Чарлз Дикенс
Повест за два града (16)

ГЛАВА IX
ГЛАВАТА НА ГОРГОНАТА^[1]

 

Замъкът на господин маркиза беше тежка и масивна сграда, отпред с голям, застлан с камъни двор и две каменни стълбища, които се събираха в една каменна тераса пред главната врата. Изобщо всичко беше каменно и навсякъде се виждаха тежки каменни перила, каменни урни, каменни цветя, каменни човешки лица, каменни лъвски глави. Сякаш го беше погледнала главата на Горгоната, когато го бяха построили преди два века.

Като слезе от каретата, господин маркизът тръгна нагоре по широки ниски стъпала. Пред него носеха факела, който достатъчно дръзко нарушаваше тъмнината, за да предизвика високите протести на една кукумявка от покрива на огромната конюшня, скрита сред недалечните дървета. Всичко останало бе толкова тихо, че носеният по стълбите факел и този, който държаха пред голямата врата, горяха, като че бяха в затворена погребална зала, а не на открито, сред нощния въздух. Нямаше друг звук освен гласа на кукумявката и ромола на водата в каменното корито. Беше една от ония тъмни нощи, които по цели часове сдържат дъха си, после издават една дълга, дълбока въздишка и отново задържат дъх.

Голямата врата иззвънтя зад гърба му и господин маркизът премина през една мрачна зала, отрупана с ловни пики, мечове и ловджийски ножове; още по-мрачен вид й придаваха няколко тежки камшика и пръчки за езда, чиято тежест в гнева на господаря си бяха изпитали много селяни, отдавна отишли при своята благодетелка — Смъртта.

Като мина покрай по-големите помещения — неосветени и залостени за през нощта, — господин маркизът, предшествуван от факлоносеца, се изкачи по стълбата до една врата в някакъв коридор. Тя бе отворена и той влезе в личния си апартамент от три стаи: спалня и още две. Стаите имаха високи сводове, а подът им бе хладен и незастлан с килими. Камините имаха големи решетки за горене на дърва през зимата и всичко бе обзаведено с разкош, подобаващ на положението на един маркиз през една епоха на разкоша в една разточителна страна. В пищната мебелировка личеше стилът на предпоследния Луи от кралския род, който никога нямаше да пресекне — стилът на четиринадесетия Луи. Виждаха се обаче и много предмети, които илюстрираха по-стари страници от френската история.

В третата стая имаше подредена за вечеря маса с прибори за двама. Това беше кръгло помещение в една от сигналните кули на замъка, малка и висока стая с широко разтворен прозорец и спуснати дървени венециански щори, тъй че от тъмната нощ се виждаха само тънки черни хоризонтални ивици, които се редуваха с каменистия цвят на щорите.

— Племенникът ми — каза маркизът, поглеждайки към приготвената за вечеря маса, — казаха ми, че не е пристигнал.

И наистина не бил пристигнал, но го очаквали да дойде заедно с монсеньор.

— Е, не ми се вярва да пристигне тази нощ. Все пак оставете масата както си е. Аз ще съм готов след четвърт час.

След четвърт час монсеньор беше готов и седна сам пред богатата си и разкошна вечеря. Столът му беше срещу прозореца и той беше привършил супата и вече поднасяше чашата бордо до устните си, но изведнъж я остави обратно на масата.

— Какво е това? — невъзмутимо попита той, като внимателно наблюдаваше хоризонталните ивици с черен и каменист цвят.

— Кое „това“, монсеньор?

— Отвън щорите. Отворете ги.

Това бе сторено.

— Е!

— Монсеньор, няма нищо. Вън са само дърветата и нощта.

Прислужникът, който говореше, бе разтворил широко щорите, бе погледнал навън в пустата тъмнина и сега, обърнат гърбом към прозореца, очакваше указания.

— Добре — каза невъзмутимият господар. — Затвори ги отново.

Това също бе сторено и маркизът продължи вечерята си. Беше я вече преполовил, когато чу шума на колела и отново спря с чаша в ръка. Звукът бързо приближаваше и вече се чуваше пред замъка.

— Попитай кой е пристигнал.

Беше племенникът на монсеньор. Бил на няколко левги след него рано следобед. Бързо намалявал разстоянието, но не чак толкова, че да се изравни с монсеньор по пътя. На сменните станции чул, че монсеньор е пред него.

Монсеньор нареди да му кажат, че за него има сложена вечеря и че го молят да дойде. След малко той се появи. В Англия беше известен като Чарлс Дарней.

Монсеньор го посрещна учтиво, но не се ръкуваха.

— Вчера ли напуснахте Париж, господине? — запита той монсеньор, докато сядаше на масата.

— Вчера. А вие?

— Аз идвам направо.

— От Лондон?

— Да!

— Много дълго време се бавихте — каза маркизът с усмивка.

— Напротив, идвам направо.

— Извинете! Не искам да кажа, че сте пътували дълго време, а че дълго време се канихте да тръгнете.

— Задържаха ме… — племенникът за миг прекъсна отговора си — различни дела.

— Несъмнено — каза изисканият му чичо.

Докато прислужникът бе там, те не размениха други думи. След като сервираха кафето и останаха сами, племенникът погледна чичо си и като срещна очите на приличното на хубава маска лице, започна разговор:

— Както се досещате, господине, аз се връщам, преследвайки същата цел, която ме накара да замина. Тя ме въвлече в големи и неочаквани опасности, но тази цел е свещена и надявам се, щеше да ме окриля дори ако се наложеше да умра.

— Не да умрете — каза чичото, — няма нужда да казвате, че може да умрете заради нея.

— Съмнявам се, господине — отвърна племенникът, — че ако тя ме бе довела до самия праг на Смъртта, вие щяхте да се погрижите да не го прекрача.

Свитите ноздри на носа и удължените фини прави линии на жестокото лице не вещаеха нищо хубаво по този въпрос. Чичото възрази с изискано движение, което тъй очевидно бе проява на добро възпитание, че никак не успокояваше.

— Всъщност, господине — продължи племенникът, — доколкото ми е известно, възможно е нарочно да сте се постарали да придадете още по-подозрителен вид на подозрителните обстоятелства, които ме ограждат.

— Не, не, не — каза чичото меко.

— Както и да е — каза отново племенникът, поглеждайки чичо си с дълбоко недоверие, — зная, че вашата дипломация ще използува всички средства, за да ме спре, и ще бъде безскрупулна в избора на средства.

— Приятелю, аз ви предупредих — каза чичото. Двете му ноздри леко пулсираха. — Направете ми услугата да си припомните, че ви казах това много отдавна.

— Спомням си.

— Благодаря — отвърна маркизът с наистина много благ тон.

Звукът на гласа му остана във въздуха, почти като тон на музикален инструмент.

— Всъщност, господине — продължаваше племенникът, — смятам, че вашето нещастие, което за мен е щастие, ме е спасило от френския затвор.

— Не ви разбирам добре — отвърна чичото, като отпиваше от кафето си. — Мога ли да ви помоля да се изясните?

— Убеден съм, че ако не бяхте в немилост в двореца и че ако този облак не лежеше над вас от години вече, едно писмо de cachet (Кралски указ за заточение без съд и следствие) щеше да ме изпрати в някоя крепост за много дълго време.

— Възможно е — каза чичото с невъзмутимо спокойствие. — За честта на семейството бих могъл да реша да ви причиня дори такава неприятност. Моля да ме извините!

— Както виждам, онзиденшният прием е бил, както обикновено, хладен, за мое щастие — забеляза племенникът.

— Не бих счел, че е за ваше щастие, приятелю — отвърна чичото с изискана учтивост; — на ваше място не бих бил толкова сигурен в това. Една добра възможност да поразмислите, заобиколен от предимствата на самотата, би могла да повлияе много по-благотворно на съдбата ви, отколкото й влияете вие самият. Но да обсъждаме този въпрос е излишно. Както вие се изразихте, аз съм в немилост. Тези малки средства за промяна, тези изискани помощници на могъществото и честта на благородните семейства, тези дребни благодеяния, които биха могли да ви причинят такова неудобство, днес могат да се получат само чрез натрапчиви молби или срещу услуга. Толкова много хора се домогват до тях, а (сравнително) толкова малко ги получават! Някога не беше тъй, но всички неща от този род във Франция се влошиха. Нашите недалечни прадеди са имали власт над живота и смъртта на околното простолюдие. Много такива кучета са били отвеждани от тази стая към бесилката: известно е, че в съседната стая (моята спалня) един човек е бил намушен с кинжал на място, задето произнесъл някаква обида над собствената си дъщеря — неговата собствена дъщеря! Загубихме много привилегии. На мода дойде нова философия и за да утвърдим положението си, може да ни се наложи (не стигам дотам да кажа, че това ще стане, а може да стане) да понесем истински неприятности. Всичко това е много лошо, много лошо!

Маркизът взе между пръстите си малко емфие и поклати глава с такава доза изискано отчаяние, каквато беше прилично да се изпитва по отношение на страната, която все още имаше за свой поданик него — това велико възродително средство.

— И в миналото, и в ново време така сме утвърждавали положението си — каза мрачно племенникът, — че, изглежда, във Франция няма по-презряно име от нашето.

— Да се надяваме, че е така — рече чичото. — Презрението е неволната почит, която по-низшите оказват на по-висшите.

— Няма нито едно лице в цялата област около нас — продължи племенникът с предишния си тон, — което да ме гледа с друг вид почит освен мрачната почит на страха и робското чувство.

— Това е комплимент за величието на рода ни — каза маркизът — и той е заслужен чрез средствата и начина, но който родът ни е поддържал величието си. Ха! — И той си взе още малко емфие и леко кръстоса крака.

Но когато племенникът му, облегнал лакът на масата, закри замислено и отчаяно очи с ръка, хубавата маска го изгледа косо с много по-силно и остро изражение на неодобрение, отколкото отговаряше на престореното безразличие на този, чието лице тя покриваше.

— Подтисничеството е единствената трайна философия. Мрачната почит на страха и робското чувство, приятелю — забеляза маркизът, — ще карат кучетата да се подчиняват на камшика, докато този покрив — той погледна нагоре — се крепи над главите ни.

Това можеше да не трае толкова дълго, колкото предполагаше маркизът. Ако тази вечер някой би могъл да му покаже картината на замъка му и на петдесет други като неговия такава, каквато щеше да бъде само след няколко години, той би се затруднил да познае своя измежду ужасните, обгорели и разсипани от грабежи развалини. А колкото до покрива, с който се хвалеше, може би щеше да му се стори, че той скрива небето по един нов начин, а именно завинаги от очите на хората, чиито тела неговото олово бе пронизало, изстреляно през дулата на стотици хиляди мускети.

— Междувременно — каза маркизът — аз ще запазя честта и спокойствието на рода, щом вие не желаете да го направите. Но може би сте уморен. Да прекъснем ли разговора си за тази вечер?

— Още само един момент.

— И цял час, ако желаете.

— Господине — каза племенникът, — ние сме вършили зло и сега жънем плодовете на злото.

— Ние сме вършили зло? — повтори маркизът с въпросителна усмивка и изискано посочи най-напред племенника си, а после себе си.

— Нашето семейство, нашето почитаемо семейство, чиято чест значи толкова много и за двама ни по толкова различни начини. Дори по времето на баща ми ние сме вършили страшно много злини и сме прегазвали всяко човешко същество, което е заставало между нас и нашите удоволствия, каквито и да са били те. Защо трябва да наричам това време на баща ми, когато то е също толкова и ваше? Мога ли да отделя брата-близнак на баща си, негов сънаследник и приемник от самия него?

— Това направи смъртта — каза маркизът.

— И остави мен — продължи племенникът, — вплетен в една система, която ми изглежда ужасна; за която съм отговорен, но и безсилен в нея. Остави ме да се стремя да изпълня последната молба, изречена от устните на милата ми майка, и да се подчиня на последния поглед на милите й очи, които ме умоляваха да бъда милостив и да направя преобразования, да се измъчвам да търся напразно подкрепа и сила.

— Ако ги търсите от мен, племеннико — каза маркизът, като го докосна по гърдите с палец — сега те стояха край камината, — търсенето ви ще бъде винаги напразно, бъдете уверен в това.

Докато той стоеше с кутията за емфие в ръка и спокойно гледаше племенника си, всяка изискана права лиши в ясната белота на лицето му бе жестоко, изразително и силно очертана.

Той отново докосна гърдите му, като че пръстът му беше нежният връх на малка шпага, с която той с изтънчен финес пронизваше тялото му, и каза:

— Приятелю, аз ще умра, но ще увековеча системата, при която съм живял.

След като каза това, той си взе за последен път щипка емфие и пусна кутията в джоба си.

— По-добре е да бъдем разумни същества — добави той, след като беше позвънил с едно малко звънче — и да приемем съдбата, която природата ни е отредила. Но вие сте изгубен, мосю Шарл, виждам това.

— Този имот и Франция са загубени за мен — каза тъжно племенникът му. — Аз се отказвам от тях.

— Та нима и двете са ваши, та се отказвате от тях? Франция може би, но имотът? Едва ли е нужно да го споменаваме, но имотът още не е, нали?

— С тези думи нямах никакво намерение да предявявам отсега претенции върху него. Но ако се случи утре да го наследя от вас…

— Което аз имам суетността да се надявам, че не е вероятно.

— …или след двадесет години…

— Правите ми твърде голяма чест — каза маркизът. — Все пак предпочитам именно това предположение.

— …аз ще го изоставя и ще живея по друг начин другаде. Не напускам кой знае какво. Какво представлява той освен пустош на нищетата и разрухата?

— Ха! — каза маркизът, като обгърна с поглед разкошната стая.

— За окото тук е доста красиво, но ако го погледнем като цяло под небето и на дневна светлина, той е една порутена кула на разсипничество, лоша управа, насилничество, дългове, ипотеки, потисничество, глад, голотия и страдание.

— Ха! — каза отново маркизът доста самодоволно.

— Ако някога стане мой, той ще премине в ръце, които по-добре ще знаят как постепенно да го освободят (ако това е възможно) от тегобата, която го смазва, така че поколението на нещастниците, които не могат да го напуснат и които отдавна са доведени до последния предел на търпимото, да страдат по-малко. Но аз не мога да направя това. Върху целия този имот, върху всичката тази земя тежи проклятие.

— А вие? — каза чичото. — Простете любопитството ми, с вашата нова философия как ще благоволите да живеете?

— За да живея, аз трябва да върша това, което и други мои сънародници, дори от благородническо потекло, може би ще трябва да вършат един ден — да работя.

— В Англия например?

— Да. Там, господине, аз не петня честта на рода. Името на рода не може да бъде опетнено в друга страна, защото другаде аз не го нося.

След иззвъняването на звънеца съседната стая светна. През междинната врата сега в нея се виждаше ярка светлина. Маркизът погледна нататък и се вслуша, за да се увери по шума от стъпките, че прислужникът му се отдалечава.

— Сигурно Англия много ви привлича, като се има пред вид незавидният ви успех там — забеляза той, като обърна с усмивка спокойното си лице към своя племенник.

— Вече казах за успеха си там, че имам чувството, че го дължа на вас, господине. Колкото за останалото, тя с моето убежище.

— Тези нескромни англичани се хвалят, че тя била убежище на мнозина. Познавате ли един сънародник, който е намерил там убежище? Един доктор?

— Да.

— Който има дъщеря?

— Да.

— Да — каза маркизът. — Вие сте уморен. Лека нощ!

Той се поклони най-изискано, но в усмивката на лицето му имаше някаква потайност и тя придаде на последните му думи една загадъчност, която очите и слухът на племенника му отчетливо доловиха. В същото време тънките прави линии край очните орбити, тънките му прави устни и ноздрите така се изкривиха от сарказъм, че му придадоха вид на красив дявол.

— Да — повтори маркизът. — Един лекар с дъщеря си. Да. Тъй започва новата философия! Вие сте уморен. Лека нощ!

Да се опиташ да прочетеш нещо на неговото лице, бе все едно да се опиташ да прочетеш нещо по някое от каменните лица отвън замъка. Племенникът го изгледа напразно, докато отиваше към вратата.

— Лека нощ! — каза чичото. — Очаквам с нетърпение да ви видя отново сутринта. Приятна почивка! Хей, светете на мосю племенника ми по пътя до стаята му; а ако искате, го изгорете заедно с леглото му — добави той на себе си, преди да позвъни отново с малкото звънче, за да повика прислужника в стаята си.

Прислужникът дойде и си отиде. В горещата тиха нощ господин маркизът се заразхожда напред-назад в широкия си халат, докато му се доспи. Прошумоляваше из стаята, обутите му в меки пантофи нозе не правеха никакъв шум по пода и той се движеше като изискан тигър: приличаше на някой омагьосан маркиз от приказките, на някое от ония непоправими зли същества, които или току-що са се превърнали от тигър в човек, или всеки момент щяха да претърпят обратната метаморфоза.

Той крачеше от единия до другия край на сладострастната си спалня и в ума му преминаваха неканени някои сцени от днешното му пътуване: бавното изкачване по хълма при залеза, залязващото слънце, спускането, мелницата, затворът на скалата, малкото селце в долчинката, селяните при чешмата, пътният работник, който със синята си шапка сочеше веригата под каретата му. Тази чешма му напомни чешмата в Париж, малкия вързоп, който лежеше пред нея, наведените над него жени и високия мъже вдигнати, ръце, който викаше: „Мъртво е!“

— Вече ми е хладно — каза господин маркизът, — мога да си лягам.

Той остави само една свещ да гори на голямата камина, спусна около себе си лекия ефирен балдахин и докато се настаняваше в леглото си, чу как нощта прекъсна тишината си с една продължителна въздишка.

В продължение на три тежки часа каменните лица по външните стени се взираха с невиждащи очи в черната нощ; три тежки часа конете тропаха в яслите, кучетата лаеха, а кукумявката издаваше звук, който твърде малко приличаше на звука, който поетите обикновено приписват на кукумявките. Но тези същества имат упорития навик почти никога да не правят това, което им се приписва.

В продължение на три тежки часа каменните лица на замъка — лъвски и човешки — се взираха в нощта. Непрогледна тъма обгръщаше пейзажа, непрогледна тъма прибавяше своята собствена тишина към притихналия прах по пътищата. Сега на гробището малките купчинки пръст, покрити с оскъдна трева, не можеха да се различат една от друга; фигурата на кръста изобщо не се виждаше, все едно, че я нямаше. В селцето данъкосъбирачи и данъкоплатци дълбоко спяха. Може би сънуваха угощения, както е винаги с гладуващите, или покой и отмора, както се случва на гонения роб и на впрегнатия вол. Мършавите жители здраво спяха и бяха нахранени и свободни.

Селската чешма течеше невидимо и нечуто и фонтанът пред замъка лееше водите си невидим и нечут — и едната, и другият изтичаха като минутите, отронващи се от пружината на времето — в продължение на три тъмни часа. След това и на двете места сивите води започнаха да проблясват призрачно на светлината и каменните лица па замъка отвориха очи.

Ставаше все по-светло и по-светло, докато най-после слънцето докосна върховете на смълчаните дървета и зарея лъчите си върху хълма. На блясъка му водата на фонтана сякаш се превърна в кръв, а каменните лица се обагриха в мораво. Птичките запяха силно и високо своите песни и на потъмнелия от дъждовете и вятъра перваз на големия прозорец на спалнята на господин маркиза едно малко птиченце запя с всичка сила най-сладката си песен. Това като че изуми най-близкото каменно лице и то загледа с отворена уста и отпусната долна устна, сякаш поразено от ужас.

Слънцето изгря напълно и в селото се раздвижиха. Започнаха да се отварят прозорчета, отлостваха се разкривени врати и навън започнаха да излизат хора, треперещи и зъзнещи на чистия свеж въздух. Започна ежедневният труд на селяните, който рядко биваше по-лек. Едни на чешмата, други на нивата, тук мъже и жени копаят и ровят, там мъже и жени наглеждат дръгливия добитък и изкарват кокалестите крави на оскъдна паша край пътя. В черквата и до кръста една-две коленичили фигури; една крава слуша молитвите, докато се опитва да намери закуска между бурените в подножието.

Както подобаваше на ранга му, замъкът се разбуди по-късно, но се разбуди величествено и уверено. Най-напред самотните пики и ловни ножове почервеняха както някога, след това заблестяха на утринното слънце; започнаха да се отварят врати и прозорци, конете в конюшните започнаха да се обръщат през рамо и да гледат струящата през вратата светлина и свежест. По железните решетки на прозорците зашумоляха и заблестяха листа зеленина; кучетата задърпаха силно синджирите си и се изправяха на задни крака в желание да ги отвържат.

Всички тези банални подробности бяха част от хода на живота и завръщането на утрото. Но така ли беше и със звъна на голямата камбана на замъка, с тичането нагоре-надолу по стълбите или с припрените фигури по терасата, с тропота на ботуши навсякъде, с набързо оседланите коне, които тръгваха нанякъде в галоп?

Какви ли ветрове донесоха тази забързаност до побелелия работник по пътищата, вече излязъл на работа на върха на хълма отвъд селото, до когото, върху един куп камъни, лежеше днешният му обяд, завит във вързопче, което не заслужаваше интереса даже и на гаргите? Дали птичките, които разнасяха зрънца от нея надалеч, не бяха пуснали някое и над него, както посяват случайни семена? Независимо дали бе станало тъй, или не, пътният работник хукна в душното утро надолу по хълма, затъвайки, до колене в прах, сякаш животът му бе в опасност, и спря едва когато стигна до чешмата.

Всички хора от селото бяха при чешмата, стояха наоколо с унил вид и тихо си шепнеха, но не проявяваха никакви други чувства освен мрачно любопитство и изненада. Кравите, които бяха прибрали набързо и завързали на какво да е, колкото да ги държи, гледаха тъпо или преживяха нещо, зобнали при прекъснатата си разходка и което едва ли си струваше особено труда да се дъвче. Някои хора от замъка и някои от разменната станция, както и всички данъчни бирници се бяха въоръжили и се събраха на другия край на малка уличка с безцелен вид, който нищо не изразяваше. Пътният работник вече бе проникнал сред една група от петдесетина близки приятели и се удряше по гърдите със синята си шапка. Какво означаваше всичко това и какво вещаеше бързината, с която качиха мосю Габел на кон, вече яхнат от един слуга, и галонът, с който споменатият Габел бе отнесен (макар че конят бе двойно натоварен) като в някаква нова версия на немската балада за Леонора (В едноименната балада на немския поет Бюргер Леонора е отведена на кон от призрака на убития си годеник, който се венчава за нея върху собствения си гроб)?

Това означаваше, че в замъка каменните лица са станали с едно повече.

През нощта Горгоната отново бе погледнала сградата и бе добавила към нея единственото каменно лице, което й липсваше; каменното лице, за което бе чакала около двеста години.

То лежеше на възглавницата на господин маркиза. Приличаше на хубава маска, която внезапно са стреснали, ядосали и вкаменили. Един нож беше забит точно в сърцето на каменното му тяло. Около дръжката му бе увита хартийка, на която бе надраскано:

„Откарайте го скоро в гроба му. Това е от Жак“