен е вероятно — каза докторът, като с мъка наруши мълчанието — пристъпът, който описвате, скъпи приятелю, да е бил очакван от пациента.

— Дали той се е страхувал от него? — Мистър Лори се осмели да попита.

— Много — каза той, неволно потрепвайки. — Нямате представа как този страх гнети страдащия и колко му е трудно, почти невъзможно, да изрече една дума за проблема, който го мъчи.

— Дали — попита мистър Лори — той ще се облекчи, ако надмогне себе си и повери тайните си опасения на някой друг?

— Да. Но, както ви казах, това е почти невъзможно. Според мене — в някои случаи — е напълно невъзможно.

— Добре — каза мистър Лори и леко сложи отново ръка върху рамото на доктора, след като и двамата бяха помълчали. — Как бихте обяснили този пристъп?

— Според мене — отвърна д-р Манет — е имало някакво силно и необикновено възбуждане на мислите и спомените, които са били първоначалната причина на смущението. Някакви силни и много подтискащи асоциации са били възстановени ярко в паметта. Не е изключено дълго време в ума на страдащия да сее таил страх, че тези асоциации ще се породят отново—например при някакви обстоятелства, да речем, по някакъв повод. Той напразно се е опитвал да се подготви за тях. Нищо чудно усилието да се подготви да го е направило дори по-неспособен да ги понесе.

— Дали той ще помни какво се е случило по време на пристъпа? — попита мистър Лори с обяснимо колебание.

Докторът огледа покрусено стаята, поклати глава и отговори тихо:

— Съвсем нищо.

— А за в бъдеще? — подхвърли мистър Лори.

— За бъдещето — каза докторът, като отново придоби увереност — бих хранил големи надежди. Щом небето е било тъй милостиво и толкова скоро го е излекувало, аз бих хранил голяма надежда. След като се е поддал на пристъпа под натиска на нещо много заплетено, от което дълго време се е плашил и е очаквал, че ще дойде и се е борел с него, а после се е съвзел, след като облакът се е разсеял и отминал, аз се надявам, че най-лошото е минало.

— Е, това е добра утеха. Благодарен съм ви — каза мистър Лори.

— Аз съм ви благодарен — повтори докторът, като почтително наведе глава.

— Има две други неща — каза мистър Лори, — за които искам да ме посъветвате. Мога ли да продължа?

— Не бихте направили по-голяма услуга на своя приятел. — Докторът му подаде ръка.

— Най-напред за първото. Той е работлив и необикновено енергичен. Работи много упорито, за да добие професионални познания, да може да извършва разни опити, изобщо много неща. Не се ли претоварва?

— Според мен не. Такава е просто природата на неговия ум, непрекъснато се нуждае от занимание. От една страна, може да е естествено, а от друга — да идва от страданията му. Ако по-малко се занимава с нормални неща, ще има по-голяма опасност да се отклони в ненормална посока. Той може сам да го е забелязал и да е открил начина.

— Значи, сте сигурен, че не се претоварва?

— Мисля, че съм сигурен.

— Скъпи Манет, ако той все пак е преуморен…

— Скъпи Лори, съмнявам се, че това при него може лесно да стане. В една посока е преживял голямо напрежение и се нуждае от противотежест.

— Извинете ме, че съм такъв упорит бизнесмен. Ако за момент все пак допуснем, че е преуморен? Това може да се прояви във възобновяване на смущението?

— Не мисля. Не мисля — каза д-р Манет с твърда убеденост, — че нещо, освен един-единствен поток асоциации, може да го възобнови. Смятам, че отсега нататък само някакво необикновено сътресение на тази струна може да го възобнови. След всичко, което се е случило, и след като той вече се е оправил, смятам, че е много трудно тази струна отново силно да се засегне. Предполагам и почти вярвам, че обстоятелствата, които биха го възобновили, са изчерпани.

Той говореше със смиреността на човек, който знае колко дребно нещо е в състояние да наруши деликатния строй на ума и същевременно с увереността на човек, който бавно е добил самочувствие чрез собствен горчив опит и страдание. Приятелят му не можеше да намали тая увереност. Престори се, че е по-облекчен и окуражен, отколкото в действителност беше, и премина към второто н последното нещо. Усещаше, че то е най-трудното от всичко. Но като си спомни разговора с мис Прос в неделната утрин и онова, което бе видял в последните девет дена, той разбра, че трябва да го понесе на всяка цена.

— Заниманието, което бе възобновено под влияние на това преходно смущение, смущение, от което той така добре се възстанови — каза мистър Лори, като се покашля, — ще наречем ковашка работа, ковашка работа. За илюстрация на случая ще допуснем, че в тежкия си период той е работел в малка ковачница. Ще допуснем, че неочаквано са го видели отново да работи в ковачницата. Не е ли жалко, че той я е запазил?

Докторът засени чело с ръка и нервно потропа с крак по земята.

— Той винаги си я е държал — каза мистър Лори, като угрижено погледна приятеля си. — Нямаше ли да бъде по-добре, ако я беше махнал?

Докторът продължи да прикрива челото си с ръка и нервно да потрепва с крак.

— Не ви е лесно да ми дадете съвет — каза мистър Лори. — Напълно разбирам, че това е труден въпрос, И все пак мисля… — Тук той поклати глава и спря,

— Вижте какво — каза д-р Манет, обръщайки се към него след неловка пауза. — Много е трудно да се обяснят последователно най-дълбоките движения в ума на този страдалец. Някога той така ужасно е копнял за тази работа и когато това е станало възможно, той с готовност я е приел. Несъмнено тя е облекчила много болката му, като е заместила объркаността на ума с объркаността на пръстите и по-нататък е заместила изобретателността на душевните мъчения със сръчността на ръцете. До такава степен, че никога не е могъл напълно да я изостави. Дори сега, когато се надявам, че той е изпълнен с вяра в себе си повече от всякога и дори говори за себе си с увереност, мисълта, че може пак да се нуждае от старото си занимание и да не го намери, го изпълва с внезапен ужас, подобно на ужаса в сърцето на изгубено дете.

Той изглеждаше като сравнението си, когато вдигна очи към лицето на мистър Лори.

— И все пак дали? Просто искам да се осведомя като обикновен делови човек, който се занимава с най-материални неща като гвинеи, шилинги и банкноти. Дали запазването на това нещо не води до задържане на самата мисъл? Ако това нещо го нямаше, скъпи ми Маиет, дали и страхът не би изчезнал също? Накратко, запазването на ковачницата не е ли отстъпление заради страха?

Настъпи ново мълчание.

— И освен това — каза с трепет докторът — това е една стара спътница.

— На ваше място не бих я запазил — каза мистър Лори, клатейки глава. Той доби по-голяма твърдост, като видя, че докторът се притесни. — Бих го посъветвал да я пожертвува. Просто искам вашето мнение. Сигурен съм, че от нея няма полза. Хайде! Кажете ми вашето авторитетно мнение като един мил и добър човек. Заради дъщеря му, скъпи мой Манет.

Колко странна беше гледката на този човек, който така се бореше със себе си!

— Добре, заради нея. Разрешавам. Но не бих я махнал в негово присъствие. Нека това да стане, когато той не е там. Оставете го да страда за своята стара спътница, след като известно време го е нямало.

Мистър Лори охотно се съгласи и разговорът приключи. Прекараха деня на открито и докторът доста се възстанови. В следващите три дни продължи да бъде напълно добре, а на четиринадесетия ден замина при Луси и съпруга й. Мистър Лори предварително му бе съобщил за мярката, предприета за обяснение на мълчанието му, и той беше писал на Луси, така че тя не подозираше нищо.

През нощта след деня, когато докторът напусна къщата, мистър Лори влезе в стаята му със сатър, трион, длето и чук, придружен от мис Прос, която носеше свещ. Там при закрити врати и по един тайнствен и гузен начин мистър Лори разцепи на парчета пейката на обущари, а мис Прос държеше свещта, като че ли помагаше да се извърши някакво убийство — за което със своята страховита фигура тя бе доста подходяща. Изгарянето на тялото (предварително нацепено на парчета, удобни за целта) стана веднага на кухненския огън. Инструментите, обувките и кожата бяха заровени в градината. Разрушението и потайността изглеждат тъй грозни в очите на честните люде, че докато вършеха делото си и заличаваха следите му, мистър Лори и мис Прос почти се чувствуваха и почти изглеждаха като съучастници в ужасно престъпление.