Чарлз Дикенс
Повест за два града (28)

ГЛАВА XXI
ОТЕКВАЩИ СТЪПКИ

Прекрасен ъгъл за ехо, някой беше забелязал онзи ъгъл, където живееше докторът. Луси неуморно навиваше златната нишка, която свързваше нейния съпруг, нейния баща, самата нея и старата й наставница и спътница в един живот на спокойно щастие. Тя седеше в тихата къща в тихо отекващия ъгъл и се вслушваше в отекващите стъпки на годините.

Отначало имаше моменти, когато, макар и напълно щастлива млада съпруга, тя оставяше работата си и очите й се замъгляваха. Защото понякога от ехото идваше нещо — нещо леко, далечно и едва доловимо, което много вълнуваше сърцето й. Трепетни надежди и съмнения — надежди за някаква любов, още непозната за нея, и съмнения дали ще остане на земята и ще може да изпита тази нова наслада, които раздвояваха сърцето й. Понякога ехото донасяше стъпки върху собствения й безвременен гроб, както и мисли за съпруга, който ще бъде тъй покрусен, тъй ще тъжи за нея; те се надигаха в очите й и се разливаха като вълни.

Тези моменти преминаваха и малката Луси лежеше на гърдите й. После, сред приближаващото ехо, се чуваха нейните ситни стъпки и ромолещи думи. Колкото и силно да отекваха другите звуци на ехото, младата майка, която стоеше до люлката, винаги чуваше как се приближават към нея. Те идваха и сенчестата къща просветваше от детски смях, а небесният приятел на децата, комуто тя бе доверила своите безпокойства, вземаше в ръце нейното дете, както бе взел и първото и го бе превърнал в свещена радост за нея.

Луси извиваше неуморно златната нишка, която свързваше всички заедно, и вплиташе своето благотворно въздействие в тъканта на живота на другите, без да властвува над тях. В ехото на годините тя чуваше само добри и утешителни звуци. Стъпките на съпруга й бяха силни и преуспяващи, тези на баща й — уверени и равномерни. Виж, мис Прос разбуждаше ехото като непокорен кон, укротяван от камшик, пръхтеше и удряше с копита по земята под чинара в градината!

Дори когато чуваше тъжни звуци, те не бяха нито груби, нито жестоки. Дори когато златистата коса, прилична на нейната, лежеше като ореол върху възглавницата около изпитото личице на малко момченце, а то казваше със сияеща усмивка: „Мили татко и мамо, много ми е мъчно, че трябва да ви напусна — и вас, и хубавата ми сестричка, но ме викат и трябва да отида!“, сълзите, които мокреха бузите на младата майка, не бяха сълзи на агония дори когато духът, поверен на прегръдките й, отлетя. Пуснете ги и не ги спирайте. (Алюзия за думите на Христос: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при мене, защото на такива е царството небесно.“ (Мат. 19: 13)) Те виждат лицето на моя Отец. Отче наш, какви благословени думи!

И тъй, шумоленето на ангелски крила се сля с други отекващи звуци, но те не бяха само земни, а съдържаха в себе си и небесен дъх. Въздишките на вятъра, който подухваше над малкия гроб в градината, също се сливаха с него и Луси ги чуваше — приглушения им шепот, като дъха на лятното море, заспало върху пясъчния бряг, — докато малката Луси правеше сутрешния си тоалет със смешно прилежание или обличаше куклата си на майчината табуретка и бърбореше нещо на смесените езици на двата града, които се бяха свързали в нейния живот.

Ехото рядко хармонираше с истинските стъпки на Сидни Картън. Най-много шест пъти в годината той се възползуваше от привилегията да влиза без покана и да сяда с тях на вечеря, както беше правил едно време. Никога не идваше пийнал. Ехото нашепваше и едно друго нещо за него, което е било нашепвано с векове от всяко истинско ехо.

Когато някой мъж е обичал истински някоя жена, загубил я е и след години, след като тя вече е станала съпруга и майка, отново я е видял с невинни очи и непроменено сърце, нейните деца винаги се отнасят към него с особена симпатия — с едно деликатно инстинктивно съжаление. Няма ехо, което да може да каже колко тънки и скрити струни се докосват в такива случаи. Но истината си остава и тя беше точно такава и там. Картън беше първият непознат, към когото малката Луси протегна топчестите си ръчички и продължи да го обича и като порасна. Преди да издъхне, малкото момченце бе казало:

— Бедният Картън! Целунете го от мене!

Мистър Страйвър си пробиваше път в правото, подобно на някакъв голям параход, който се движи през мътни води, и влечеше зад себе си полезния си приятел като лодка на буксир. Лодка, на която е оказано горното внимание, обикновено е в много тежко състояние и почти цялата е във водата. Така и Сидни беше затънал в собствения си живот. Но силната привичка към лесен живот го овладяваше много по-лесно и по-силно от всяко друго стимулиращо чувство за достойнство или срам и поради това той водеше именно този начин на живот. Мислеше да се измъкне от положението си на чакал на служба при лъв толкова, колкото и един истински чакал може да си помисли да стане лъв. Страйвър беше богат. Беше се оженил за една натруфена вдовица с имоти и три момчета, които не блестяха с нищо освен с правите коси, които се спускаха върху тестените им главици.

Мистър Страйвър, всяка пора на когото излъчваше най-неприятна покровителственост, бе завел тримата млади господа, като три овчици, в тихия ъгъл на Сохо и ги бе предложил за ученици на съпруга на Луси. Беше казал твърде деликатно: „А, добър ден! Тук съм ви донесъл три резена хляб и сирене за вашата брачна трапеза, Дарней!“ Учтивият отказ да приемат трите резена хляб и сирене беше накарал мистър Страйвър да се издуе от възмущение, което впоследствие той използува във възпитанието на младите господа, като им каза да имат пред вид гордостта на просяците, като онзи там учител. Той също така имаше навик на чаша гъсто вино да разправя на мисис Страйвър за уловките, които някога мисис Дарней използувала, за да го „хване“, както и за собствената му диамантено твърда хитрост, мадам, благодарение на която той „не се хванал“. Някои от неговите познати от Кралския съд от време на време му правеха компания на гъстото винце и лъжите и му прощаваха за последните, казвайки, че толкова пъти ги е разправял, че просто е започнал сам да им вярва — което, разбира се, може непоправимо да утежни едно по начало тежко престъпление, и с пълно основание нарушителят може да бъде отведен на някое добре усамотено местенце и там да бъде обесен.

Това бяха някои от звуците на ехото, в които Луси, понякога умислена, понякога развеселена и засмяна, се вслушваше в отекващия ъгъл, докато дъщеря й порасна и стана на шест години. Излишно е да споменаваме колко близо до сърцето й отекваха стъпките на детето, стъпките на милия й баща, винаги енергичен и сдържан, както и тези на скъпия й съпруг. Нито пък за онова съвсем тихо ехо, което звучеше като музика в ушите й и идваше от техния задружен дом, ръководен от нея с такава мъдра и изискана пестеливост, че в него винаги цареше изобилие, но без разточителство. Нито пък за онова ехо, което сладостно докосваше слуха й и й спомняше многото пъти, когато баща й бе казвал, че е станала още по-предана към него (ако изобщо това е възможно), след като се бе омъжила, многото пъти, когато съпругът й казваше, че никакви грижи или задължения не са в състояние да отнемат и частица от нейната любов към него, и я питаше: „Каква е тази магическа тайна, моя мила, че ти си всичко за всички нас, сякаш ние сме един човек, че никога не бързаш, нито даваш вид, че имаш много работа?“

Но имаше и едно друго ехо, което идваше отдалеч и тътнеше заплашително в ъгъла през цялото това време. Именно сега, около шестия рожден ден на Луси, то започна да се усилва и да звучи като някаква мощна буря във Франция, при която морето страховито се надигаше.

В една нощ през средата на юли, хиляда седемстотин осемдесет и девета година, мистър Лори се върна късно от банката „Телсън“ и седна при Луси и съпруга й до тъмния прозорец. Беше бурна и гореща нощ и тримата си припомниха онази неделна нощ, когато бяха гледали светкавиците от същото място.

— Почнах да си мисля — каза мистър Лори, като отмести назад кафявата си перука, — че ще се наложи да прекарам нощта в „Телсън“. Толкова работа имахме през целия ден, че просто не знаехме откъде да започнем или накъде да се обърнем. В Париж цари такова безпокойство, че буквално ни затрупаха с вноски. Клиентите ни просто ще се изпотрепят да ни поверяват собствеността си. Обзела ги е някаква мания да си изпращат скъпоценностите в Англия.

— Това не е на добро — каза Дарней.

— Не е на добро ли, казвате, скъпи Дарней? Да, но ние не знаем причината за това. Хората са толкова неразумни. Някои от нас в „Телсън“ остаряват и ние не можем да се преуморяваме извънредно без някаква заслужаваща усилията причина.

— И все пак — каза Дарней — небето изглежда мрачно и заплашително.

— Знам това, разбира се — съгласи се мистър Лори, мъчейки се да убеди себе си, че благият му нрав се е подразнил и затова роптае. — Но съм решил да се заяждам след този дълъг и досаден ден. Къде е Манет?

— Ето го — каза докторът, като в момента влезе в тъмната стая.

— Много се радвам, че сте си в къщи. Защото всички тези паники и предчувствия, които ме заобикалят цял ден, ме изнервиха без причина. Няма да излизате, надявам се?

— Не. Смятам да поиграя табла с вас, ако искате — каза докторът.

— Откровено казано, не ми се играе. Тази вечер не съм в настроение да ви бъда противник. Чайникът още ли е тук, Луси? Не мога да видя.

— Разбира се, оставихме го за вас.

— Благодаря ти, мила. Милото детенце е вече благополучно в леглото, нали?

— И спи дълбоко.

— Много добре. Всичко е спокойно. Не виждам защо всичко тук може да не е спокойно, слава на бога! Но днес тъй се притесних, а вече не съм толкова млад както едно време! Чаят ми, мила! Благодаря. А сега ела и заеми мястото си в нашия кръг и нека да поседим тихо и да послушаме ехото, за което ти си имаш своя теория.

— Не теория, просто фантазия.

— Добре тогава, фантазия, умницата ми — каза мистър Лори, като я потупа по ръката. — Неговите звуци са многобройни и много силни, нали? Чуй само!

Неудържими, безумни и опасни стъпки, които се втурваха в живота на всекиго, стъпки, които трудно се изчистваха, ако бяха оцапани с кръв, стъпки, които вилнееха далеч в Сен Антоан, докато малката група седеше до тъмния прозорец в Лондон.

Онази утрин Сен Антоан представляваше огромна тъмна маса от плашила, които се движеха нагоре-надолу, а понякога над разлюлените глави проблясваше светлина, където слънцето осветяваше стоманени остриета и щикове. Страховит рев се надигна от гърлото на Сен Антоан и гора от голи ръце се вплете във въздуха като изсъхнали клони при зимен вятър. Пръстите конвулсивно се вкопчваха във всяко оръжие или подобие на оръжие, което биваше подхвърлено отдолу, независимо колко надалече.

Кой ги раздаваше, откъде идваха, къде отиваха, каква сила ги караше да потреперват или да се разтърсват с десетки наведнъж над главите на тълпата, подобни на светкавици — никой не можеше да каже. Разпределяха се мускети, патрони, барут, гюллета, железни и дървени пръчки, ножове, брадви, пики, всякакви оръжия, които надхвърляха приумиците на всякаква изобретателност. Хората, които не можеха да докопат нищо, сядаха и с кървящи ръце изтръгваха камъни и тухли от собствените си домове. Всяко сърце и пулс в Сен Антоан беше обхванати от трескаво напрежение и огън. Всяко живо същество там не жалеше живота си и беше обезумяло с една страстна готовност да го жертвува.

Както всеки водовъртеж от вряща вода има свой център, така и този кипеж бликаше от кръчмата на Дефарж и всяка човешка капка в този казан се стремеше към центъра на водовъртежа, където самият Дефарж, вече изцапан с барут и пот, раздаваше команди и оръжие; едни блъскаше назад, други дърпаше напред, вземаше едно оръжие от един и го даваше на друг, работеше и се бореше в най-голямата врява.

— Стой до мене, Жак Трети! — викаше Дефарж. — А вие, Жак Първи и Втори, се разделете и оглавете колкото се може повече патриоти. Къде е жена ми?

— Тук съм де? Нали ме виждаш! — каза мадам, която както винаги беше спокойна, но днес не плетеше. Решителната й десница сега се занимаваше с една брадва вместо с обичайните по-фини инструменти, а на кръста висеше пищов и един жесток нож.

— Къде отиваш, жено?

— Засега — каза мадам — оставам с теб. После ще ме видиш начело на жените.

— Хайде тогава! — извика Дефарж с кънтящ глас. — Патриоти и приятели, готови сме! Към Бастилията!

С рев, който прозвуча, сякаш дъхът на цяла Франция се бе влял в една презряна дума, живото море се надигна, вълна след вълна, и заля града. Звъняха звънци, биеха барабани, морето бушуваше и гърмеше на новия си бряг и атаката започна.

Дълбоки окопи, двоен подвижен мост, масивни каменни стени, осем големи кули, оръдия, мускети, огън и дим. През тоя огън и дим, в тоя огън и дим, защото морето го бе люшнало към едно оръдие и той в мига се превърна в артилерист, цели два яростни часа Дефарж от кръчмата работи като мъжествен войник.

Дълбоки ровове, единичен мост, масивни каменни стени, осем големи кули, оръдия, мускети, огън и дим. Единичният мост падна. „Действувайте, другари, действувайте! На работа, Жак Първи, Жак Втори, Жак Хиляда, Жак Две хиляди, Жак Двайсет и пет хиляди! В името на всички ангели или дяволи, както искате, но на работа!“ Така говореше Дефарж от кръчмата, все още държейки пушката си, която отдавна се бе нагорещила.

— Към мен, жени! — викаше мадам, неговата съпруга. — Какво? Та ние ще можем да убиваме не по-зле и от мъжете, щом превземем крепостта.

Към нея се тълпяха жени с жадни писъци, въоръжени различно, но с еднакъв глад и жажда за мъст.

Оръдия, мускети, огън и дим, но дълбокият ров, единичният мост, масивните каменни стени и осемте големи кули още се държаха. Бушуващото море малко се поразмести заради падащите ранени. Блеснали оръжия, пламтящи факли, димящи каруци с влажна слама, усилена работа по барикадите във всички посоки, писъци, залпове, проклятия, смелост без резерва, гръм, трясък и тропот, свирепият шум на живото море. Но дълбокият ров и единичният мост, масивните каменни стени и осемте големи кули все още се държаха и Дефарж от кръчмата все още стискаше пушката си, двойно нагорещена през тези четири яростни часа.

Бял флаг от вътрешността на крепостта и тръба, която едва се чу сред бушуващата буря — в нея нищо не можеше да се чуе; изведнъж морето се надигна неимоверно, понесе кръчмаря Дефарж през сваления мост, премина през масивните външни стени и влезе в осемте големи кули, които се предадоха!

Тъй непреодолима беше силата на океана, която го понесе, че той не можеше да си поеме дъх, нито да обърне глава — все едно, че се бореше с прибоя в южните морета, — докато накрая се приземи във външния двор на Бастилията. Там, до ъгъла на една стена, той се опита да погледне наоколо. Жак Трети беше съвсем близо до него. Мадам Дефарж, все още начело на жените, се виждаше някъде вътре в двора, а в ръката си държеше ножа. Навсякъде цареше безредие, ликуване, оглушителен и безумен смут, поразяващ шум и все пак всичко изглеждаше като яростна пантомима.

— Затворниците!

— Архивата!

— Тайната килия!

— Уредите за мъчение!

— Затворниците!

Сред всичките тия викове и десетте хиляди неразбираеми възгласи „Затворниците!“ се поде най-мощно от нахлулото море от хора. Когато най-предните вълни се разляха, понасяйки със себе си тъмничарите и заплашвайки ги с моментална смърт, ако не отворят всички тайни ъгли, Дефарж сложи силната си десница върху гърдите на един от тях, мъж със сива брала, който носеше горяща факла, отдели го от останалите и го постави между себе си и стената.

— Покажи ни северната кула! — каза Дефарж. — Бързо!

— Веднага — отговори мъжът. — Елате с мене. Но там няма никой.

— Какво значи номер сто и пет, северната кула? — каза Дефарж. — Казвай бързо!

— Какво значи ли, мосю?

— Това затворник ли е или килия за затворници? Или искаш да те просна мъртъв?

— Убий го — изграчи Жак Трети, който се бе доближил.

— Килия е, мосю.

— Покажи ми я!

— Елате оттук тогава.

Жак Трети, обзет от присъщата си ненаситност и очевидно разочарован от разговора, който не обещаваше кръвопролитие, вървеше, хванат за ръка от Дефарж, тъй както последният бе хванал ръката на тъмничаря. Главите им се бяха доближили през кратката словесна размяна и това беше най-многото, което можеха да направят, за да се чуят — толкова оглушителен бе ревът на живия океан, който нахлу в крепостта и наводни дворовете, коридорите и стълбищата. Навън той също блъскаше стените с дълбок и дрезгав тътен, сред който отделни бунтовни викове от време на време избликваха във въздуха като гейзери.

През мрачни сводове, където дневната светлина никога не бе прониквала, през грозни врати на тъмни бърлоги и клетки, надолу по стълби към пещери и отново нагоре по груби стъпала от тухли и камък, които повече приличаха на пресъхнали водопади, отколкото на стълбища, Дефарж, тъмничарят и Жак Трети, хванати за ръце, се движеха с най-голяма бързина. Тук-таме, особено в началото, потопът ги застигаше и минаваше покрай тях. Но когато престанаха да слизат и се заизкачваха по извити стълби към някаква кула, те останаха сами. Обградени от масивни дебели стени и сводове, те чуваха бурята вътре в крепостта като притъпен и приглушен отглас, сякаш, шумът, от който бяха дошли, беше разрушил слуха им.

Тъмничарят се спря пред една висока врата, пъхна ключ в една скърцаща ключалка, бавно отвори вратата и когато останалите наведоха глави и влязоха вътре, каза:

— Сто и пет, северна кула!

В стената имаше малък прозорец без стъкло и с плътна решетка, а пред него каменна стена, така че небето можеше да се види само ако човек ниско се наведеше и погледнеше нагоре. Имаше и малък комин, в който на няколко фута навътре също имаше плътна решетка. На огнището лежеше куп дървена пепел. Имаше стол, маса и сламеник. Имаше четири почернели стени и един ръждясал железен пръстен в една от тях.

— Освети стените с факлата внимателно, за да мога да ги видя — каза Дефарж на тъмничаря.

Мъжът се подчини и Дефарж напрегнато проследи светлината с очи.

— Стой! Погледни тук, Жак!

— А. М. — изграчи Жак Трети, четейки жадно.

— Александър Манет — каза в ухото му Дефарж, като посочваше буквите с тъмния си показалец, целия набит с барут. — А тук е написал „един нещастен лекар“. Сигурно пак той е издраскал календара на този камък. Какво държиш? Лост? Дай ми го!

Той все още държеше фитила на пушката си в ръце. Внезапно размени двата инструмента и като се обърна към проядените от червеи стол и маса, ги разби на парчета с няколко удара.

— Дръж светлината по-високо! — каза гневно той на тъмничаря. — Прегледай внимателно тези парчета, Жак! И виж какво, ето ти ножа ми! — Той му го хвърли. — Разпори това легло и претърси сламата! А ти дръж светлината по-високо!

Като гледаше тъмничаря заплашително, той пропълзя върху огнището и погледна нагоре в комина. После започна да удря с желязото и се опита да разбие напречната решетка. След няколко минути падна хоросан и прах и той си обърна лицето, за да го избегне. Предпазливо затърси нещо в старата дървесна пепел и в процепа на комина, в който оръжието му бе хлътнало или само бе направило.

— Няма ли нищо в дървото и сламата, Жак?

— Нищо.

— Дай да ги съберем в средата на килията. Така! Ей ти, запали ги сега!

Тъмничарят запали малкия куп, който пламна ярко и високо. Те отново се наведоха, за да излязат през ниския свод на вратата, и оставиха огъня да гори. После се върнаха в двора. Слухът им се възстанови, когато слязоха долу, и пак потънаха в бушуващия потоп.

Морето се мяташе и вълнуваше в търсене на Дефарж. Сен Антоан гръмко настояваше неговият кръчмар да охранява коменданта, който беше защищавал Бастилията и беше избивал народа. Иначе комендантът нямаше да бъде отведен до кметството, за да получи присъда. Иначе комендантът щеше да избяга и народната кръв (изведнъж добила стойност след толкова години) щеше да остане неотмъстена.

Сред грамадния вой на страстта и бунта, който обгръщаше този мрачен стар офицер в сив мундир с червени нашивки, имаше една-единствена спокойна фигура и тя принадлежеше на жена.

— А, ето го и моя мъж! — извика тя, като посочи към него. — Ето го Дефарж!

Тя стоеше неподвижно до мрачния офицер и остана неподвижна до него. Остана неотлъчно до него по улицата, докато Дефарж и останалите го водеха. Остана невъзмутима, когато той наближи лобното си място и върху него започнаха да се изсипват удари изотзад. Остана неотлъчно до него, когато отдавна надигащият се дъжд от удари и промушвания се усили. Беше толкова близо до него, когато падна мъртъв, че изведнъж оживена, тя стъпи с крак върху врата му и с безпощадния си нож — отдавна готов, отсече главата му.

Беше настъпил часът, когато Сен Антоан щеше да изпълни ужасната си идея да окачи хора вместо лампи, за да покаже какъв може да бъде и на какво е способен. Кръвта на Сен Антоан бе възвряла, а кръвта на тиранията и желязната власт се беше разляла — по стъпалата на кметството, където лежеше тялото на коменданта, върху подметката на мадам Дефарж, там, където бе стъпила върху тялото, за да го придържа за посичането. „Ей, свали долу лампата! — извика Сен Антоан, след като зверски се огледа за някое друго средство за унищожение. — Тук има един войник, който може да оставим за стража.“ Издигнаха обесения войник на стълба и морето продължи да вилнее по-нататък.

Море от черни и заплашителни води, от разрушителни вълни, които се надигаха една връз друга; дълбочината им беше още непозната, силата им беше още неизвестна. Безмилостно море от бясно движещи се форми, гласове на отмъщението и лица, изпечени в пещите на страданието, върху които пощадата не можеше да остави никаква следа.

Сред океана от лица, върху които ярко бе изписана свирепа ярост, имаше две групи, всяка от които наброяваше седем души. Те ясно се различаваха от останалите като най-забележителните останки, изхвърлени от морето. Седем лица на затворници, внезапно освободени от бурята, която бе разбила гробниците им, носени високо над главите на бунтовниците. Те бяха уплашени, стреснати, изненадани и изумени, сякаш бе настъпил денят на Страшния съд, а тези, които ликуваха около тях, бяха някакви зли духове. Имаше и други седем лица, носени още по-нависоко, седем мъртви лика, чиито увиснали клепачи и полуотворени очи очакваха Страшния съд. Безчувствени, клюмнали лица, но не без изражение. По-скоро застинали в ужасна пауза, след която щяха да повдигнат клепачите на очите си и да свидетелствуват с безкръвните си устни: „Ти го извърши!“.

Седем освободени затворници, седем кървави глави, избодени на пики, ключовете на проклетата крепост с осемте непристъпни кули, няколко намерени писма и други останки от някогашни затворници, отдавна умрели от отчаяние — такъв беше ескортът на Сент Антоан по улиците на Париж в средата на юли, хиляда седемстотин осемдесет и девета година. А сега, господи, успокой въображението на Луси Дарней и нека тези стъпки да останат далеч от живота й. Защото те са безумни, неудържими и опасни и дълги години, след като се бе разбила бъчвата пред кръчмата на Дефарж, те не можеха да се изчистят от червените петна.