Чарлз Дикенс
Повест за два града (31)

ГЛАВА XXIV
ПРИТЕГЛЕН ОТ МАГНИТНАТА СКАЛА

Така преминаха три бурни години в пожари и вълнения — твърдата земя се разтърси от набезите на гневния океан, за който сега нямаше отлив, а само прилив, и той се издигаше все по-нависоко за ужас и почуда на онези, които го гледаха от брега. Още три рождени дни на малката Луси бяха изтъкани от златната нишка на семейния покой в дома й.

Много дни и нощи неговите обитатели се вслушваха в ехото на ъгъла, а сърцата им замираха, когато дочуеха стъпките на тълпата. Защото в съзнанието им тези стъпки бяха стъпки на народ, разбунен под червено знаме, поставил страната си в опасност, превърнал се в див звяр по силата на някаква ужасна магия, която отдавна бе тлеела в него.

Монсеньорът като съсловие се беше абстрахирал от факта, че вече не го почитат, че вече не го искат във Франция, и по този начин увеличи опасността да бъде изгонен от нея и от живота въобще. Подобно на легендарния селянин, който извикал дявола с голяма мъка и когато го зърнал, изпаднал в такъв ужас, че не могъл да зададе на врага никакъв въпрос и веднага избягал, Монсеньора, след като беше чел наопаки молитвата години наред и след като беше правил други силни магии, за да подчини дявола, сега изведнъж го видя в целия му ужас и веднага си плю на благородните пети.

Блестящото Око на бика в двореца беше изчезнало, иначе щеше да предизвика ураган от народни куршуми. То никога не беше виждало добре — отдавна в него се бе загнездила мушичката на Луциферовата гордост, разточителността на Сарданапал и слепотата на къртицата. Но то падна и изчезна. Дворът от най-вътрешния и изискан кръг до най-външната прогнила периферия от интриги, корупция и притворство си беше отишъл. Монархията си беше отишла. Била обсадена в своя палат и вече свалена, когато новините пристигнаха.

Дойде август на хиляда седемстотин деветдесет и втора и по това време монсеньорите се бяха разпилели по всички краища.

Естествено щабът и главното място за събранията им в Лондон беше банката „Телсън“. Казват, че духовете спохождат местата, където телата им най-много са живели, и монсеньорите без пукната пара спохождаха мястото, където едно време си бяха държали лъскавите жълтици. Освен това тук беше мястото, където идваха най-достоверни и най-бързи сведения от Франция. Имаше и друго: банката „Телсън“ беше богата и проявяваше голяма щедрост към старите си клиенти, изпаднали в немилост. И друго: онези благородници, които бяха предвидили навреме бурята, бяха усетили бъдещите грабежи и конфискациите и благоразумно си бяха прехвърлили парите в „Телсън“ и техните нуждаещи се събратя винаги им се обаждаха. Към това трябва да се добави, че всеки новодошъл от Франция почти задължително даваше своите сведения или се обаждаше в „Телсън“. По тези причини по това време банковата къща беше станала нещо като борса за френското разузнаване. Това се знаеше така нашироко от хората, а справките, които се правеха там, бяха толкова многобройни, че понякога банката „Телсън“ написваше последните новини в няколко реда и ги поставяше на прозорците на банката за всички, които минаваха през Темпъл Бар.

През един димен и мъглив следобед мистър Лори седеше на бюрото си, на което Чарлс Дарней се беше облегнал, и говореше нещо с тих глас. Кабината за покаяние, която по-рано бе служила за частни разговори с директора, сега се използуваше за размяна на новини и беше претъпкана от хора. Оставаше около половин час до затваряне

— Въпреки че вие сте най-младият човек, който някога е живял — каза Чарлс Дарней малко колебливо, — трябва да ви кажа…

— Разбирам. Че съм вече доста стар? — каза мистър Лори.

— Времето е нестабилно, пътуването е дълго, няма сигурен транспорт, страната е в безредици, градът не е безопасен дори за вас.

— Мили мой Чарлс — каза мистър Лори с радостна увереност. — Вие засегнахте някои от причините, именно заради които трябва да замина, а не да остана. За мен е най-безопасно. Никой няма да седне да се занимава с един старец, който скоро ще навърши осемдесет, когато има толкова много други хора, с които си струва да се позанимаят. Що се отнася до това, че градът е в безредие — та ако не беше в безредие, нямаше нужда да се изпраща човек от нашата банка тук в нашия клон там, който познава отдавна града и работите и е доверено лице на „Тел-сън“. Колкото до несигурния транспорт, дългото пътуване и зимното време, ако аз не съм готов да понеса някои неудобства заради банката „Телсън“ след толкова години служба, кой друг ще го стори?

— Иска ми се аз да отида на ваше място — каза Чарлс Дарней малко неспокойно като някой, който мисли на глас.

— Наистина ли? Много ви бива да възразявате и да съветвате — възкликна мистър Лори. — Иска ви се да отидете? И сте роден във Франция? Мъдър съветник сте, няма що?

— Скъпи мистър Лори, именно защото съм французин, тази мисъл (макар че не исках да я споменавам тук) често ми минава през ум. Не мога да не си помисля, още повече, че съм съчувствувал на нещастния си народ и съм пожертвувал нещо за него — той говореше с предишния си замислен тон, — че мога да го накарам да се вслуша и да успея да го убедя малко да се овладее. Още снощи, когато си отидохте, аз поговорих с Луси…

— Говорили сте с Луси — повтори мистър Лори. — Да. Чудя се как не ви е срам да споменавате името на Луси. Да бяхте тръгнали за Франция още сега!

— Но няма да тръгна — каза Чарлс Дарней с усмивка. — За целта е по-добре да тръгнете вие.

— Да, и аз наистина тръгвам. Истината е, мили мой Чарлс — мистър Лори погледна към директора и понижи глас, — че вие нямате никаква представа за трудностите, при които правим нашите сделки, и опасностите, на които нашите книги и документи са изложени там. Само бог знае какви компрометиращи последици ще има за десетки хора, ако някои от документите ни бъдат взети или унищожени. А това може да стане всеки момент, защото кой може да каже, че днес Париж няма да бъде подпален, а утре опустошен! Затуй документите трябва внимателно да се подберат без никакво отлагане, да се закопаят или просто да се преместят на безопасно място, а това (без загуба на скъпоценно време) може да направя само аз, ако изобщо е възможно. И трябва ли да се отдръпна, когато банката „Телсън“ знае това и иска това — банката „Телсън“, чийто хляб съм ял цели шестдесет години — само защото ставите ми са малко неподвижни? Та аз съм един младеж, сър, в сравнение с поне половин дузина старчоци тук.

— Възхищавам се на храбрия ви младежки дух, мистър Лори.

— Ами, ами. Глупости, сър! И вижте какво, скъпи Чарлс — каза мистър Лори, като пак погледна към директора, — трябва да разберете, че в момента да се изнесе нещо от Париж, независимо какво, е почти невъзможно. Днес получихме документи и ценни книжа (говоря ви строго поверително, не е редно дори на вас да казвам такива работи), донесени от най-странните куриери, които можете да си представите, и всеки един от които е бил буквално на косъм от смъртта, когато е минавал парижките бариери. Друг път пакетите ни са пътували натам и обратно съвсем лесно, както в добрата стара и уредена Англия. Сега всичко това свърши.

— Вие наистина ли тръгвате довечера?

— Наистина, защото положението е толкова спешно, че не търпи никакво отлагане.

— Няма ли да вземете никого със себе си?

— Предложиха ми всякакви хора, но аз не искам да имам нищо общо с никого. Смятам да взема Джери. От толкова време Джери ми е телохранител в неделните нощи и аз съм свикнал с него. Никой няма да се усъмни, че Джери е нещо повече от един английски булдог и че в главата му може да има друга мисъл, освен да се хвърли върху всекиго, който докосне стопанина му.

— Трябва пак да ви кажа, че най-искрено се възхищавам на вашата храброст и младост.

— Трябва пак да ви кажа, че това са глупости, глупости! След като изпълня тази малка задача, вероятно ще приема предложението на банката да се оттегля и да заживея спокоен живот. Тогава ще имам достатъчно време да мисля за старостта.

Този разговор се проведе до познатото бюро на мистър Лори, а наоколо гъмжеше от монсеньори, които се хвалеха какво ще направят, за да отмъстят на вероломния си народ. Беше напълно в стила на Монсеньора, облечен в ролята на бежанец, и още по-типично в стила на английската порядъчност да говори за тази ужасна революция, сякаш тя бе единствената реколта на света, която не е била посята — сякаш преди това нищо, което е могло да доведе до нея, не е било направено или не е било пропуснато да се направи, сякаш наблюдателите на нещастните милиони във Франция, на средствата, които са били прахосвани или унищожавани, а са можели да ги направят богати, не бяха виждали неизбежното й приближаване, и то от години, и сякаш не бяха го написали с пределно ясни думи. Тези разгорещени приказки и безразсъдни заговори, които Монсеньор кроеше за възстановяване на предишното положение, се бяха напълно изчерпали, бяха уморили и небето, и земята, както и самите себе си, и трудно се издържаха без някоя остра забележка от страна на някой нормален мъж, който знаеше истината. Именно тези разгорещени приказки, които кръжаха около ушите на Чарлс Дарней, като че ли кръвта в главата му се блъскаше стихийно, бе усилило още повече вътрешната му напрегнатост, която без друго вече го държеше в непрекъсната нервност.

Сред ония, които говореха, беше и Страйвър от Кралския съд, който уверено очакваше повишение и затова тръбеше най-високо по въпроса за монсеньорите: по какъв начин да се разправят с народа, да го заличат от лицето на земята и да живеят без него, както и за разни други работи, които наподобяваха унищожението на орли — чрез насипване на сол по опашките им. Дарней го слушаше с особено неудоволствие. Колебаеше се дали да си отиде и да не слуша повече, или да остане, за да го прекъсне когато една случайност реши съдбата му.

Директорът се приближи до мистър Лори и като постави пред него едно изцапано неотворено писмо, го попита дали вече е открил някакви следи от лицето, към което писмото е адресирано; директорът остави писмото толкова близо до Дарней, че той видя адреса — още повече че това беше неговото истинско име.

На английски адресът гласеше: „Много спешно. До досегашния маркиз на Франция Сен Евремонд. Поверително на господата Телсън и сие, банкери, Лондон, Англия“.

На сутринта преди сватбата доктор Манет изрично и настоятелно бе помолил Чарлс Дарнеи тайната на това име да се запази на всяка цена, освен ако той, докторът, не реши да я разкрие. Никой друг не знаеше, че това е неговото име. Собствената му съпруга не подозираше нищо. Мистър Лори също нямаше откъде да знае.

— Не — Каза мистър Лори в отговор на директора. — Обърнах се към всички, които сега са тук, но никой не можа да ми каже къде може да се намери този джентълмен.

Стрелките на часовника клоняха към часа, в които банката затваряше, и потокът разговарящи започна да се движи покрай бюрото на мистър Лори. Той повдигна въпросително писмото: Монсеньор, представен в лицето на тези заговорничещи и възмутени бежанци, го видя и този, онзи и трети — всички казаха по нещо обидно на френски или на английски за маркиза, когото не можеха да открият.

— Мисля, че е племенник, във всеки случаи изроден наследник на изискания маркиз, който беше убит — каза един от тях. — Щастлив съм, че не го познавам.

— Страхливец, който напусна своя пост — каза друг монсеньор, когото бяха извели от Париж полузадушен с краката нагоре в една купа сено преди няколко години.

— Заразен е от новите идеи — каза трети, които минаваше и гледаше в тая посока през пенснето си. — Обяви се срещу маркиза, напусна именията, когато ги наследи, и ги остави на главорезите. Надявам се, те ще го възнаградят сега, както му се полага.

— Я — извика шумният Страйвър, — наистина ли? Такъв човек ли е този? Дай да му видим опозореното име. Да го вземат мътните!

Дарней не можеше да се сдържа повече, хвана мистър Страйвър за рамото и му каза:

— Аз го познавам.

— Наистина ли, за бога? — рече Страйвър. — Съжалявам.

— Защо?

— Как защо, мистър Дарней? Чухте ли какво е направил? Как можете да питате защо в днешните времена!

— Но аз питам: защо?

— Тогава пак ще ви кажа, мистър Дарней, че много съжалявам. Съжалявам, че задавате такива странни въпроси. Става дума за човек, който се е заразил от най-ужасния и кощунствен вид зло, оставил е имота си на най-долната измет на земята, която трябва поголовно да се избива, а вие ме питате защо съжалявам, че човек, който възпитава младите, се познава с него. Добре, ще ви отговоря. Съжалявам, защото смятам, че такъв негодник е заразителен. Ето затова.

Помнейки тайната, Дарней с мъка се сдържа и каза:

— Може би не познавате господина.

— Но пък знам как да ви туря натясно, мистър Дарней — каза Були Страйвър, — и ще го направя. Ако този човек е джентълмен, аз не го разбирам. Можете да му го кажете и да го поздравите от мен. Можете също така да му кажете от мен, че след като е оставил своите земни блага и положение на тази тълпа касапи, чудно е защо още не е застанал начело. Но не, господа — каза Страйвър, като се огледа и щракна с пръсти, — аз знам нещичко за човешката природа и ще ви кажа, че дори човек като този никога няма да се остави на милостта на такива скъпоценни протежета. Не, господа. Той винаги отрано ще си плюе на петите, когато започне боричкането, и ще се изхлузи.

С тия думи и едно последно щракване с пръсти мистър Страйвър си проправи път към Флийт Стрийт сред всеобщите одобрителни възгласи на своите слушатели. След като всички си отидоха, мистър Лори и Чарлс Дарней останаха сами при бюрото.

— Ще се погрижите ли за писмото? — каза мистър Лори. — Знаете къде да го занесете, нали?

— Да.

— Ще бъдете ли така добър да обясните, че сме предполагали, че то е било адресирано дотук с надежда, че знаем къде да го препратим, и затова е престояло известно време при нас.

— Добре. Оттук ли ще тръгнете за Париж?

— Оттук в осем.

— Ще се върна да ви изпратя.

Много раздразнен от себе си, както и от Страйвър и другите, Дарней бързо се озова сред покоя на своя храм, отвори писмото и го зачете. Ето неговото съдържание:

„Затворът в Абе, Париж

21 юни 1792 г.

Господин досегашен маркиз,

След като животът ми дълго време беше в опасност в селото, ме заловиха по най-насилствен и недостоен начин и ме заведоха пеша чак в Париж. По пътя страшно се мъчих. Но това не е всичко. Къщата ми е унищожена — срината до основи.

Престъплението, заради което съм в затвора, господин досегашен маркиз, и заради което ще бъда изправен пред съд и ще загубя живота си (без вашата щедра помощ), е измяна срещу негово величество народа, понеже съм действувал срещу него заради един емигрант. Напразно се опитвам да обясня, че съм действувал за тяхно благо, а не срещу тях, тъй както ми бяхте наредили. Напразно им казвам, че преди конфискацията на емигрантската собственост аз им бях опростил данъците, които те бяха престанали да плащат; че не съм им събирал налог; че не съм възбуждал някакви съдебни процеси. Единственият отговор е, че съм действувал заради някакъв емигрант, а къде е този емигрант?

Ах, благородни господине и досегашен маркиз, къде е този емигрант? Викам в съня си къде е той. Питам небесата дали той няма да дойде и да ме спаси. Няма отговор. Ах, господин досегашен маркиз, изпращам своя печален зов отвъд морето с надежда да стигне до ушите ви чрез голямата банка «Телсън», известна в Париж.

В името на любовта към бога, справедливостта, великодушието и честта на благородното ви име, умолявам ви, господин досегашен маркиз, да ми помогнете и да ме освободите. Моята грешка е, че ви останах верен. О, господин досегашен маркиз, моля ви, бъдете верен и към мен! От този затвор на ужаса, където всеки час ме приближава към унищожението ми, аз ви изпращам, господин досегашен маркиз, уверения за печалната ми и нещастна служба към вас.

Ваш нещастен Габел“

Дремещото безпокойство в ума на Дарней силно се възбуди от това писмо. Опасността, в която се намираше един стар и добър слуга, чието единствено престъпление бе верността към него и семейството му, така се отрази на лицето му, че като ходеше нагоре-надолу из Темпъл и се чудеше какво да направи, той прикриваше лицето си от минувачите.

Знаеше много добре, че в ужаса си от извършеното зло, което надхвърляше злодеянията и лошата репутация на стария род, в ядните си съмнения към чичо си, в страданието, с което съвестта му гледаше на разпадащата се постройка, която очакваха от него да поддържа, той беше действувал погрешно. Знаеше много добре, че в любовта си към Луси, в отказа си от общественото си положение, макар и отдавна обмислен, бе проявил прибързаност и някои неща бяха останали недовършени. Знаеше, че е трябвало да подготви всичко систематично и да го контролира; беше имал намерение да го направи, но не го направи.

Щастието на английския му дом, който сам си бе избрал, необходимостта непрекъснато да се занимава с нещо, бързите промени и беди, които следваха една след друга тъй светкавично, че събитията от тази седмица унищожаваха прибързаните планове от предишната седмица, а събитията от следващата седмица създаваха съвършено ново положение, бе се поддал на силата на всички тези обстоятелства — наистина не без тревога, но и без продължителна и нарастваща съпротива. Известно му беше, както бе известно на новата власт във Франция, която можеше да го обвини в измяна, че бе наблюдавал времената и бе чакал удобен момент, за да действува, че времето се менеше и вреше, докато накрая този момент мина и благородниците започнаха да бягат от Франция по всеки път и пътека, а собствеността им се конфискуваше или унищожаваше и имената им се заличаваха.

Но той не бе подтискал никого, не бе хвърлил в затвора никого. Не бе изисквал строго да му се плащат данъци, даже доброволно ги беше премахнал и се беше оставил на произвола на един свят, в който не се ползуваше с привилегии; беше си спечелил сам място в него и сам изкарваше прехраната си. Мосю Габел беше управлявал обеднялото и объркано имение по писмени указания да жали хората, да им дава малкото, което е останало — горивото, което строгите кредитори нямаше да им позволят да вземат за зимата, и продуктите, които можеха да се спасят от същата алчна ръка през лятото. Несъмнено това бяха доводи и доказателства, че той ще е в безопасност, и те естествено изникнаха в ума му в този момент.

Те затвърдиха отчаяното решение, което вече бе започнало да се оформя у Чарлс Дарней, да отиде в Париж,

Да. Подобно на моряка от старата приказка, ветровете и теченията го бяха захвърлили в полето на магнитната скала. Сега тя го влечеше към себе си и той трябваше да отиде. Всичко, което се появяваше в ума му, го водеше все по-бързо, все по-уверено към притегателния ужас. Предишната му тревога идваше от мисълта, че в нещастната му родина се преследват лоши цели с лоши средства и той, убеден, че е по-добър от тях, не е там, за да се опита да направи нещо, за да спре кръвопролитието и да утвърди принципите на човечността и милосърдието. Наполовина потушил тази тревога, макар с още будни угризения, той стигна до яркото сравнение между себе си и смелия стар джентълмен, у когото чувството за дълг беше тъй силно. След сравнението (оскърбително за него) веднага последваха подигравките на монсеньорите, които го бяха засегнали дълбоко, както и тези на Страйвър — преди всичко груби и дразнещи поради отдавнашни причини. Накрая дойде писмото на Габел. Призивът на един невинен затворник в смъртна опасност в името на неговата справедливост, чест и добро име.

Решението беше взето. Той трябваше да замине за Париж.

Да. Магнитната скала го привличаше и той трябваше да продължи да плува и да се блъсне в нея. Не виждаше никаква скала. Не чувствуваше никаква опасност. Намеренията, с които беше вършил онова, което беше извършил, макар и недовършено, му изглеждаха в такъв вид, че му се струваше, че във Франция ще му ги признаят с благодарност, когато се появи и ги потвърди. После сияйното видение на добрите дела, което често е оптимистична илюзия на много добронамерени умове, се яви пред него и той дори видя себе си начело на вилнеещата революция, която така ужасно безумствуваше.

Като вървеше насам-натам, взел решението да замине, Дарней си помисли, че нито Луси, нито баща й трябва да го узнаят, докато не тръгне. На Луси трябваше да се спести болката от раздялата. А баща й, който винаги отказваше да върне мислите си назад, върху опасната почва на миналото, трябваше да научи за тази крачка като за взето решение, а не като нещо, което все още се обмисля. Той не желаеше да обмисля дали не би могъл да сподели с баща й дори отчасти истината за несигурното си положение от страх да не би тревогата да събуди у него стари спомени от Франция. Но тези съображения също повлияха на поведението, което бе решил да следва.

Чарлс Дарней вървеше нагоре-надолу, погълнат от мислите си, докато стана време да се върне в „Телсън“ и да се сбогува с мистър Лори. Щом пристигнеше в Париж, той щеше да се обади на стария си приятел, но засега нямаше да му казва нищо за намеренията си.

Пред вратата на банката чакаше кола с пощенски коне. Джери беше обут в ботуши и напълно екипиран.

— Предадох писмото — каза Чарлс Дарней на мистър Лори. — Не искам да ви товаря с писмен отговор, но може би ще занесете устен?

— Да, разбира се — каза мистър Лори. — Ако не е много опасен.

— Съвсем не. Макар че е до един затворник в Абе.

— Как се казва той? — каза мистър Лори, държейки отворен бележник в ръка.

— Габел.

— Габел. Какво трябва да предам на нещастния Габел в затвора?

— Просто, че „той е получил писмото и ще дойде“.

— Да спомена ли някакво време?

— Той ще тръгне утре вечер.

— Да споменавам ли някакво име?

— Не.

Дарней помогна на мистър Лори да се увие в няколко палта и наметала и излезе с него от топлината на старата папка сред мъгливия въздух на Флийт Стрийт.

— Предайте поздрави на Луси и малката Луси — каза мистър Лори на раздяла — и много се грижете за тях, докато се върна.

Чарлс Дарней кимна с глава и се усмихна неуверено, докато колата се отдалечаваше.

Тази нощ — беше четиринадесети август — той стоя до късно и написа две пламенни писма: едното беше до Луси, в което обясняваше голямата необходимост да замине за Париж, и накрая причините, поради които се надяваше, че ще бъде в безопасност там. Другото беше до доктора, в което поверяваше Луси и милото им дете на неговите грижи и се спираше на същите проблеми с най-силни уверения. И на двамата писа, че ще им изпрати писма като доказателство за своята безопасност веднага щом пристигне.

Беше тежък ден, денят, който прекарваше с тях и с мисълта, че за пръв път съвместният им живот се прекъсва. Трудно му беше да поддържа невинната измама, за която изобщо не подозираха. Но един пълен с обич поглед към жена му, тъй щастлива и заета с работа, затвърди у него решението да не й казва нищо за онова, което предстоеше да се случи (почти се беше настроил да го направи, тъй странно му изглеждаше, че трябва да върши нещо без тихата й помощ), и денят бързо отмина. Рано вечерта той я прегърна, прегърна не по-малко скъпата за него нейна съименничка, като се престори, че скоро ще се върне (някаква въображаема работа налагала да излезе, а тайно си беше приготвил куфар с дрехи), и се измъкна сред тежката мъгла на тежките улици с още по-натежало сърце.

Невидимата сила бързо го притегляше към себе си и всички течения и ветрове го носеха стремително към нея. Остави двете писма при един доверен разносвач и те трябваше да се предадат половин час преди полунощ, не по-рано. Взе кон за Дувър и започна своето пътуване. „В името на любовта към бога, справедливостта, великодушието и честта на благородното ви име“ беше зовът на нещастния затворник, с когото той поддържаше падналия си дух, след като напусна всичко най-скъпо на света и се понесе към магнитната скала.