Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXII
МОРЕТО ОЩЕ БУШУВА

Изтощеният Сен Антоан беше прекарал една страстна седмица, от която твърдият му и горчив залък се разменна в насладата от братски прегръдки и поздравления. Мадам Дефарж стоеше зад тезгяха както обикновено и се разпореждаше с клиентите си. Мадам Дефарж не носеше роза в косите си, защото само за една седмица голямото братство на шпионите бе станало крайно… предпазливо и не се доверяваше на милостта на светеца. Уличните лампи зловещо се поклащаха.

Мадам Дефарж седеше със скръстени ръце сред утринната светлина и топлина, съзерцавайки кръчмата и улицата. И на двете места имаше няколко групи шляещи се хора, мръсни и окаяни, но вече с едно явно чувство за власт, което надмогваше неволята им. И най-парцаливото боне, стърчащо накриво върху най-клетата глава, сякаш казваше: „Знам колко е тежко за мен, носителя на това боне, да продължавам да живея, но знаете ли пък колко лесно ми е на мен, носителя на това боне, да ви унищожа?“ Всяка измършавяла ръка, която преди бе висяла в бездействие, сега беше готова да удари. Пръстите на плетящите жени бяха зли и можеха изкусно да разкъсват. Изражението на Сен Антоан се беше променило. Стотици години лицето му се бе отпечатвало върху квартала и сега последните довършителни удари бяха оставили дълбоки следи.

Мадам Дефарж седеше и наблюдаваше с онова сдържано задоволство, което подобаваше на водачката на жените от Сен Антоан.

Една от тях седеше до нея и плетеше. Ниската, доста пълна жена на един мизерствуващ бакалин, майка на две деца, вече си бе извоювала одобрителното име Отмъщението.

— Чуйте! — каза Отмъщението. — Слушайте де! Кой иде?

Подобно на струя барут, внезапно изстреляна от най-далечния край на квартала Сен Антоан към вратата на кръчмата, към тях долетя бързо разнасящ се шум от гласове.

— Това е Дефарж — каза мадам. — Тишина, патриоти!

Дефарж дойде запъхтян, свали червения калпак от главата си и се огледа.

— Слушайте всички! — каза отново мадам. — Слушайте какво ще каже той!

Дефарж стоеше задъхан на фона на жадни очи и отворени уста, който се бе образувал пред вратата. Всички, които седяха вътре в кръчмата, бяха станали на крака.

— Кажи сега, мъжо! Какво става?

— Новини от оня свят!

— Как така — извика презрително мадам — от оня свят?

— Спомняте ли си всички тук стария Фулон (Фулон, Жозеф (1717–1789) — генерален инспектор на финансите при Луи (Людовик) XVI; бил убит от народа на 22 юли 1789 г.), който каза на гладния народ, че може да яде трева, и който умря и отиде в ада?

— Помним го — понесе се от всички гърла.

— Новината е за него. Той е сред нас.

— Сред нас? — разнесе се отново от всеобщото гърло. — И мъртъв?

— Не е мъртъв. Той толкова се страхуваше от нас, и с право, че се е представил за мъртъв и му е било направено фамозно лъжепогребение. Но той е намерен жив, крил се е в провинцията и сега е доведен тук. Ей сега видях как го водеха към кметството като затворник. Казах, че той с право се е плашил от нас. Кажете всички! Имал ли е право?

Ако можеше да чуе ответния вик, клетият стар грешник — на повече от седемдесет години — дори и да не знаеше нищо, сега щеше да го узнае в дълбините на сърцето си.

Настъпи момент на дълбока тишина. Дефарж и жена му се погледнаха твърдо в очите. Отмъщението се наведе и се чу как изтрака барабан, който тя премести до краката си зад тезгяха.

— Патриоти! — каза Дефарж с решителен глас. — Готови ли сме?

Веднага ножът на мадам Дефарж се озова на пояса й. Барабанът биеше по улиците, като че ли с някаква магия той и барабанчикът бяха излетели заедно. Отмъщението издаваше ужасни писъци и махаше с ръце около главата си, като че ли в нея се бяха събрали всичките четиридесет фурии. Тя тичаше от къща на къща и вдигаше жените.

Мъжете, които гледаха през прозорците, бяха страховити с кървавия гняв в очите си. Грабваха каквото оръжие им попадне и излизаха на тълпи на улицата. Но жените представляваха гледка, която вледеняваше и най-храбрите. Те се откъсваха от бедняшкото си домакинство, от децата си, от старите и болните, които се свиваха по земята гладни и голи, тичаха с развени коси и една друга се възбуждаха с най-безумни крясъци и действия: „Злодеят Фулон е хванат, сестро! Старият Фулон е хванат, майко! Изродът Фулон е хванат, дъще!“ След туй други двайсетина се втурваха към тях, биеха гърдите си, скубеха косите си и крещяха: „Фулон е жив! Фулон, който казваше на народа, че може да яде трева! Фулон, който каза на стария ми баща, че може да яде трева, когато аз нямах да му дам хляб! Фулон, който каза, че бебенцето ми може да суче трева, когато тези гърди пресъхнаха от глад! О, майко божия, този Фулон! О, господи, нашите мъки! Чуй ме, мое мъртво детенце и мой болни татко! Кълна се на колене върху тези камъни да отмъстя на Фулон за вас! Мъже, братя и младежи, дайте ни кръвта на Фулон, дайте ни главата на Фулон, дайте ни сърцето на Фулон, дайте ни тялото и душата на Фулон, нарежете Фулон на парчета и го заровете в земята, та от него да израсне трева.“ С тия викове стотици жени, изпаднали в сляпа ярост, се въртяха наоколо, удряха и дърпаха приятелките си, докато накрая се просваха в страстен унес и единствено мъжете им ги спасяваха да не ги смачкат.

Въпреки това не се изгуби нито миг, нито миг! Този Фулон беше в кметството и можеше да избяга. За нищо на света! Защото Сен Антоан знаеше своите страдания, обиди и неволи! Въоръжени мъже и жени излязоха от квартала толкова бързо и изсмукаха и последните останки след себе си с такава сила, че след четвърт час в пазвите на Сен Антоан нямаше жива душа освен няколко старци и хленчещи деца.

Не. По това време те се тълпяха в залата за разпити, където се намираше този старец, грозен и зъл, и преливаха в съседния площад и улици. Дефарж, мъжът и жената, Отмъщението и Жак Трети бяха в първата редица, близо до него.

— Вижте! — извика мадам, посочвайки с ножа си. — Вижте стария злодей как е вързан с въжета. Хубаво са турили сноп трева на гърба му. Ха-ха! Това е добре. Нека сега я изяде! — Мадам сложи ножа под мишница и запляска с ръце като на представление.

Хората непосредствено зад мадам Дефарж обясниха причината за нейното задоволство на онези зад тях, а те обясниха на стоящите по-назад, докато съседните улици заехтяха от ръкопляскания. По същия начин през дву-или тричасовата разправия, през която се пресяха много крини думи, честите възгласи на нетърпение на мадам Дефарж се подемаха с изумителна бързина, и то на разстояние. Някои мъже, които с поразяваща ловкост се бяха изкачили по фасадата, за да гледат какво става вътре, познаваха мадам Дефарж и служеха за нещо като телеграф между нея и тълпата извън сградата.

Накрая слънцето се издигна толкова високо, че изпрати един благ лъч надежда или закрила точно върху главата на стария затворник. Милостта беше преголяма, за да може да я понесат. След миг бариерата от прах и плява, която се беше задържала изненадващо дълго, се разпиля на вятъра и Сент Антоан го сграбчи!

Това мигновено се разчу до най-далечните редици на тълпата. Дефарж току-що бе прескочил един парапет и една маса и бе стиснал клетия нещастник в зловеща прегръдка; мадам Дефарж тъкмо го бе последвала и хванала едно от въжетата, с които беше вързан; Отмъщението и Жак Трети още не ги бяха настигнали и мъжете по прозорците още не бяха нахълтали в залата като хищни птици, стрелнали се отвисоко, когато над града се надигна вик: „Изведете го! Изведете го до лампата!“

Ту на земята, ту изправен, с глава на стъпалата на сградата, ту на колене, ту на крака, ту по гръб; влачен, удрян, задушаван от трева и слама, натиквани в лицето му от хиляди ръце; разкъсван, нараняван, задъхан, потънал в кръв, но все още молещ милост; ту правещ буйни и отчаяни движения в малкото пространство около него, което се получаваше, когато хората се отдръпваха, за да гледат. После, подобно на дърво, влачено през гора от крака, той беше довлечен до най-близкия уличен ъгъл, където се люшкаше една от фаталните лампи, и там мадам Дефарж го пусна — както котка пуска мишката — и го загледа спокойно и мълчаливо, докато се приготвяха, а той я умоляваше. През цялото време жените възбудено му крещяха, а мъжете грубо викаха, че трябва да бъде убит с трева в устата. Един път го издигнаха високо, но въжето се скъса и те с крясъци го хванаха. Втори път го издигнаха и въжето се скъса — и те пак го уловиха с крясъци. На третия път въжето беше милостиво и го задържа и скоро главата му беше набучена на пика с толкова много трева в устата, че целият квартал Сен Антоан можеше да се събере и да потанцува около нея.

Това не беше краят на злодействата в този ден, защото Сен Антоан така раздвижи кръвта си с танци и крясъци, че тя възвря отново, когато към края на деня се чу, че зетят на убития, друг враг и мъчител на народа, пристигал в Париж под стража от петстотин души конници. Сен Антоан изписа престъпленията му на веещи се листове хартия, залови го — бяха готови да го изтръгнат от цяла армия, ако трябва, — за да го изпратят при Фулон, набучи главата и сърцето му на пика и вълчето шествие понесе трите плячки на деня през улиците на града!

Чак когато се спусна тъмна нощ, мъжете и жените се прибраха при децата си, хленчещи и гладни. После бедняшките хлебарници бяха обсадени от дълги редици от същите тези хора, които търпеливо чакаха да си купят хляб. И докато стояха с отмалели и празни стомаси, те убиваха времето, като се прегръщаха по случай победите на деня и отново ги възкресяваха в разказите си. Постепенно редиците от окъсани хора се скъсиха и изтъняха. След това бедняшките прозорци светнаха, а по улиците загоряха, малки огньове, на които съседите готвеха заедно, а после вечеряха пред вратите си.

Оскъдна и недостатъчна беше трапезата на вечерящите, те не познаваха месото, както и каквато и да било друга подправка на мизерния си хляб. Въпреки това братското чувство вля малко храна в твърдия залък и изтръгна няколко искрици веселост от него. Бащи и майки, които бяха преживели най-тежките моменти от деня, сега играеха кротко със слабичките си деца. Влюбените с такъв свят около тях и пред тях се любеха и се надяваха.

Беше почти съмнало, когато кръчмата на Дефарж изпрати и последната група посетители, а мосю Дефарж каза на мадам с дрезгав глас, докато залостваше вратата:

— Най-после дочакахме, мила!

— Е, да — отговори мадам. — Почти.

Сен Антоан спеше, семейство Дефарж спеше, дори Отмъщението спеше с мършавия бакалин; барабанът също си почиваше. Единствено неговият глас в Сен Антоан напомняше, че кръвта и устремът не са преминали — Отмъщението, като пазител на барабана, можеше да го събуди и да го накара пак да забие точно както преди да падне Бастилията или преди да хванат Фулон. Това обаче не се отнасяше до дрезгавото хъркане на спящите мъже и жени, което излизаше из пазвите на Сен Антоан,