Чарлз Дикенс
Повест за два града (24)

ГЛАВА XVII
ЕДНА НОЩ

Никога преди слънцето не бе залязвало с такова ослепително великолепие над оня тих ъгъл в Сохо, както през тази паметна вечер, когато докторът и неговата дъщеря седяха заедно под чинара. Никога преди луната не бе изгрявала с такова меко сияние над големия Лондон, както през същата нощ, когато тя ги завари все още под дървото и озари лицата им през листата.

На другия ден Луси се омъжваше. Тя бе отредила тази последна вечер на баща си и двамата седяха усамотени под чинара.

— Нали си щастлив, скъпи татко?

— Много, детето ми.

Говореха малко, макар че от доста време стояха там. Докато беше още светло и можеше да се работи или чете, тя не се залови с обичайната си работа, нито му почете. Много, много пъти преди това бе вършила едното или другото тук, край него, под дървото. Този път беше по-различен от другите и нищо не беше в състояние да го направи обикновен.

— И аз съм много щастлива тази вечер, татко. Дълбоко съм щастлива заради любовта, която небето тъй благослови — любовта ми към Чарлс и любовта на Чарлс към мен. Но ако животът ми престане да бъде посветен на теб или ако бракът ми стане причина нещо да ни раздели, дори няколко улици, аз ще бъда по-нещастна и ще се упреквам много повече, отколкото мога да изразя с думи. Засега нещата са…

Засега нещата бяха такива, че тя не можеше да си владее гласа.

Сред тъжната лунна светлина тя го прегърна през врата и положи лице на гърдите му. На лунната светлина, която е винаги тъжна, както е и светлината на самото слънце — както е светлината, наречена човешки живот, защото идва и си отива.

— Най-скъпи мой! Можеш ли да ми кажеш, този последен път, че се чувствуваш напълно сигурен, че никакви нови чувства от моя страна, никакви нови мои задължения няма да попречат на отношенията ни? Аз го зная добре, но дали ти си сигурен в това? Сигурен ли си дълбоко в сърцето си?

Баща й отговори с радостна увереност и убеденост, която едва ли може да бъде престорена:

— Напълно съм сигурен, мила моя! Повече от сигурен! — добави той, като нежно я целуна. — През твоята женитба, Луси, бъдещето ми изглежда много по-светло, отколкото е могло да бъде някога — отколкото изобщо може да бъде без нея.

— Ако можех наистина да се надявам, че е така, татко!

— Повярвай, миличката ми! Наистина е така. Помисли само, че така е най-естествено и просто да бъде. Ти, макар предана и млада, не можеш напълно да разбереш грижата, която винаги съм имал — животът ти да не бъде похабен.

Тя протегна ръка към устните му, но той я взе в своята и повтори думата:

— Похабен, детето ми. Да не бъде похабен и изтръгнат от естествения ход на нещата заради мене. Твоята безкористност не е в състояние напълно да разбере колко много съм мислил за това. Но задай си само въпроса, как моето щастие може да бъде пълно, ако твоето е непълно?

— Ако не бях срещнала Чарлс, татко, щях да бъда напълно щастлива с тебе.

Той се усмихна на несъзнателното й признание, че би била нещастна без Чарлс, след като вече го е срещнала. И отвърна:

— Дете мое, ти си го срещнала и той е Чарлс. Ако не беше Чарлс, щеше да бъде друг. Ако пък не беше срещнала никого, аз щях да бъда причината за това и тогава тъмната страна на моя живот щеше да хвърли сянка, много по-голяма от самия мене, и щеше да падне върху тебе.

За първи път, освен в съда, тя го чуваше да говори за периода на неговите страдания. Изпита някакво ново и странно усещане, докато думите му звънтяха в ушите й. Помни ги дълго след това.

— Погледни — каза докторът от Бове, като вдигна ръка към луната. — Гледал съм я от прозореца на затворническата килия и тогава не можех да понасям светлината й. Гледал съм я и толкова съм се мъчил от мисълта, че тя свети върху нещата, които съм загубил, че си удрях главата о затворническите стени. Гледал съм я в състояния на затъпение и апатия и тогава си мислех колко ли хоризонтални линии мога да начертая през пълния й диск и с колко перпендикулярни линии мога да ги пресека. — Той добави с дълбок и замислен тон, гледайки луната: — Спомням си, че и едните, и другите бяха двайсет и двайсетата мъчно се вмъкваше.

Странната възбуда, с която тя слушаше спомените му от онова време, се увеличаваше, докато той ги описваше. Но в начина, по който говореше, нямаше нищо поразително за нея. Докторът просто сравняваше сегашната си радост и щастие със страшното изпитание, което бе свършило.

— Гледал съм я, мислейки хиляди пъти за нероденото дете, от което ме откъснаха. Дали е живо. Дали е родено живо, или ударът, който клетата му майка е преживяла, не го е убил. Дали е син, който някой ден ще отмъсти за баща си. (Имаше един период в затвора, когато изпитвах непреодолимо желание за отмъщение.) Дали е син, който никога няма да узнае съдбата на баща си; който дори може да допусне възможността баща му да е изчезнал по собствена воля. Дали е дъщеря, която ще порасне и ще стане жена.

Тя се приближи до него и го целуна по бузата и ръката.

— Представях си, че дъщеря ми напълно ме е забравнила, даже че изобщо не ме познава и не подозира за моето съществуване. Пресмятах годините й, година след година. Представях си, че се е омъжила за човек, който не знае нищо за мен. Аз бях напълно изличен от паметта на живите и в следващото поколение моето място беше празно.

— Татко! Дори само като чувам, че така си мислил — за една дъщеря, която никога не е съществувала, сърцето ми се къса, сякаш аз съм била това дете.

— Ти ли, Луси? Та нали тези спомени се връщат заради утехата и надеждата, която ти ми донесе. Те просто минават между нас и луната в тази последна нощ. Какво всъщност казах сега?

— Тя не е знаела нищо за теб. Тя изобщо не се е интересувала от теб.

— Да! Но през други лунни нощи, когато тишината и тъгата ми действуваха по различен начин, тия спомени пораждаха у мен едно печално чувство на покой, както всяко чувство, в основата на което лежи болка. Представях си как тя идва при мен в килията и ме извежда от крепостта на свобода. Често виждах образа й на лунната светлина, тъй както сега виждам теб. Само че никога не я прегръщах. Тя стоеше между малкия прозорец с решетка и вратата. Но ти разбираш, че това не е детето, за което ти говоря.

— Фигурата сигурно не. Но образа, представата?

— Не. Това беше нещо друго. То стоеше пред замъглените ми очи, но никога не се движеше. Видението, което умът ми преследваше, беше друго и много по-реално дете. За външния вид знаех само, че прилича на майка си. Другото също приличаше, както и ти, но въпреки това не беше същото. Разбираш ли ме, Луси? Едва ли. Страхувам се, че за да можеш да разбереш тези объркани разграничения, трябва сама да си била затворена в самотна килия.

Въпреки сдържания му и спокоен тон кръвта й изстина, като го слушаше как се опитва да анализира състоянието си.

— Когато бях по-спокоен, си я представях на лунната светлина как идва и ме извежда, за да ми покаже дома, в който живее сърдечният спомен за изгубения й баща. Портретът ми беше в стаята й, а аз самият бях в молитвите й. Тя водеше енергичен, жизнерадостен, полезен живот, но моята клета съдба пронизваше всичко в него.

— Аз бях това дете, татко. Не бях чак толкова добра, но в любовта си бях достойна за него.

— Тя ми показваше децата си — каза докторът от Бове. — Те бяха чували за мен и бяха научени да ме съжаляват. Когато минаваха покрай някой затвор, те се държаха настрана от намръщените му стени, гледаха нагоре към решетките и говореха шепнешком. Тя не можеше да ме освободи. Винаги си представях, че ме връща, след като ми е показала тия неща. След това, дарен с утехата на сълзите, аз падах на колене и я благославях.

— Надявам се, че аз съм била това дете, татко. О, господи, господи, ще ме благословиш ли тъй горещо и утре?

— Луси, аз си спомням тия стари неволи поради това, че днес те обичам повече, отколкото думите могат да изразят, и че искам да благодаря на бога за голямото ми щастие. В най-безумните си мисли никога не съм бил по-щастлив, отколкото съм сега с теб и ще бъдем и занапред.

Той я прегърна, тържествено я благослови и смирено благодари на небето, че му я е изпратило. Лека-полека се прибраха в къщи.

На сватбата беше поканен само мистър Лори. Дори нямаше да има и шаферка, ако не се смята сухата мие Прос. След сватбата нямаше да се местят на друго място. Жилището се разшири, след като взеха горния етаж, който по-рано бе принадлежал на тайнствения и невидим обитател. Повече нищо не им трябваше.

Доктор Манет беше много разположен на скромната им вечеря. На масата бяха само тримата — третата беше мис Прос. Той съжаляваше, че Чарлс го няма. Много му се искаше да изрази неудоволствие срещу малкия мил заговор, който им го бе отнел, и пи сърдечна наздравица за него.

И тъй, дойде време да каже лека нощ на Луси и те се разделиха. Но сред тишината на третия час на деня Луси отново слезе долу и се промъкна в стаята му, обхваната от смътни страхове.

Всички неща си бяха на местата. Всичко беше притихнало. Той лежеше заспал, бялата му коса беше като нарисувана върху спокойната възглавница, а ръцете му се бяха отпуснали кротко върху завивката. Тя остави ненужната свещ в сянката, пропълзя до леглото му и долепи устни до неговите. После се надвеси над него и го погледна.

Горчивите води на затворничеството бяха издълбали хубавото му лице. Но той бе заличил следите им с такава решителност, че дори насън ги владееше. Тази нощ в безкрайните владения на съня нямаше по-забележително лице, в което се четеше тиха, решителна и предпазлива борба с някакъв невидим нападател.

Тя плахо сложи ръка върху скъпите гърди и отправи молитва винаги да му бъде вярна, тъй както се стремеше любовта й към него, тъй както неговите страдания заслужаваха. След това оттегли ръката си, целуна го пак и си отиде. Настъпи изгревът и сенките на чинаровите листа се раздвижиха по лицето му тъй нежно, както устните й се бяха молили за него.