Чарлз Дикенс
Повест за два града (25)

ГЛАВА XVIII
ДЕВЕТ ДНИ

Сватбеният ден блестеше ярко и всички стояха пред затворената врата на стаята на доктора, където той говореше с Чарлс Дарней. Бяха готови да тръгнат към църквата: красивата младоженка, мистър Лори и мис Прос, която постепенно се бе примирила с неизбежното и щеше сигурно да изживее пълно блаженство от събитието, ако можеше да отпъди загнездилата се мисъл, че младоженецът трябваше да бъде брат й Соломон.

— Значи — каза мистър Лори, който не можеше да се нагледа на булката и непрекъснато се въртеше около нея, за да се наслади на всяка частица от нейната семпла и хубава рокля. — Значи, затова, мила моя Луси, аз съм те пренесъл през Ламанша. Беше такова бебче! Господи! Изобщо не мислех какво върша. Колко леко съм се отнасял към задължението си към моя мил приятел мистър Чарлс!

— Това не е било нарочно — отбеляза трезвомислещата мис Прос. — Затова как сте могли да го осъзнаете? Глупости!

— Наистина ли? Хм. Но, моля ви, не плачете! — каза кроткият мистър Лори.

— Аз не плача — отговори мис Прос. — Вие плачете.

— Аз ли, моя Прос? (Мистър Лори се осмели да се пошегува с нея поради случая.)

— Да, да, вие плачехте преди малко. Видях ви и не се учудвам. Този подарък с приборите, който сте им направили, е достатъчен, за да разплаче всекиго. Снощи, след като пакетът пристигна — каза мис Прос, — аз плаках върху всяка вилица и лъжица, докато очите ми се замъглиха и нищо не можех да виждам.

— Много съм доволен — каза мистър Лори, — макар че, честна дума, нямах намерение да крия тези дребни спомени от никого. Боже мой! Това е повод човек да се размисли за всичко, което е изгубил. Ето например, защо да няма сега и мисис Лори през всичките тия петдесет години?

— Невъзможно — дойде от мис Прос.

— Смятате, че никога не е трябвало да има мисис Лори? — попита джентълменът с това име.

— Пфу — отвърна мис Прос. — Вие сте се родили ерген.

— Ами — отбеляза лъчезарно мистър Лори и оправи малката си перука — това също е вероятно.

— Вие сте си били създаден за ерген — продължи мис Прос — още преди да ви сложат в люлката.

— Тогава мисля — каза мистър Лори, — че съм бил несправедливо онеправдан и че е трябвало да ми се даде възможност да избирам съдбата си. Достатъчно! Хайде, мила Луси — той я хвана нежно през талията, — чувам ги, че нещо се раздвижиха в другата стая. Мис Прос и аз, като две служебни лица, държим да не изпуснем последната възможност, за да ти кажем нещо, което искаш да чуеш. Ти, миличката ми, оставяш добрия си баща в ръце, които са също толкова сигурни и любещи, колкото и твоите. Ние ще направим всичко, от което той има нужда. Следващите две-три седмици, докато сте в Уорикшър или някъде там, дори банката „Телсън“ ще остане на заден план заради него (в известен смисъл). А когато на края на последната седмица той се присъедини към тебе и твоя любещ съпруг за вашето пътешествие в Уелс, ти непременно ще кажеш, че сме ти го изпратили в прекрасно здраве и най-щастливо разположение. Чувам стъпките на някого към вратата. Нека сега да целуна моето скъпо момиче с една старомодна ергенска благословия, преди някой да дойде и да си поиска своето.

За момент той задържа хубавото лице и се вгледа в характерния израз на челото, а после доближи блестящата златиста коса до своята малка кафява перука с искрена нежност и деликатност, които може и да са старомодни неща, но все пак са от памтивека.

Вратата на стаята на доктора се отвори и той излезе с Чарлс Дарней. Беше толкова смъртно бледен — не изглеждаше така, когато влизаха вътре, — че лицето му просто нямаше капка цвят. Но сдържаността му беше непроменена, въпреки че проницателният взор на мистър Лори откри смътен знак, че същото онова изражение на изплашен беглец го бе споходило съвсем неотдавна като студен вятър.

Той подаде ръка на дъщеря си и двамата слязоха долу при каляската, която мистър Лори бе наел за специалния случай. Останалите ги последваха в друга карета и не след дълго в една близка църква, където нямаше чужди очи, Чарлс Дарней и Луси Манет бяха щастливо венчани.

Освен сълзите, които блестяха сред усмивките на малката групичка, когато церемонията свърши, на ръката на младоженката занадничаха много ярки и искрящи диаманти, които съвсем наскоро бяха освободени от мрачната тъмница на един от джобовете на мистър Лори. Върнаха се в къщи за закуска и всичко тръгна благополучно и накрая златистата коса, която се бе смесила с белите кичури на бедния обущар в парижката мансарда, отново се смеси с тях на прага за раздяла.

Раздялата беше тежка, макар и да не трая дълго. Но баща й я поразвесели и накрая каза, нежно освобождавайки се от прегръдките й:

— Вземи я, Чарлс! Тя е твоя!

Развълнуваната й ръка им помаха от прозореца на каретата и тя изчезна.

Ъгълът беше настрани от погледите на безделниците и любопитните и тъй като приготовленията бяха малко и съвсем обикновени, докторът, мистър Лори и мис Прос останаха съвсем сами. Тогава те се обърнаха към гостоприемната сянка на хладния стар салон и мистър Лори забеляза, че с доктора е станала голяма промяна. Сякаш златистата ръка, която се бе вдигнала там, го бе поразила с отровен удар.

Той, разбира се, се беше сдържал твърде много и подобна реакция, след като причината за сдържането беше отминала, можеше да се очаква. Но мистър Лори се безпокоеше от познатия уплашен и безнадежден поглед. Разсеяният начин, по който той се хвана за главата и мрачно се залута към стаята си, когато се качиха горе, напомни на мистър Лори кръчмаря Дефарж и пътуването през онази звездна нощ.

— Според мен — прошепна той на мис Прос след тревожен размисъл, — според мен не трябва сега да говорим нищо с него и изобщо не бива да го безпокоим. Трябва да се отбия в „Телсън“. Веднага тръгвам и скоро ще се върна. След това ще го изведем на разходка някъде на открито, ще обядваме и всичко ще се оправи.

За мистър Лори беше по-лесно да се отбие в „Телсън“, отколкото да се измъкне оттам. Задържаха го два часа. Когато се върна, той сам се изкачи по старото стълбище, без да попита за прислужника. Тъкмо влизаше в стаята на доктора, когато го спря тихо почукване.

— Боже господи! — каза той сепнат. — Какво значи това?

С ужасено лице мис Прос се доближи до ухото му:

— Аз съм, аз съм. Всичко е загубено — извика тя, като кършеше ръце. — Какво ще кажем на Птиченцето? Той не ме познава и прави обувки!

Мистър Лори се опита да я успокои и влезе сам в стаята на доктора. Пейката беше обърната към светлината, както някога, когато бе видял обущаря зает с работата си, с наведена надолу глава. Беше погълнат от работата си.

— Доктор Манет. Скъпи приятелю, доктор Манет!

Докторът го погледна за миг — малко любопитно, малко сърдито, задето го е заговорил, и после пак се върна към работата си.

Беше съблякъл палтото и жилетката си. Ризата му беше разкопчана на врата, както по-рано, когато се занимаваше с тази работа. Дори лицето му беше станало пак изпито и повехнало като преди. Работеше усилено, нетърпеливо, сякаш някой го е прекъснал.

Мистър Лори погледна предмета в ръцете му и забеляза, че това е обувка с познатата големина и форма. Той взе друга, която лежеше до него, и попита какво е това.

— Обувка за младо момиче — измърмори той, без да вдигне поглед. — Трябваше отдавна да я свърша. Както и да е.

— Но, доктор Манет. Погледнете ме!

Той се подчини по стария механично покорен начин, без да престане да работи.

— Вие ме познавате, скъпи приятелю! Помислете си пак. Това не е истинското ви занимание. Помислете, скъпи приятелю!

Нищо не можа да го накара да проговори отново. Вдигаше очи за момент, когато биваше помолен, но никакви увещания не можеха да изтръгнат дума от него. Работеше и работеше в пълно мълчание и думите падаха върху него сякаш беше въздух или някаква стена, поглъщаща всяко ехо. Единственият лъч надежда, който мистър Лори забеляза, беше, че от време на време той крадешком поглеждаше нагоре, без да го карат. В това се долавяше слаб смут или любопитство, като че се опитваше да уталожи някакви съмнения в главата си.

Две неща веднага се врязаха в съзнанието на мистър Лори като особено важни. Първото, че това трябва да остане в тайна за Луси, и, второто, че трябва да остане в тайна за всички, които го познават. Заедно с мис Прос той незабавно пристъпи към изпълнение на горната мярка, като разпространи, че докторът не се чувствува добре и се нуждае от няколко дни пълна почивка. В помощ на добронамерената измама спрямо дъщеря му мис Прос трябваше да й пише, че е заминал някъде по служба и да спомене за някакво въображаемо писмо от два-три реда, написани собственоръчно от него, което щеше да се представи като адресирано до нея от същото място.

Тази мярка, която трябваше да бъде взета при всички случаи, мистър Лори предприе, надявайки се, че Манет скоро ще дойде на себе си. Ако това станеше скоро, той имаше и резервен ход, който се състоеше в това, да получи нечие авторитетно мнение върху състоянието на доктора.

Изпълнен с надежда за неговото възстановяване, което щеше да направи възможно използуването на третото средство, мистър Лори реши да го наблюдава внимателно, без това ни най-малко да проличи по някакъв начин. Затова си уреди да отсъствува от „Телсън“, което се случваше за първи път в живота му, и зае място до прозореца на същата стая.

Скоро обаче откри, че е съвсем безполезно да говори с него, тъй като, когато го караше, докторът се разтревожваше. Той се отказа от опитите си още на първия ден и реши просто непрекъснато да стои пред него като форма на мълчалив протест срещу заблудата, в която беше изпаднал или изпадаше. Така остана на стола си до прозореца, като четеше или пишеше и по всякакви любезни и непринудени начини даваше да се разбере, че това място е свободно за всекиго.

Доктор Манет прие храната и питието, което му беше поднесено, и продължи да работи, докато стана твърде тъмно за очите. Той продължи да работи половин час след като мистър Лори за нищо на света не можеше да си представи, че някой може да чете или пише на такава светлина. Мистър Лори стана и му каза:

— Ще излезете ли навън?

Той погледна към пода от двете си страни по стар навик, погледна и нагоре по стар навик и повтори със стария си глух глас:

— Навън?

— Да. На разходка с мене. Защо не?

Той не направи усилие да каже защо не и не каза нито дума повече. Наведе се напред към пейката в сумрака с лакти на колене, хванал глава с ръцете си, и на мистър Лори се стори, че по някакъв мъгляв начин се попита: „Защо не?“ Мъдростта на деловия човек долови тук някаква възможност и той реши да не я изпуска.

Двамата с мис Прос си разделиха нощта на два поста и го наблюдаваха на интервали от съседната стая. Преди да си легне, той дълго време ходи напред-назад в стаята си. Когато накрая все пак си легна, заспа. На сутринта стана рано, отиде право на пейката си и се залови за работа.

На втория ден мистър Лори весело го поздрави по име и приказва с него на теми, които напоследък бяха обсъждани. Докторът не отговори, но беше очевидно, че чува какво му се казва и че мисли върху него, макар и объркано. Това окуражи мистър Лори и той извика на няколко пъти мис Прос да дойде в стаята заедно с работата си. Тогава те говореха спокойно за Луси и за нейния баща, който беше там, по обичайния начин, сякаш нищо не се бе случило. В тези разговори съзнателно избягваха всякаква изкуственост, стараеха се те да бъдат кратки и да не следват много често, за да не го затормозяват. Приятелското сърце на мистър Лори поолекна, защото му се стори, че докторът вдигаше поглед по-често и май усещаше, че около него има някакви несъответствия.

Когато отново се стъмни, мистър Лори го попита като предния път:

— Скъпи докторе, ще излезете ли?

Както преди той повтори:

— Навън?

— Да. На разходка с мен. Защо не?

Като не можа да изтръгне отговор от него, този път мистър Лори се престори, че излиза и след едночасово отсъствие се върна. Междувременно докторът се беше преместил на стола до прозореца и седеше там, гледайки чинара. Когато мистър Лори се появи, той избяга пак на пейката.

Времето течеше много бавно и надеждите на мистър Лори помръкнаха. Сърцето му отново натежа и с всеки изминал ден все повече натежаваше. Третият ден дойде и отмина, след него четвъртият, петият. Пет дена, шест дена, седем дена, осем дена, девет дена.

С помръкваща надежда и натежаващо сърце мистър Лори преживяваше тревожни дни. Тайната беше пазена добре, Луси не подозираше нищо и беше щастлива. Но той не пропусна да забележи, че обущарят, чиято ръка беше малко отвикнала отначало, ставаше ужасяващо сръчна и че никога не беше изглеждал тъй погълнат от работата си, а ръцете му никога не бяха работили по-вещо и бързо, както в сумрака на деветата вечер.