Чарлз Дикенс
Повест за два града (7)

ГЛАВА VI
ОБУЩАРЯТ

— Добър ден! — каза мосю Дефарж, като гледаше надолу към бялата глава, наведена над обувката.

Главата се повдигна за миг и един много слаб, сякаш идещ отдалеч глас отвърна на поздрава.

— Добър ден!

— Както виждам, още работите усилено!

След дълго мълчание главата отново се повдигна за миг и гласът отговори.

— Да… работя. — Този път, преди лицето да се отпусне отново, две измъчени очи погледнаха задаващия въпросите.

Жал и ужас будеше този немощен глас. Това не бе немощта на физическата слабост, макар че липсата на движения и лошата храна несъмнено си бяха казали думата. В него се долавяше една печална особеност — той бе отслабнал от самота и мълчание. Приличаше на последно заглъхващо ехо на много отдавнашен звук. В него до такава степен липсваха животът и тембърът на човешки глас, че въздействаше като жалък избледнял оттенък на някогашен пищен цвят. Така глух и подтиснат бе той, сякаш идеше изпод земята. Това бе глас на същество, изгубило всяка надежда; глас, с който умиращ от глад пътник, изтощен от самотно скитане из някоя пустош, би зовал дом и приятели, преди да легне да умре.

Изминаха няколко минути в мълчание; човекът продължаваше да работи; измъчените очи отново погледнаха нагоре — не от интерес или любопитство, а просто вследствие на механичното отчитане на факта, че мястото, където бе стоял единственият посетител, когото бяха забелязали, все още не бе празно.

— Искам да отворя малко, за да влезе тук повече светлина — каза Дефарж, който не бе отместил поглед от обущаря. — Ще можете ли да понесете малко повече светлина?

Обущарят прекъсна работата си и с празното изражение на заслушал се човек погледна към пода най-напред от едната си страна, а след това от другата; после вдигна очи към говорещия:

— Какво казахте?

— Ще можете ли да понесете още малко светлина?

— Ще трябва да я понеса, ако отворите. — Втората дума бе произнесена със съвсем лека сянка на ударение.

Открехнатото крило на вратата бе отворено още малко и закрепено временно в това положение. В помещението влезе широк лъч светлина и озари обущаря, спрял да работи, с недовършена обувка в скута си. Около краката му и на скамейката лежаха няколко прости инструмента и разни парчета кожа. Имаше бяла брада, неравномерно подрязана, не много дълга, хлътнало лице и необикновено светли очи. Дори и да не бяха големи, изпитото му и слабо лице би ги правило да изглеждат огромни под още тъмните вежди и несресани бели коси; очите обаче бяха естествено големи и сега изглеждаха даже неестествени. Жълтите дрипи на ризата му бяха разтворени на врата и показваха изсъхналото му и изтощено тяло. Самият човек, както и старата му брезентова роба, размъкнатите му чорапи и жалките му дрипави дрехи толкова дълго не бяха виждали пряка светлина и чист въздух, че бяха избледнели до някакво подобие на убито пергаментово жълто и беше трудно да се различат едно от друго.

Той засенчи очите си от светлината с ръка, самите кости на която изглеждаха прозрачни. Тъй седеше той, с неподвижен и празен поглед, прекъснал работата си. Не вдигаше очи към човека пред себе си, без най-напред да погледне към пода от едната и от другата си страна, като че ли беше загубил навика да различава откъде идва звукът; ни веднъж не проговори, без да се разсее някак си още преди да си е отворил устата и в края на краищата да забрави, че е щял да казва нещо.

— Ще свършите ли днес този чифт обуща? — попита Дефарж, като направи знак на мистър Лори да пристъпи напред.

— Какво казахте?

— Възнамерявате ли да свършите тези обуща днес?

— Не мога да кажа, че възнамерявам. Предполагам, че ще ги свърша. Не знам.

Но въпросът му напомни за работата му и той отново се наведе над нея.

Мистър Лори тихо пристъпи напред, като остави дъщерята до вратата. След като постоя една-две минути край Дефарж, обущарят вдигна поглед. Не се показа никак изненадан, че вижда още един човек, но докато гледаше към него, несигурните пръсти на едната му ръка докоснаха устните му (и устните, и ноктите му имаха един и същ избледнял оловен цвят), след което ръката се отпусна над работата си и той пак се наведе над обувката. Погледът и движението траеха само миг.

— Имате посетител — каза мосю Дефарж.

— Какво казахте?

— Един посетител е дошъл при вас.

Обущарят пак повдигна очи, но без да вдига ръка от работата си.

— Вижте! — каза Дефарж. — Ето един господин, който разбира от добра изработка на обувки. Покажете му тази, над която работите. Вземете я, мосю.

Мистър Лори я взе в ръката си.

— Кажете на господина каква обувка е това и как се казва майсторът.

Последва пауза, по-дълга от обичайната, и накрая обущарят отвърна:

— Забравих какво ме попитахте. Какво казахте?

— Помолих ви да обясните каква е тази обувка, за да знае господинът.

— Дамска обувка. Обувка за ходене из града; за млада жена. По сегашната мода е. Не познавам модата. Имах модел. — Той погледна обувката с известна искрица гордост.

— А името на майстора? — каза Дефарж.

Сега ръцете му бяха празни и той постави свитите пръсти на дясната си ръка в шепата на лявата, а после пръстите на лявата в шепата на дясната, след това прекара длан през брадата си и продължи непрестанно да повтаря тези действия, без да спре нито за секунда. Задачата да бъде изтръгнат от разсеяността, в която винаги изпадаше, след като беше говорил, приличаше на свестяването на някой много отслабнал човек от премаляване или на опит дл се задържи за малко душата на умиращ, от когото се надяваме да чуем някакво разкритие.

— Как се казвам ли ме попитахте?

— Точно така.

— Сто и пет, Северна кула.

— Това ли е всичко?

— Сто и пет, Северна кула.

Той издаде някакъв звук на умора — нито въздишка, нито стенание — и пак се наведе над работата си, докато мълчанието отново не бе нарушено.

— Но не сте обущар по професия? — каза мистър Лори, като го гледаше с прикован поглед.

— Дали съм обущар по професия? Не, не бях обущар по професия. Тук… се научих. Сам се научих. Помолих за разрешение да…

Той отново се унесе, като през цялото време не преставаше да извършва описаните движения с ръцете си. Най-после очите му бавно се върнаха върху лицето, от което се бяха отместили; и когато погледът му спря, той се сепна и като човек, който се е пробудил в този миг, продължи разговора от предната нощ.

— Помолих за разрешение да се науча, но много трудно го получих, мина дълго време и оттогава работя обувки.

Той протегна ръка за обувката, която му бяха взели, а мистър Лори, който не сваляше поглед от него, попита:

— Мосю Манет, съвсем ли не ме помните?

Обувката падна на пода и очите му се втренчиха в човека, задал този въпрос.

— Мосю Манет — мистър Лори сложи длан върху ръката на Дефарж, — не си ли спомняте този човек? Погледнете го. Погледнете и мен. Не изплуват ли в съзнанието ви някакъв стар банкер, някакъв стар слуга, стари работи, минали времена, мосю Манет?

Докато този дългогодишен затворник гледаше втренчено ту мистър Лори, ту Дефарж през обгърналата го черна мъгла, по челото му започнаха постепенно да прозират някои отдавна изтрити белези на буден и съсредоточен ум. След миг облак ги забули отново, те отслабнаха, изчезнаха: но те се бяха появили. А този израз така точно се повтори върху хубавото младо лице на онази, която се беше придвижила, опирайки се в стената, до място, откъдето можеше да го вижда и където сега бе застанала и го гледаше, с ръце, отначало само вдигнати в уплаха и състрадание, а може би дори и за да я предпазят от него и да го прогонят от очите й, но които сега бяха протегнати към него и трепереха от желание да положат призрачното лице върху топлата й млада гръд и с любов да му възвърнат живота и надеждата — така точно това лице повтори този израз (макар и още по-отчетливо), че сякаш беше преминал, подобно на подвижна светлина, от него у нея.

У него той бе заменен от здрач. Гледаше към двамата с все по-отслабващо внимание, а накрая очите му в мрачна разсеяност потърсиха пода и се заоглеждаха по старому. Най-после с дълбока дълга въздишка той вдигна обувката и пак се залови за работа.

— Познахте ли го, мосю? — попита Дефарж шепнешком.

— Да, за миг. Най-напред ми се стори съвсем безнадеждно, но после несъмнено видях, за един-единствен миг, лицето, което някога така добре познавах. Шт! Нека се дръпнем още назад. Шт.

Тя се бе придвижила от стената много близо до скамейката, на която той седеше. Имаше нещо ужасно в тази машинална фигура, която можеше да протегне ръка и да го докосне, както се бе навел над работата си.

Не се чу никакъв глас, никакъв звук. Тя стоеше край него като някое привидение, а той се бе навел над работата си.

Най-после му се наложи да смени инструмента, който държеше в ръка, и да вземе обущарския си нож, който лежеше до него, не от нейната страна. Той го бе взел и се навеждаше отново над работата си, когато очите му зърнаха полата на роклята й. Повдигна ги и видя лицето й. Двамата зрители понечиха да се втурнат напред, но тя ги спря с движение на ръката си. Не се страхуваше, че той може да я удари с ножа си, но те не бяха така сигурни.

Той я гледаше втренчено с ужасен поглед и не след дълго устните му започнаха да изричат някакви думи, макар че не издаваха никакъв звук. Постепенно в паузите между бързото му и тежко дишане го чуха да казва:

— Какво е това?

С рукнали по лицето й сълзи тя вдигна ръце към устните си и ги целуна; след това ги събра върху гърдите си, като че ли полагаше там измъчената му глава.

— Да не сте дъщерята на тъмничаря?

Тя въздъхна:

— Не.

— Коя сте вие?

Тя още нямаше доверие в гласа си и седна на скамейката до него. Той се отдръпна, но тя сложи ръката си върху неговата. При това нейно движение го обзе странен трепет, който видимо разтърси тялото му; без да сваля очи от нея, той остави ножа.

Тя бе отметнала набързо дългите къдри на златистите си коси, които сега падаха върху шията й. Съвсем бавно той приближи ръка до тях, повдигна ги и ги погледна. Изведнъж умът му отново се залута и с друга дълбока въздишка той се залови за работата си над обувката.

Но не за дълго. Тя вдигна ръката си от неговата и я постави на рамото му. След като погледна недоверчиво към ръката й два или три пъти, като че ли за да се увери, че е наистина там, той остави работата си, вдигна ръка към шията си и измъкна една почерняла връв, чийто край бе увит около някакво сгънато парцалче. Той внимателно го разтвори на коляното си: в него имаше съвсем малко коса — не повече от един-два дълги златисти косъма, които някога, през един отдавнашен ден, бе развил от пръста си.

Той отново взе косата й в ръката си и я разгледа внимателно.

— Същата е. Как е възможно! Кога беше това! Как беше това!

Докато съсредоточеното изражение се връщаше на челото му, той изглежда схвана, че то се появява и на нейното чело. Извърна я към светлината и я погледна.

— Тя беше сложила глава на рамото ми през онази нощ, когато ме извикаха — страхуваше се, че излизам, макар че аз не се уплаших — и когато ме отведоха в Северната кула, ги намериха на ръкава ми. „Ще ми ги оставите ли? Не могат да ми помогнат да избягам тялом, а само духом.“ Това бяха думите, които казах. Помня ги много добре.

Движенията на устните му изрекоха много пъти тази реч, преди той да може да я произнесе гласно. Но когато проговори, думите му бяха свързани, макар че ги намираше бавно.

— Как беше това? Вие ли бяхте това?

Той се обърна към нея така внезапно, че двамата зрители отново понечиха да се втурнат към тях. Но тя остана съвършено неподвижна и спокойна в ръцете му и само тихо промълви:

— Моля ви, любезни господа, не се доближавайте до нас, не говорете и не се движете!

— Я чуй! — възкликна той. — Чий глас беше това?

При този вик ръцете му я пуснаха и заскубаха бялата му коса в лудешки унес. Той скоро стихна, както стихваше всичко у него, с изключение на усърдието към работата му, и той отново сгъна малкото си пакетче и се опита да го завърже в пазвата си; но все още я гледаше и унило и недоверчиво клатеше глава.

— Не, не, не. Вие сте прекалено млада, прекалено разцъфнала. Не може да бъде. Виж какъв е затворникът. Това не са ръцете, които тя познаваше, това не е лицето, което тя познаваше, този глас тя никога не е чувала. Не, не. Тя беше — и той беше… преди бавните години в Северната кула… преди страшно много години. Как се казвате, мой нежен ангел?

Зарадвана от омекналия му глас и държане, дъщеря му падна на колене пред него и сложи умолително ръце на гърдите му.

— О, господине, друг път ще узнаете името ми, както и кои бяха майка ми и баща ми и как аз не знаех за тяхната тежка, тежка съдба. Но не мога да ви кажа това сега и не мога да ви го кажа тук. Единственото, което мога да ви кажа тук сега, е, че ви моля да ме докоснете и благословите. Целунете ме, целунете ме! О, мили, мили мой!

Студената му бяла коса се смеси с лъчистите й коси, които я стопляха и озаряваха, като че ли го бе огряла светлината на Свободата.

— Ако в моя глас чувате — не зная дали е така, но се надявам да е, — ако чувате в гласа ми някаква прилика с глас, който някога е бил сладка музика за ушите ви, плачете, плачете за него! Ако докосвайки моята коса, докосвате нещо, което ви напомня любима глава, почивала на гърдите ви, когато сте били млад и свободен, плачете за нея, плачете! Ако, когато ви говоря за Дома, който е пред нас и където аз ще ви служа вярно с целия си дълг, у вас се връща спомена за един Дом, който отдавна е опустял, докато бедното ви сърце е гаснело в страдание, плачете за всичко това, плачете!

Тя обгърна по-здраво шията му и го залюля на гърдите си като дете.

— Ако, когато ви говоря, най-скъпи мой, че мъките ви са свършили и че съм дошла тук, за да ви взема, и че ние ще заминем за Англия, където ще намерим мир и покой, ви карам да мислите за опустошения си полезен живот и за това, че родната ни Франция бе така зла към вас, плачете за това, плачете! И ако, когато ви кажа името си и кой е баща ми, който е още жив, и за покойната ми майка, вие разберете, че аз трябва да коленича пред любимия си баща, задето не съм се терзала по цял ден заради него и не съм плакала и будувала по цяла нощ, защото любовта на бедната ми майка бе скрила от мен неговите мъки, плачете за това, плачете! След това плачете за нея и за мен! Любезни господа, слава на бога! Чувствувам светите му сълзи по лицето си и хлиповете му блъскат в сърцето ми. О, вижте! Благодарете на бога заради нас, благодарете на бога!

Той се бе отпуснал в ръцете й, склонил лице върху нейната гръд: една толкова вълнуваща гледка и в същото време така ужасна с нечуваното зло и страданията, които я предшествуваха, че двамата наблюдатели на сцената скриха лица.

Дълго време нищо не нарушаваше тишината на таванската стая; развълнуваната му гръд и разтреперано тяло отдавна се отпуснаха в покоя, който следва всяка буря — светски предобраз на покоя и тишината, в който най-после трябва да стихне и бурята, наречена Живот; те пристъпиха, за да вдигнат бащата и дъщерята от пода. Той постепенно се беше свлякъл там и лежеше безчувствен. Тя се беше сгушила до него, за да лежи главата му върху нейната ръка, а падналите й върху лицето му коси го скриваха от светлината.

— Ако е възможно, без да го тревожим — каза тя, повдигайки ръка към мистър Лори, който се бе навел над тях, след като многократно бе издухал носа си, — да се уреди да напуснем веднага Париж, така че да го отведем направо от вратата…

— Но помислете. В състояние ли е той да понесе пътуването? — попита мистър Лори.

— По-зле би понесъл оставането си в този град, така ужасен за него.

— Вярно е — каза Дефарж, който беше коленичил, за да гледа и чува какво става. — Дори нещо повече; от всяка гледна точка за мосю Манет е по-добре да е извън Франция. Да наема ли карета и пощенски коне?

— Това е делови въпрос — каза мистър Лори, който с най-голяма бързина си възвърна методичното държане, — а щом ще вършим работа, да я вършим.

— Тогава бъдете така добри — настоя мис Манет, — да ни оставите тук. Виждате как се е успокоил и не можете да се боите да ме оставите с него сега. И каква опасност има? Ако заключите вратата, за да е сигурно, че няма да ни безпокоят, не се съмнявам, че като се върнете, ще го намерите така спокоен, както го оставяте. Във всеки случай аз ще се грижа за него до завръщането ви и след това направо ще го отведем.

Нито мистър Лори, нито Дефарж бяха склонни на това и предпочитаха единият от тях да остане. Ала тъй като трябваше да се осигурят не само кола и коне, но и документи за пътуването, и тъй като нямаше много време, защото денят преваляше, най-после те набързо си разпределиха работите, които имаше да се вършат, и незабавно тръгнаха по тях.

Тогава, със спускането на мрака, дъщерята сложи глава на твърдия под до баща си и се загледа в него. Мракът все повече се сгъстяваше и двамата останаха да лежат неподвижно, докато през пролуките на стената проблесна светлина.

Мистър Лори и мосю Дефарж бяха осигурили всичко за пътуването и бяха донесли със себе си освен пътни плащове и завивки, още хляб, месо, вино и горещо кафе. Мосю Дефарж остави провизиите и лампата, които носеше, на скамейката на обущаря (в стаичката нямаше нищо друго освен едно дъсчено легло) и заедно с мистър Лори разбудиха затворника и му помогнаха да се изправи на крака.

Лицето му изразяваше уплаха и почуда — под тях никой не би могъл да прочете тайните на мисълта му. Дали знаеше какво се бе случило, дали си спомняше какво му бяха казали, знаеше ли, че е свободен — това бяха загадки, които ничий ум не би могъл да разреши. Опитаха се да го заговорят, но той беше тъй объркан, толкова бавно намираше отговорите си, че те се уплашиха от вцепенението му и решиха засега да не го закачат повече. От време на време той стискаше глава в ръцете си като обезумял нещастник — не го бяха виждали да прави това преди; и все пак дори самият глас на дъщеря му му доставяше известно удоволствие: когато тя говореше, той винаги се извръщаше към нея.

Изяде и изпи каквото му дадоха с покорството на човек, отдавна свикнал да се подчинява на принуда; после по същия начин наметна плаща и другите завивки, които му бяха донесли. Дъщеря му го хвана под ръка и той с готовност отвърна на това движение, като хвана — и задържа — ръката й в своите.

Започнаха да слизат; най-напред вървеше мосю Дефарж с лампата, а мистър Лори завършваше малката процесия. Не бяха изминали много от стъпалата на дългата главна стълба, когато той се спря и се загледа в тавана и стените.

— Помниш ли това място, татко? Помниш ли как си дошъл тук?

— Какво каза?

Но преди тя да успее да повтори въпроса си, той промърмори отговора, като че ли тя го бе питала отново.

— Дали си спомням? Не, не си спомням. Толкова отдавна беше.

Явно той изобщо нямаше никакъв спомен как е бил доведен от затвора в тази къща. Чуха го да промърморва „Сто и пет, Северната кула“ и когато се огледа наоколо, очевидно търсеше здравите стени на крепостта, които толкова дълго го бяха ограждали. Когато стигнаха двора, той инстинктивно промени походката си, като че ли очакваше вдигащ се мост и като не видя никакъв мост, а само каретата, спряла на улицата, пусна ръката на дъщеря си и отново се хвана за главата.

Край вратата нямаше тълпа, не се забелязваха хора по никой от многото прозорци, по улицата нямаше дори и един минувач. Царяха неестествена тишина и пустота. Виждаше се само една жива душа — това беше мадам Дефарж, която плетеше, облегната на рамката на вратата, и нищо не виждаше.

Затворникът влезе в каретата, последван от дъщеря си, но кракът на мистър Лори остана на стъпалото, задържан от плахата молба на пътника да му дадат инструментите и недовършените обувки. Мадам Дефарж незабавно подвикна на съпруга си, че ще ги донесе и продължавайки да плете, тръгна през двора и се изгуби от светлината на лампата. Донесе ги доста бързо и ги подаде в каретата, след което незабавно се облегна на вратата и продължи да плете, без да вижда нищо.

Дефарж се качи на капрата и даде нареждането: „Към бариерата.“ Кочияшът изплющя с камшика си и те затрополиха под слабата светлина на разлюлените над улицата фенери.

Под разлюлените фенери — ярки из хубавите улици и мъждиви из бедните, покрай осветени магазини, весели тълпи, блеснали кафенета и театри — стигнаха до една от вратите на града. В караулката войници с фенери „Вашите документи, пътници!“ — „Вижте какво, господин офицер — отвърна Дефарж, — това са документите на господина вътре, с бялата глава. Повериха ми ги, заедно с него самия в…“ Той сниши глас. Пламъчетата на казионните фенери трепнаха и една ръка в униформа пъхна един от тях в каретата, а очите на човека с тази ръка огледаха господина с бялата коса с поглед, който се различаваше от ежедневната или еженощна рутина. „Всичко е наред, карайте!“ — каза униформата. „Сбогом!“ — отвърна Дефарж. И тъй по една къса улица с надвиснали все по-слаби и по-слаби фенери най-после излязоха на големия път, осветен от звезди.

Под този свод от неподвижни и вечни светлини, някои от които са толкова отдалечени от нашата земя, че учените ни казват, че не се знае дори дали лъчите им са открили вече тази точка във вселената, където се страда и се вършат разни неща; под този свод нощните сенки бяха големи и черни. През цялото време до съмване, през студената и безпокойна нощ, те пак шепнеха в ушите на мистър Джарвис Лори — който седеше срещу погребания човек, когото бяха изкопали от гроба, и се чудеше какви ли негови способности са загубени завинаги и кои ще могат да се възстановят, — нашепвайки все същия въпрос:

— Радвате ли се, че сте възвърнат към живот?

И все същия отговор:

— Не знам.