„Мъртви души“ е сатиричен роман от руския писател Николай Гогол. Първите глави са публикувани през 1842. Романът е замислен като трилогия, но са завършени само първите две части.

Авторът определя творбата си като „епична поема в проза“. Руският писател Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. От този замисъл е реализирана само първата част — „Мъртви души“. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. „Мъртви души“ е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема — наситена е с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.

 

Източник: Уикипедия, свободната енциклопедия

Статията „Мъртви души“ от Уикипедия се разпространява при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ. (Можете да разгледате историята и авторите на статията.)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мёртвые души, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 53 гласа)
Разпознаване и корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1966


По-долу е показана статията за Мъртви души от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъртви души
Мёртвые души
Dead Souls (novel) Nikolai Gogol 1842 title page.jpg
Автор Николай Гогол
Първо издание 1842 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр роман
Мъртви души в Общомедия

„Мъртви души“ (на руски: Мёртвые души) е сатиричен роман на руския писател Николай Гогол, самият автор определя произведението като жанр - поема. Първите глави са публикувани през 1842 г. Романът е замислен като трилогия, но са завършени само първите 2 части.

История на създаването

През 1835 г. Гогол започва работа по творбата на своя живот „Мъртви души”. Същата година „Ревизор” се проваля на сцената и авторът заминава за чужбина. През март 1837 г. пристига в Рим. Основава се на поетическия жанр – подобно решение е провокирано вероятно от Пушкиновия прецедент романа в стихове „Евгений Онегин”. Авторът определя творбата си като "епична поема в проза". Самият Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. Гогол е имал за цел в трите части на творбата си да опише последователно лошите страни (в том 1), контраста между добри и лоши (том 2) и прекрасната родина, каквато той смята, че трябва да бъде (ненаписаният 3 том). От този замисъл е реализирана само първата част Мъртви души. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. „Мъртви души“ е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема – наситена е с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.

Сюжет

Чичиков изобразен от Боклевски.

Сюжетът на "Мъртви души" проследява пътя на позастаряващия и понапълняващия Чичиков, чиято единствена цел е да натрупа огромна сума пари. За тази цел той се опитва да приложи невероятен план – обикаляйки руските помешчици, той ги убеждава (чрез невероятния си талант на приспособяване) да му продават фиктивни крепостни, които все още не са зачислени към списъците като мъртви. Но срещайки го с различните земевладелци и обяснявайки подбудите на Чичиков, Гогол кара читателя да разбере, че не селяните са мъртвите души. Шестте образа-типове представят пълната бездуховност в Русия на 19 век.

Първият, с когото Чичиков се среща по делова работа, след като умело е успял да се настани в градския живот и в представите на първенците на града като господин "почтен във всяко едно отношение", е Манилов. Сладникавият и мислещ се за умен и за философ е може би най-безобидният до края на книгата. Затова той отстъпва без пари "мъртвите души" на Чичиков, който го омайва с галантните си отношения, а Манилов пък вече го има за приятел.

Градацията продължава. Сладващата помешчица, на която героят попада, е Коробочка (от руски "кутийка"). Стиснатата вдовица с неохота настанява Чичиков, а докато водят деловия разговор, тя все се пита дали мъртвите души не вървят на по-висока цена и постоянно предлага заедно с душите и други ненужни на главния герой неща. Именно скъперничеството ѝ е причината, поради която Чичиков е изобличен (в том 2).

Екранизации

Романът е екранизиран 6 пъти, пресъсдаден е в множество театрални постановки и опера.

Външни препретки

ТОМ ПЪРВИ

ГЛАВА I

През портите на един хотел в губернския град NN влезе една доста хубава пружинена бричка, с каквито пътуват ергени: бивши подполковници, щабскапитани, помешчици, които имат около стотина души селяни — с една дума, всички, на които казват господари от средна ръка. В бричката седеше един господин, не хубавец, но не и с лоша външност — нито много пълен, нито много тънък; не можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. Пристигането му не произведе в града абсолютно никакъв шум и не бе придружено с нищо особено; само двама мужици, които бяха застанали до вратата на отсрещната кръчма, направиха някои забележки, които собствено се отнасяха повече до екипажа, отколкото до пътника. „Я гледай ти — каза единият на другия — какво колело! Какво мислиш: ще може ли да стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?“ — „Ще стигне“ — отговори другият. „Ама до Казан май не ще може стигна, чини ми се?“ — „До Казан не може стигна“ — отговори другият. С това разговорът се свърши. И още едно — когато бричката наближаваше хотела, на улицата се случи един млад момък с бели ленени панталони, твърде тесни и къси, във фрак, с претенция да бъде по модата, изпод който се виждаше нагръдник, застегнат от тулска карфица с бронзово пищовче. Момъкът се обърна назад, изгледа екипажа, задържа с ръка фуражката, която насмалко щеше да хвръкне от вятъра, и тръгна пак по пътя си.

Когато екипажът влезе в двора на хотела, пътникът бе посрещнат от трактирния слуга или половоя, както ги викат в руските трактири, жив и врътлив до такава степен, че човек не можеше дори да види добре какво му е лицето. Той отърча пъргаво с кърпа в ръка, сам той дългурест и с дълъг бял памучен сюртук, яката на който стигаше едва ли не до самия му тил — разтърси коси и поведе бързо госта горе надлъж по целия дървен чардак да му покаже изпратената му от бога стая за почивка. Стаята беше от известен род стаи, защото и хотелът беше също от известен род, т.е. именно такъв, каквито биват хотелите в губернските градове, дето за две рубли на денонощие пътниците получават стая за спане заедно с хлебарките и, които надничат като сушени сливи от всички кътове, и с врата към съседното помещение, винаги препречена със скрин, дето се е натъкмил някой съсед, мълчалив и спокоен, ала извънредно любопитен човек, който се интересува да знае всички подробности за новодошлия пътник. Външното лице на хотела отговаряше на вътрешността му: той беше много дълъг, на два етажа; долният етаж не беше измазан, а беше оставен с тъмночервени тухли, потъмнели още повече от острите промени на времето и измърсени вече от само себе си; горният етаж беше боядисан с вечната жълта боя; долу се намираха дюкянчета с хамути, въжа и дървени халки за ремъци. В едно от тия дюкянчета — което беше на ъгъла или по-точно в един прозорец, се поместваше продавач на гореща медовина със самовар от червен бакър и с лице също така червено като самовара и отдалеко можеше да се помисли, че на прозореца стоят два самовара, ако единият самовар не беше с черна като смола брада.

Докато новодошлият господин разглеждаше стаята си, внесоха багажа му: най-първо един куфар от бяла кожа, малко поизтъркан, което показваше, че не му е първица да пътува. Куфара внесоха коларят Селифан, един нисичък човек с кожухче, и лакеят Петрушка, около трийсетгодишен момък с широк износен сюртук, взет, както изглеждаше, от господаревия гръб, момък малко суров наглед, с твърде дебели бърни и едър нос. Подир куфара внесоха едно малко ковчеже от червено дърво с преградки от карелска бреза, калъпи за обуща и загъната в синя хартия пържена кокошка. Когато всичко това беше внесено, коларят Селифан отиде в обора да нагласи конете, а лакеят Петрушка почна да се настанява в малкото антре, един твърде тъмен коптор, дето вече беше успял да донесе шинела си и заедно с него някаква своя миризма, която лъхаше също така и от внесения след тона чувал с разни лакейски тоалети. В тоя коптор той нагласи до стената тесничък триножен креват и го постла с едно мъничко подобие на дюшек, смачкан и плосък като млин и също тъй омазан може би, който бе сполучил да изпроси от хотелджията.

Докато слугите шътаха и нареждаха, господарят отиде в общия салон. Какви биват тия общи салони — всеки пътник знае много добре: същите стени, боядисани с блажни бои, потъмнели горе от пушека на лулите и лъснати долу от гърбовете на разни пътници, а най-вече от тъдявашните търговци, защото в пазарни дни тука дохождаха по шест-седем търговци да изпиват своите традиционни два чая; същият окаден таван; същият окаден полилей с множество висещи стъкълца, които подскачаха и звънтяха всеки път, когато половоят тичаше по изжулената мушама, като помахваше пъргаво подноса, върху който бяха наредени сума чаени чаши като птици на морски бряг: същите картини по цялата стена, нарисувани с маслени бои; с една дума, същото каквото и навсякъде; само с тая разлика, че на една картина бе изобразена нимфа с такива огромни гърди, каквито читателят сигурно не е виждал. Подобна игра на природата обаче се случва по разни исторически картини, незнайно кога, откъде и от кого донесени у нас в Русия, по някой път дори и от нашите велможи, любители на изкуствата, които ги накупват в Италия по съветите на своите колари. Пътникът сне фуражката си и отмота от шията си вълненото пъстроцветно шалче, каквото на женените мъже приготвя със собствените ръце съпругата, като ги снабдява с прилични наставления как да се увиват, а на ергените не мога каза сигурно кой им го дава, господ знае: аз никога не съм носил такива шалчета. Като отви шалчето, господинът поръча да му донесат обяд. Докато му донасяха разни обикновени в трактирите ястия, като: шчи[1] с точен млин, нарочно пазени за пътниците в продължение на няколко седмици, мозък с грах, наденички със зеле, пържена кокошка, кисели краставички и вечната точена сладка баница, винаги готова за услуга на гостите — докато му донасяха всичко това и претоплено, и просто студено, той накара слугата или половоя да му разказва различни глупости, като кой е държал по-преди трактира и кой сега и много ли приход донася, и голям подлец ли е господарят му, на което половоят както обикновено отговори: „О, да, господине, голям мошеник!“ Както в просветена Европа, тъй и в просветена Русия сега има твърде много почтени хора, които не могат да похапнат в трактир, без да поприказват със слугата, а понякога дори и да се пошегуват весело с него. Ала гостът задаваше не само празни въпроси, той с извънредна точност разпита кой е губернатор на града, кой е председател на палатата[2], кой е прокурор, накъсо — не пропусна нито един значителен чиновник, но с още по-голяма точност, ако не дори и с участие, разпита за всички значителни помешчици, кой колко души селяни има, колко далече от града живее, дори какъв характер има и често ли дохожда в града, разпита грижливо за състоянието на този край, нямало ли е някакви болести в тяхната губерния — епидемични огненици, някакви убийствени трески, шарки и други такива, и за всичко разпита тъй подробно и с такава точност, което показваше нещо повече от едно просто любопитство. В своето държание господинът имаше нещо солидно и се секнеше извънредно гръмовито. Не се знае как правеше това, ала носът му звучеше като тръба. Това достойнство, наглед съвсем невинно, му спечели обаче голямо уважение от страна на трактирния слуга, тъй че всеки път, когато чуваше тоя звук, той разтърсваше коси, изопваше се почтително и като навеждаше отвисоко глава, попитваше: „Нещо да ви трябва?“ След обяда господинът изпи чаша кафе и седна на канапето, като си подложи на гърба възглавка, която в руските трактири наместо с мека вълна натъпкват с нещо, много прилично на тухла и камък. Сега той почна да се прозява и каза да го отведат в стаята му, дето полегна и спа два часа. Като стана, написа на късче хартия — по молбата на трактирния слуга — своя чин, име и фамилия, за да съобщи това, дето трябва, в полицията. На хартията половоят, докато слизаше по стълбата, прочете, като сричаше, следното; „Колежки съветник[3] Павел Иванович Чичиков, помешчик, пътува по своя работа.“ Когато слугата все още сричаше записката, самият Павел Иванович Чичиков излезе да разгледа града, от който остана, както изглеждаше, доволен, защото намери, че градът съвсем не отстъпва на другите губернски градове: силно биеше в очи жълтата боя на зиданите къщи и скромно се тъмнееше сивата — на дървените. Къщите бяха от един, два и един и половина етажа с вечната надстройка в средата, твърде гиздава според мнението на губернските архитекти. На места тия къщи изглеждаха изгубени посред широка като поле улица и безкрайни дървени стобори; на места се сгъстяваха на купчина и тук се забелязваше повече движение на хора и оживление. Срещаха се почти измити от дъжда дюкянски надписи с гевречета и обуща, тук-там с нарисувани сини панталони и с името на някой си Аршавски шивач, някъде шапкарски магазин с фуражки и надпис: „Чуждестранец Василий Федоров“; някъде нарисуван билярд с двама играчи във фракове, с каквито у нас по театрите се обличат гостите, които излизат на сцената в последното действие. Играчите бяха изобразени с прицелни щеки, с по-извити назад ръце и с изкривени нозе, току-що направили във въздуха балетен скок. Пол всичко това беше написано: „Ето заведението.“ Тук-там, просто на улицата, имаше маси с лешници, сапуни и сладкиши, прилични на сапуни: някъде гостилничка с нарисувана дебела риба и забодена в нея вилица. Но най-често се срещаха потъмнели двуглави държавни орли, заменени вече с лаконичния надпис: „Питиепродавница“. Настилката на улицата беше навред развалена. Той намина и в градската градина, която се състоеше от тънички, жилави дръвчета, с подпорки отдолу във вид на триъгълници, твърде гиздаво боядисани със зелена блажна боя. И макар че тия дръвчета не бяха по-високи от тръстика, за тях бе казано във вестниците, когато описваха една илюминация, че градът ни се украси, благодарение грижите на градоначалника, с градина, състояща се от сенчести, широко разклонени дървета, които дават прохлада в знойни дни, и че при това беше твърде мило да гледа човек как сърцата на гражданите трептяха от изблик на благодарност и струяха потоци сълзи в знак на признателност към господин градоначалника. След като разпита подробно постовия стражар отде може да се иде по-скоро, ако потрябва, до катедралната църква, до държавните учреждения, до губернаторския дом, той отиде да види реката, която течеше посред града; пътем откъсна прикования на един стълб афиш, за да го прочете по-добре, когато се завърне в хотела, изгледа внимателно минаващата по дървения тротоар дама с приятна външност, подир която вървеше едно момченце във военна ливрея с вързопче в ръце, и като обгърна още един път всичко с очи, сякаш за да запомни хубаво положението на мястото, тръгна за хотела и се качи право в своята стая, подкрепян леко по стълбата от трактирния слуга. Като се напи с чай, той седна пред масата, поръча да му донесат свещ, извади от джоба афиша, доближи го до свещта и почна да чете, примижавайки малко с дясното си око. Ала в афиша нямаше кой знае какви забележителни неща: даваше се драма от г. Коцебу,[4] в която роля играеше г. Попльовин, Кора — госпожица Зяблова, а другите лица бяха още по-малко бележити, обаче той ги прочете всички, стигна дори до цената на партера и узна, че афишът бил напечатан в печатницата на губернската управа; после го обърна на другата страна да види дали няма и там нещо, но като не намери нищо, потърка очи, сгъна го грижливо и го сложи в своето ковчеже, дето имаше обичай да туря всичко, каквото му попаднеше. Денят комай се завърши с порция телешко студено, бутилка резлив касис и дълбок сън с хъркане като помпа, пусната с пълна пара, както се изразяват на някой места в широката руска държава. Целият следващ ден бе посветен на визити. Гостът тръгнала направи визити на всичките градски сановници. Отиде у губернатора да поднесе почитанията си, който излезе, че прилича на Чичиков, беше ни пълен, ни тънък, имаше на шията си „Ана“[5] и дори се разправяше, че бил представен за звезда; инак беше голям добряк и дори понякога сам везеше на тюл. После отиде у вицегубернатора, после у прокурора, у председателя на палатата, у полицейския началник, у прекупчика на ракията, у управителя на държавните фабрики… Съжалявам, че ми е малко трудно да си спомни всички силни на деня, но доста е да кажа, че гостът прояви необикновена дейност относно визитите: той отиде да засвидетелствува почитта си дори на инспектора на санитарната управа и на градския архитект. И после дълго седя пак в бричката, като си припомняше кому още остава да направи визита, ала в града нямаше вече други чиновници. В разговорите си с тия властници той много изкусно умееше да поласкае всекиго. На губернатора каза някак пътем, че в губернията му човек влизал като в рай, пътищата навред били кадифени и че ония правителства, които назначават такива мъдри сановници, са достойни за голяма похвала. На полицейския началник каза нещо много ласкателно относно градската стража; а в разговорите си с вицегубернатора и с председателя на палатата, които бяха още само статски съветници[6] каза дори погрешно два пъти „ваше превъзходителство“, което много им се хареса. Последица от всичко това беше, че губернаторът го покани да заповяда у него още същия ден на домашна вечеринка, другите чиновници също го поканиха от своя страна кой на обяд, кой на бостанче, кой на чаша чай.

За себе си гостът, както изглеждаше, избягваше да говори много, ако пък говореше, то с някакви общи думи, с видима скромност и в такива случай приказките му приемаха малко книжни обрати, че той бил незначителен червей на тоя свят и недостоен да се грижат много за него, че бил изпитал много в своя живот, пострадал на служба за права бога, имал много неприятности, които застрашавали дори живота му, че сега, желаейки да се успокои, търси да си избере най-после място за живеене и че като стигнал в тоя град, сметнал за положителен дълг да засвидетелствува почитта си на първите му чиновници. Ето всичко, що научиха в града за това ново лице, което много скоро след това не изпусна случая да се покаже на губернаторската вечеринка. Приготовленията му за тая вечеринка заеха повече от два часа време и тук гостът показа такава внимателност към тоалета, каквато дори рядко можеше да се види. Подир кратък следобеден сън той поиска да се измие и дълго търка със сапун двете си бузи, натиснати отвътре с езика; после взе от рамото на трактирния слуга кърпата и избърса с нея пълното си лице от всички страни, почвайки иззад ушите, като пръхна преди това два пъти в самото лице на трактирния слуга. Сетне тури пред огледалото нагръдника си, изскубна щръкналите от носа две косъмчета и непосредствено след това се изкуми във фрак с боровинков цвят на ситни точици. Така облечен, той се понесе със собствения си екипаж по безкрайно широките улици, озарени от немощното осветление на прозорците, които се мяркаха тук-там. Впрочем губернаторският дом беше осветен дори като за бал; каляски с фенери, двама стражари пред парадния вход, форейторски викове надалече — с една дума, всичко както му е редът. Като влезе в салона, Чичиков трябваше да зажуми за минута, защото блясъкът от свещите, лампите и дамските рокли беше страшен. Всичко беше заляно със светлина. Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух, се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите й, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини. Наситени от богатото лято, което и без това на всяка крачка им предлага сладки гозби, те са долетели съвсем не с цел да ядат, а само да се покажат, да се поразходят насам-натам по захарната купчина, да потъркат едно о друго задните или предните си крачета или да се почешат с тях под крилцата, или пък, като протегнат предните си крака, да ги потъркат над главата си, да се връцнат назад и пак да прилетят в нови досадни ескадрони.

Докато се озърне, Чичиков вече бе уловен под мишца от губернатора, който тутакси го представи на губернаторшата. Гостът и тук не се посрами: той каза някакъв комплимент, твърде подходящ за човек на средни години, с чин не много голям и не много малък. Когато съставилите се танцуващи двойки притиснаха всички към стената, той с ръце отзад ги гледа около две минути твърде внимателно. Много дами бяха хубаво облечени и по модата, други бяха облечени с каквото бог дал в губернския град. Мъжете тук, както и навсякъде, бяха два вида: едни тънички, които току се увиваха около дамите; някои от тях бяха такива, че човек мъчно можеше да ги отличи от петербургските, имаха също тъй много чисто, грижливо и с вкус вчесани бакенбарди или просто благовидни, много гладко обръснати лица, също тъй говореха френски и също тъй разсмиваха дамите, както и в Петербург. Другият род мъже бяха пълните или такива като Чичиков, тоест не дотам дебели, ала не и тънки. Те, напротив, гледаха изкриво и отбягваха дамите и току погледваха встрани дали губернаторският слуга не натъкмява някъде зелена маса за вист. Лицата им бяха пълни и обли, някои имаха дори брадавки, а някои бяха и сипаничави; не носеха косата си нито вчесана на перчем, нито на къдрици, нито на „дявол да ме вземе“, както викат французите; косата им беше или ниско остригана, или мазно загладена, а чертите на лицата им бяха позакръглени и здрави: това бяха почтените чиновници в града. Уви! На тоя свят дебелите по-добре от тънките умеят да нагаждат своите работи. Тънките служат повече за особени поръчки или само се числят на такива служби и миткат насам-натам; съществуването им е много леко, въздушно и съвсем несигурно. Пълните пък никога не заемат второстепенни места, а все първи, и щом веднъж седнат някъде, ще заседнат надеждно и здраво, тъй че по-скоро мястото ще затрещи и ще се огъне под тях, но те няма да изхвръкнат. Те не обичат вънкашния блясък; техният фрак не е тъй сръчно скроен, както на тънките, затова пък в ковчежетата им — благодат божия. На тънкия за три години не му остава ни една крепостна душа незаложена в заложната банка; а у дебелия — току-виж изникнали някъде накрай града друга къща, купена на името на жената, после на другия край друга къща, после близо до града — махала, а после и цяло село с всичките му имоти. Най-сетне пълният, след като послужи на бога и царя и спечели всеобщо уважение, напуща службата, прибира се, става руски помешчик, славен руски благородник, гостолюбец и живее, и хубаво живее. А подир него тънките наследници пропиляват, по руски обичай, с вратоломна бързина цялото бащино имане. Не може да се крие, че почти такъв вид размишления занимаваха Чичиков в туй време, когато разглеждаше обществото, и като последица от това бе, че той най-после се присъедини към пълните, дето срещна все познати лица: прокурора с твърде черни и гъсти вежди и с малко намигащо ляво око, тъй че сякаш думаше: „Хайде, драги, в другата стая, там ще ти кажа нещо“ — човек впрочем сериозен и мълчалив; началника на пощата, нисичък човек, но духовит и философ; председателя на палатата, твърде разсъдителен и любезен човек, и всички го приветствуваха като стар познайник, на което Чичиков се покланяше малко на една страна, ала не без удоволствие. Веднага той се запозна с твърде любезния и учтив помешчик Манилов и с малко недодялания наглед Собакевич, който още от първи път настъпи крака му, като каза: „Моля, извинете.“ Веднага му пъхнаха в ръцете една карта за вист, която той прие със също такъв вежлив поклон. Седнаха на зелената маса и вече не станаха до вечеря. Всички разговори се прекратиха съвсем, както става всякога, когато хората се залавят най-после за сериозна работа. Макар че началникът на пощата беше много приказлив, ала и той, щом улови в ръце картите, тутакси изобрази мислеща физиономия, покри с долната си устна с горната и запази това положение през цялото време на играта. Когато излизаше с фигура, той удряше силно масата с ръка и казваше, ако беше дама: „Хайде, дърта попадийо!“ Ако беше пък поп: „Хайде, тамбовски мужик!“ А председателят току бъбреше: „Аз него по мустаците! Аз нея по мустаците!“ Понякога като удряха картите по масата, изхвръкваха изрази. „Е, то се е видяло, като няма с какво, с каро ще захванем!“ или пък просто възклицанията: „Купи! Купите! Пикенция!“ или „Пикендрас! Пичурушчух! Пичура!“, или просто „Пичук!“ — имена, с които бяха кръстили в своята компания боите. Когато свършваха една игра, те спореха, както се полага, доста високо. Нашият гост също спореше ала някак извънредно изкусно, тъй че всички виждаха: спори, ала приятно спори. Той никога не казваше „вие играхте“, а „вие благоволихте да играете“; „аз имах чест да покрия вашата двойка“ и др. т. За да накара по-лесно своите противници да се съгласят за каквото и да е, той всеки път предлагаше на всички сребърната си емфиена кутия с емайл, на дъното на която забелязваха две теменужки, турени за миризма. Вниманието на госта бе заето особено от помешчиците Манилов и Собакевич, за които се спомена по-горе. Той тозчас събра сведения за тях, като още там повика малко по-настрана председателя и началника на пощата. Няколкото въпроса, които им зададе, показаха у госта не само любознателност, но и солидност; защото преди всичко той разпита по колко души селяни има всеки от тях и в какво положение се намират техните имения, а след туй вече поиска да узнае как ги викат по име и по баща. В късо време той успя съвсем да ги омае. Помешчикът Манилов, още съвсем не в напреднала възраст човек, който имаше сладки като захар очи и всеки път, когато се смееше, замижаваше, беше залудял по него. Той твърде дълго стиска ръката му и убедително го моли да му направи чест със своето посещение в село, което, според думите му, било само на петнадесет версти от градската бариера. На което Чичиков с твърде вежливо извеждане на главата, искрено стискане на ръката отговори, че не само на драго сърце е готов да направи това, но дори ще го смята за най-свещен дълг. Собакевич също му каза малко лаконично: „И у мене, моля“, като направи реверанс чрез провлачване на крак, обут с чизма от такъв исполински размер, за която надали може да се намери съответна нога, особено в сегашно време, когато вече и в Русия богатирите почват да изчезват.

На другия ден Чичиков отиде на обяд и вечеря в полицейския началник, дето от три часа следобед заседнаха на вист и играха чак до два часа през нощта. Там, между другото, той се запозна с помешчика Ноздрев, около трийсетгодишен мъж, отворен човек, който след три-четири думи започна да му говори на „ти“. Ноздрев беше на „ти“ и с полицейския началник и прокурора и се отнасяше приятелски с тях: но когато седнаха да играят на големи суми, полицейският началник и прокурорът извънредно внимателно преглеждаха картите, които имаше, и следяха почти всяка карта, с която той излизаше. На следния ден Чичиков прекара вечерта у председателя на палатата, който приемаше в малко омазан халат гостите си, между които имаше две дами. После ходи на вечеря, у вицегубернатора, на голям обяд — у прекупчика, на малък обяд — у прокурора, който впрочем струваше за голям, на следчерковна закуска, дадена от кмета, която също струваше за цял обяд. Накъсо казано, ни един час не се случваше да остане у дома си и в хотела се връщаше само за да спи. Гостът умееше във всичко да бъде някак на мястото си и се показа като опитен светски човек. За каквото и да почвате разговор, той винаги умееше да го поддържа: ако беше дума за конски завод — той говореше и за конски завод; ако приказваха за хубави кучета, и тука правеше твърде сериозни бележки: когато разговаряха за някое следствие, извършено от държавната палата — той показваше, че не са му непознати и съдийските фокуси; ако разсъждаваха за билярдната игра — и за билярдната игра не грешеше, ако приказваха за добродетели — разсъждаваше и за добродетелите много хубаво, дори със сълзи на очи; за това как се прави горещо вино — и от горещо вино разбираше; за митнишките надзиратели и чиновници — и за тях съдеше тъй, като че сам беше чиновник и надзирател. Но забележително е, че на всичко това той умееше да придава някаква сериозност, умееше да се държи добре. Говореше нито високо, нито тихо, а съвсем тъй както трябва. С една дума, както и да го обърнеш, той беше твърде приличен човек. Всичките чиновници бяха доволни от пристигането на новото лице. Губернаторът се изказа, че той е благонамерен човек; прокурорът — че е сериозен човек; жандармският полковник каза, че е учен човек; председателят на палатата — че е знаещ и почтен човек; полицейският началник — че е почтен и любезен човек; жената на полицейския началник — че е прелюбезен човек. Дори и самият Собакевич, който рядко се отзоваваше за добрите качества на някого, когато се завърна доста късно от града и се съблече съвсем, и легна на кревата до мършавата си жена, каза й: „Аз, душке, бях у губернатора на вечеря, а обядвах у полицейския началник и се запознах с колежкия съветник Павел Иванович Чичиков: един преприятен човек!“ На което съпругата му отговори: „Хм!“ — и го блъсна с крак.

Такова твърде похвално мнение се състави за госта в града и то трая дотогава, докато една странна особеност и едно начинание на госта или, както казват в провинцията, един пасаж[7], за който читателят скоро ще узнае, не докара в пълно недоумение почти целия град.

Бележки

[1] Шчи — супа от зеле. — Б.р.

[2] Палата — тъй са се наричали някои държавни (съдебни, финансови, административни и др.) учреждения. — Б. р.

[3] Колежки съветник — граждански чин 6-и клас (на основание таблицата за ранговете, чиновниците се делели на 14 класа)

[4] Драмата на г. Коцебу — една от многобройните пиеси на немския драматург Август Коцебу (1761–1819 г.).

[5] Имаше на шията си Ана — орден „Св. Ана“ 2-ра степен, който се носел на врата. Звезда — орден „Станислав“ 1-ва степен.

[6] Статски съветник — чиновник от 5 клас.

[7] Пасаж — произшествие.