Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XX
МОЛБАТА

Когато новобрачната двойка се прибра в къщи, първият човек, който се появи, за да им поднесе поздравления, беше Сидни Картън. Не бяха прекарали в дома си много часове и той им се представи. Нито навиците, нито външността, нито маниерите му се бяха променили. Но в него се чувствуваше една недодялана преданост, която беше нова за Чарлс Дарней.

Той чакаше удобен случай да привлече Дарней настрани до прозореца и да го заговори, когато никой не можеше да ги чуе.

— Мистър Дарней — каза Картън, — искам да бъдем приятели.

— Ние вече сме приятели, надявам се.

— Казвате го от любезност. Но аз нямам пред вид любезните приказки. Всъщност, когато казвам, че искам да бъдем приятели, аз също нямам пред вид това.

Естествено Чарлс Дарней го попита добродушно и добронамерено какво иска да каже.

— Честна дума — каза Картън с усмивка, — за мен е по-лесно сам да го разбера, отколкото да ви го обясня. Все пак ще се опитам. Помните ли един добре известен случай, когато се бях напил повече от обикновено?

— Спомням си един добре известен случай, когато ме принудихте да призная, че сте пили.

— Аз също си го спомням. Тежко е проклятието на тези случки, понеже аз винаги си ги спомням. Надявам се, че това ще се отчете един ден, когато дните ми свършат. Не се страхувайте, нямам намерение да държа проповед.

— Изобщо не се страхувам. Сериозността у вас е всичко друго, но не и обезпокояваща за мен.

— Ех — каза Картън, като небрежно махна ръка, сякаш отпъждаше самата мисъл. — При оная пиянска случка (една от многото, както ви е известно) аз бях непоносим с приказките си, че ви обичам и че не ви обичам. Много ми се иска да ги забравите.

— Забравих ги отдавна.

— Пак любезности! Но, мистър Дарней, забравата не е тъй лесна за мене, както я представяте за себе си. Аз изобщо не съм забравил и един несериозен отговор не ми помага да забравя.

— Ако това беше несериозен отговор — отвърна Дарней, — моля за извинение. Исках само да залича една дреболия, която, за моя изненада, толкова много ви тормози. Заявявам ви с честната си джентълменска дума, че отдавна съм престанал да мисля за това. Господи, какво пък толкова имаше за мислене? Та аз трябваше да запомня много по-важни неща тогава — голямата услуга, която ми направихте този ден.

— Що се отнася до голямата услуга — каза Картън, — аз съм длъжен да ви призная, щом говорите за нея така, че беше просто един професионален трик. Не знам дали съм се интересувал какво ще стане с вас, когато го правех. Забележете! Казвам, когато го правех. Говоря за миналото.

— Вие омаловажавате услугата си — отвърна Дарней, — но аз няма да ви упреквам, че говорите несериозно.

— Самата истина, мистър Дарней, повярвайте ми! Но аз се отклоних от целта си. Говорех за това да бъдем приятели. Вие ме познавате. Знаете, че съм неспособен на възвишени и благородни пориви. Ако се съмнявате, попитайте Страйвър и той ще ви каже същото.

— Предпочитам сам да си оформям мнението, без негова помощ.

— Е добре, във всеки случай ме познавате като едно разпасано псе, което никога не е извършило нищо добро и никога няма да извърши.

— Не знам дали няма да извършите.

— Аз пък знам, повярвайте ми. Така! Но ако можете ни понесете един толкова ненужен човек, човек с такава нищожна репутация от време на време да идва и да си отива, ще ви помоля да ми разрешите да идвам и да си отивам като човек, за когото този дом е отворен, и да ми обещаете, че ще гледате на мен като на безполезна и бих добавил, ако не си приличахме толкова, грозна мебел, която държат, защото едно време е служила добре, а сега не й обръщат никакво внимание. Едва ли ще злоупотребя с разрешението ви. Едно на сто е вероятността да се възползувам от него повече от четири пъти в годината. Даже бих казал, че ще бъда доволен само да си мисля, че го имам.

— Можете да си мислите тогава.

— Това е друг начин да се каже, че съм поставен в положението, за което споменах. Благодари ви, Дарней. Мога ли да използувам вашето име?

— Да, мисля, че отсега нататък можете, Картън.

Те си стиснаха ръце и Сидни се обърна, а само след минута стана абсолютно невидим за сетивата.

След като той си отиде и по време на вечерта, прекарана с мис Прос, доктора и мистър Лори, Чарлс Дарней спомена в общи линии за разговора си и се отзова за Сидни Картън като за човек безотговорен и безразсъден. С две думи, той говори за него не със злоба или с цел да му навреди, а просто като човек, който го е видял такъв, какъвто той самият се е представил.

Той нямаше представа, че това се загнезди в ума на хубавата му и млада жена. Когато се качи при нея, тя го чакаше, челото й беше красиво повдигнато по познатия начин, но този път силно подчертано.

— Нещо сме замислени тази вечер — каза Чарлс, като я обгърна с ръка.

— Да, скъпи мой Чарлс — ръцете й бяха на гърдите му, а очите й го гледаха внимателно и изпитателно. — Тази вечер сме замислени, защото си мислим за едно нещо.

— Какво е то, моя Луси?

— Ще ми обещаеш ли да не ми задаваш един въпрос, ако те помоля да не ме питаш?

— Дали ще обещая? Има ли нещо, което не бих обещал на моята любов?

Наистина такова нещо нямаше за Чарлс, който отмести с ръка златистите коси от бузите, а другата долепи до сърцето, което биеше за него!

— Според мен, Чарлс, бедният мистър Картън заслужава повече внимание и уважение, отколкото ти изрази тая вечер.

— Наистина ли, единствена моя? Защо?

— Това е, което не трябва да питаш. Но аз мисля — аз зная, че той заслужава повече.

— Щом знаеш, това е достатъчно. Какво искаш да направя, живот мой?

— Бих те помолила, мили, винаги да бъдеш щедър и великодушен с него, да му прощаваш недостатъците, когато ги проявява. Бих те помолила да повярваш, че той има сърце, което много, много рядко показва и в което има дълбоки рани. Скъпи мой, аз съм виждала как то кърви.

— Караш ме да се измъчвам — каза Чарлс Дарней, съвсем изумен, — че съм му причинил зло. Никога не съм мислил така за него.

— Съпруже мой, така е. Страхувам се, че той никога няма да се оправи. Почти няма надежда, че нещо в неговия характер или съдба може по някакъв начин да се поправи. Но съм сигурна, че той е способен на добри неща, благородни неща, дори великодушни неща.

Тя изглеждаше толкова красива в чистотата на вярата си в този пропаднал човек, че съпругът й можеше да я гледа с часове.

— О, моя най-скъпа любов! — продължи да настоява тя, притискайки се по-близо до него, слагайки глава на гърдите му и вдигайки очи към неговите. — Помисли си колко сме силни ние в щастието си и колко е слаб той в своята мъка!

Молбата й му подействува:

— Винаги ще го помня, сърце мое! Ще го запомня за цял живот!

Той се наведе над златистите коси, допря розовите устни до своите и я притисна в обятията си. Ако някой самотен скитник, витаещ в този момент по улиците, можеше да чуе невинното признание и да види капките милост, които съпругът изсушаваше с целувки от меките сини очи, така любещи го, той сигурно би се разплакал тази нощ и за първи път на устните му щяха да се задържат думите: „Бог да я благослови за добрината и милостта й!“