Чарлз Дикенс
Повест за два града (21)

ГЛАВА Х IV
ЧОВЕКЪТ НА ЧЕСТНИЯ ЗАНАЯТ

Пред очите на мистър Джеремия Крънчър, който седеше на столчето си на Флийт Стрийт заедно с ужасното си отроче, всеки ден минаваха най-разнообразни неща. Та кой може да седи върху каквото и да било на Флийт Стрийт през оживените часове на деня, без да го заслепят и оглушат двете огромни шествия — едното вечно движещо се на запад заедно със слънцето, а другото — винаги на изток в обратна посока: и двете неизбежно по пътя към селенията отвъд пурпурния злак на залеза.

С вечната си сламка в уста мистър Крънчър седеше и наблюдаваше двата потока, като онзи див селяк, който няколко столетия стои на пост и наблюдава една река — с тази разлика, че Джери не очакваше те да пресъхнат. Нито пък подобно очакване би могло да му вдъхне надежда, тъй като една малка част от дохода си той получаваше от превеждането на страхливи женици (най-често доста пълни и преминали разцвета на силите си) от Телсъновата страна на вълните до насрещния бряг. Макар и във всеки отделен случай тези придружавания да бяха кратки, мистър Крънчър неизменно започваше да изпитва такъв силен интерес към дамата си, че изразяваше силно желание да има честта да пийне за много доброто й здраве. Именно от даренията, които получаваше, за да изпълни това благонамерено желание, той допълваше финансите си, както току-що отбелязахме.

Имало е времена, когато един поет е можел да седне на обществено място и да се отдаде на размисъл пред очите на хората. Мистър Крънчър, който седеше на обществено място, но не беше поет, размишляваше колкото се може по-малко и гледаше около себе си.

Случи се така, че той бе погълнат от това занимание по време, когато нямаше големи тълпи, нямаше много закъснели жени и когато изобщо работите му вървяха тъй недоходно, че в гърдите му се събуди силно подозрение, че мисис Крънчър пак се е „пльосвала“ по някакъв специален начин. В това време вниманието му се привлече от една необикновена група хора, която се изля на Флийт Стрийт и тръгна на запад. Като се вгледа добре, мистър Крънчър установи, че приближава някакво погребение и че срещу това погребение има масово негодувание, което пораждаше шумни възгласи.

— Джери, момчето ми — каза мистър Крънчър, като се обърна към потомъка си, — това е погребение.

— У-рру, татко! — извика малкият Джери, Значението на този ликуващ вик, издаден от младия джентълмен, не бе никак ясно. По-възрастният джентълмен го прие тъй зле, че потърси удобен момент, за да удари силен плесник на младия джентълмен,

— Кво искаш да кажеш, бе? Какво си заурукал? Какво искаш да стовариш на собствения си баща, млади негоднико! Това момче и аз самият вече не мога да го трая — каза мистър Крънчър, като внимателно го оглеждаше. — Ще ми урука! Да не съм ти чул повече гласа, че пак ще опиташ шамара, чуваш ли!

— Нищо лошо не правех — възрази младият джентълмен, докато си триеше бузата.

— Тогава изобщо нищо недей прави — рече мистър Крънчър, — Няма да търпя твойто „нищо лошо“, разбрано ли е? Сядай тук на столчето и гледай тълпата.

Синът му се подчини, а тълпата приближаваше. Хората шумно се преструваха, че плачат и се кикотеха около една мръсна катафалка и кола с оплаквачи, в която обаче имаше само един оплаквач, облечен в тъмните одежди, без които е немислимо достойнството на тази длъжност. Изглежда, че длъжността не му бе никак приятна сред тази нарастваща тълпа, която му се присмиваше, правеше му гримаси и непрекъснато ревеше и викаше: „Я-ха! Шпиони! Тссст! Я-ха! Шпиони!“ заедно с други прилагателни, твърде многобройни и силни, за да ги повторим тук.

За мистър Крънчър погребенията винаги имаха необикновена притегателна сила. Когато покрай банката „Телсън“ минаваше погребение, той винаги наостряше сетива и изпадаше във възбуда. Ето защо беше напълно естествено погребение с такива необичайни придружители да го развълнува силно и той попита първия човек, който мина край него:

— Какво има, братко? Какво става?

— Хич не знам — отвърна човекът. — Шпиони! Я-ха! Тссст! Шпиони!

Попита друг човек:

— Кого погребват?

— Хич не знам — отвърна човекът, който въпреки това сложи шепи до устата си като фуния и изрева с учудващо ожесточение и възбуда. — Шпиони! Я-ха! Тссст! Шпи-о-ни!

Най-после в Джери се блъсна един човек, по-добре запознат с фактите по делото, и от него той научи, че това било погребението на някой си Роджър Клай.

— Той шпионин ли беше? — запита мистър Крънчър.

— Шпионин на Олд Бейли — отговори неговият осведомител. — Я-ха! Тссст! Я-ха! Шпиони от Олд Бей-ли-и!

— Ама разбира се, бе! — възкликна Джери, като си припомни делото, на което бе присъствувал. — Аз съм го виждал. Умрял, така ли?

— Мъртъв като говежди бут — отвърна другият. — От това по-мъртъв не може да станеш. Свалете ги, хей! Шпиони! Смъкнете ги долу! Шпиони!

В общата липса на всякакви идеи това предложение беше толкова приемливо, че тълпата го прегърна с буен възторг и с гръмки викове: „Свалете ги, смъкнете ги долу, шпиони!“ — обгради двете коли така плътно, че те спряха. Когато хората отвориха вратите на колата на оплаквачите, единственият оплаквач сам се измъкна от нея и за миг попадна в ръцете им, но човекът беше тъй чевръст и действуваше тъй бързо, че в следващия миг вече се носеше по една странична улица, след като се бе разделил с наметалото си, шапката, дългата лента на шапката, бялата кърпичка и други символични сълзи.

Тълпата накъса тези атрибути на малки парченца и с голяма радост ги разпръсна по всички посоки, а търговците бързо затвориха магазините си, тъй като по онова време тълпата не се спираше пред нищо и представляваше чудовище, което вдъхваше голям ужас. Бяха вече стигнали дотам, че отваряха катафалката, за да свалят ковчега, когато нечий по-светъл ум предложи вместо това да го съпроводят до гробищата сред всеобщо веселие. Имаше остра нужда от делови предложения, тъй че и тази идея се прие с аплодисменти и веднага колата на оплаквачите се изпълни с осем души вътре и дванадесет отвън, а на покрива се покатериха толкова хора, колкото съумяха да се закрепят, без да паднат. Измежду първите от тези доброволци беше и самият Джери Крънчър, който свенливо скри шипестата си глава от банката в най-далечния ъгьл на колата на оплакваните.

Погребалните агенти, устроили погребението, протестираха срещу тези промени в церемонията, но тъй като реката течеше в тревожна близост и няколко гласа подхвърлиха, че студените бани са много ефикасно средство за вразумяваме на упорити хора от техния занаят, протестите бяха слаби и не траяха дълго. Пренаредената процесия тръгна: един коминочистач караше катафалката под ръководството на кочияша-титуляр, който седеше до него зорко наблюдаван, а един баничар, също придружен от министър от своя кабинет, караше колата с оплаквачите. Един мечкадар — често срещана личност по улиците от онова време — се включи в кавалкадата като допълнителна украса още преди шествието да напредне по Странд и мечката му, черна и много проскубана, придаваше доста погребален вид на онази част от процесията, в която той вървеше.

Така, сред пиене на бира, пушене на лули, ревове, песни и безкрайни пародии на скръб, безредната процесия се движеше напред, като нарастваше на всяка крачка, а всички магазини по пътя й се затваряха. Целта й бе старата църква „Сейнт Панкрас“, далеч в полето извън града. Най-после стигнаха там, настояха да влязат в самите гробища и сами извършиха погребението на покойния Роджър Клай за огромно свое удоволствие.

След като свърши с мъртвеца, тълпата се нуждаеше от някакво друго развлечение и на друг светъл ум (а може би и на същия) хрумна духовитата приумица да се разобличават случайни минувачи като шпиони на Олд Бейли и да им се отмъщава. Подгониха няколко десетки безобидни граждани, които никога в живота си не бяха се приближавали до Олд Бейли, и след като ги заловиха, ги подкараха грубо и ги малтретираха. Преходът към трошене на прозорци, а оттам към ограбване на кръчми дойде леко и естествено. Най-сетне, след няколко часа и след като бяха сринали няколко летни къщи и бяха измъкнали много колове от оградите за въоръжаване на по-войнствените духове, се пръсна слух, че гвардията иде. При тази мълва тълпата постепенно се стопи — гвардейците може би дойдоха, а може би не, но така става с всяка тълпа.

Мистър Крънчър не взе участие в заключителните увеселения, а остана на гробищата да разговаря и съчувствува на погребалните агенти. Мястото му въздействуваше успокоително. Той си взе лула от една съседна кръчма и запуши, като разглеждаше оградата и цялото място.

— Джери — каза мистър Крънчър, като се обръщаше към себе си, както често правеше, — ти го видя този Клай онзи ден и видя със собствените си очи, че той беше млад, здрав и прав.

След като изпуши лулата си и помисли още малко, мистър Крънчър се обърна и си тръгна, за да може да се появи на поста си пред банката преди края на работното време. Дали от разсъждения върху смъртния ни дял го заболя черният дроб, или и преди това здравето му не беше в ред, или пък просто пожела да окаже внимание на един бележит човек, не е от голямо значение, но на връщане Джери направи кратко посещение на лекаря си — известен хирург.

Младият Джери освободи мястото на баща си, проявявайки синовно любопитство, и му докладва, че в негово отсъствие не е имало работа. Банката затвори, старите служители излязоха, поставиха обичайната охрана и мистър Крънчър и синът му си тръгнаха към дома за вечерния чай.

— Сега ще разбера каква е работата! — рече мистър Крънчър на жена си, като влезе в къщи. — Ако тази нощ честният ми труд не завърши добре, ще съм сигурен, че си се молила против мене, и ще те пердаша за това, все едно, че наистина съм те видял да се пльосваш.

Нещастната мисис Крънчър поклати глава.

— Ама ти го правиш и пред очите ми, ма! — каза мистър Крънчър с гневно безпокойство.

— Нищо не съм казала.

— Тогава няма и да си мислиш нищо. Като мислиш, все едно, че се молиш. Можеш да ми пречиш и по единия, и по другия начин. Престани въобще!

— Добре, Джери.

— „Добре, Джери“ — повтори мистър Крънчър, като седна на масата. — Значи, „добре, Джери“. Такава била работата. Значи, сега казваш „добре, Джери“?

Мистър Крънчър не искаше да каже нищо по-специално с тези мрачни потвърждения, но ги използуваше, както хората нерядко правят, за да изрази общо иронично недоволство.

— И ти си една с твойто „добре, Джери“ — каза мистър Крънчър, отхапвайки от филията си с масло и представяйки си, че поглъща голяма невидима стрида от чинията си. — Сигурно е така. Вярвам ти.

— Ще излизаш ли довечера? — запита кротката му жена, след като отхапа нов залък.

— Ще излизам.

— Може ли да дойда с тебе, татко? — попита бързо синът му.

— Не, не може. Аз отивам — майка ти знае, — отивам за риба. Да, за риба. За риба отивам.

— Май че въдицата ти много ръждясва бе, татко?

— Това не е твоя работа.

— Ще донесеш ли риба бе, татко?

— Ако не донеса, утре ще си на постна дажба — отвърна този джентълмен, като поклати глава. — Достатъчно въпроси зададе вече. Аз когато изляза, ти отдавна ще си си легнал.

През останалата част от вечерта той се посвети на най-зорко бдение над мисис Крънчър и начумерено поддържаше разговор с нея, за да не й даде възможност мислено да отправи молби, които да му навредят. За тази цел той помоли сина си да разговаря с нея и много измъчи бедната жена, като измисли всякакви причини за недоволство от нея, само и само да не я остави нито миг със собствените й мисли. И най-набожният човек не би могъл да даде по-силна проява на вяра в действието на искрената молитва, отколкото той с това недоверие към жена си. Също като че някой заклет невярващ в духове се бе уплашил от някакъв разказ за дух.

— И да внимаваш! — каза мистър Крънчър. — Няма да ми правиш номера утре! Ако аз, като човек на честния занаят, успея да се сдобия с някое и друго бутче месо, да не си посмяла пак да не се докосваш до него и да ми ядеш гол хляб. Ако аз, човекът на честния занаят, успея да купя малко бира, да не си ми казала, че ще пиеш само вода. Като отидеш при Рим (Джери Крънчър очевидно смята, че Рим е име на човек (такова тълкуване на английския вариант на пословицата е възможно).), прави като Рим. Иначе животът ти ще ти се види много мъчен с Рим. Да знаеш, че за тебе аз съм Рим.

След това отново започна да мърмори:

— Така да си играеш със собствената си храна и питие. Просто не мога да си представя колко ще ни намалее яденето и пиенето само заради твоите номера с пльосването и безчувственото ти поведение. Виж детето си: твой син е, нали? И е тънък като пръчка. Ти за майка ли се мислиш, щом не знаеш, че първото задължение на майката е да се грижи детето й да пълнее?

Това засегна младия Джери на много чувствително място, той закле майка си да изпълнява основното си задължение и каквото и друго да върши или да отказва да върши, особено да залегне на изпълнението на тази майчинска функция, тъй прочувствено и нежно указана от другия му родител.

Така мина вечерта у семейство Крънчър. Най-после на младия Джери бе наредено да си легне, а майка му получи същите указания и ги изпълни. Мистър Крънчър уби ранните часове на нощта, като изпуши няколко лули в самота, и тръгна да излиза чак около един часа. Когато този късен и призрачен час наближи, той стана от стола, извади от джоба си ключ, отключи един бюфет и извади оттам чувал, един доста големичък железен лост, въже и верига и други риболовни принадлежности от този род. След като скри на различни места у себе си тези неща, той изрече последна закана към мисис Крънчър, изгаси светлината и излезе.

Младият Джери, който само се престори, че се съблича, скоро излезе след баща си. Под прикритието на тъмнината той го последва навън от стаята, по стълбището, през двора и на улицата. Не се боеше, че няма да може да се прибере обратно у дома, тъй като в къщата живееха много хора и вратата цяла нощ стоеше отворена.

Воден от похвалната амбиция да проникне в изкуството и тайната на честния занаят на баща си, младият Джери, като се придържаше близо до къщите, стените и портите, както очите му бяха близо едно до друго, не изпускаше от поглед почитаемия си родител. Почитаемият родител вървеше на север и не бе отишъл много далеч, когато към него се присъедини друг ученик на Айзък Уолтън (Айзък Уолтън (1593–1683) — автор на известна на времето книга по риболов) и двамата закрачиха заедно.

След половин час мигащите лампи и клюмащите стражари останаха зад тях и те тръгнаха по един пуст път. Тук се присъедини още един рибар и това стана тъй тихо, че ако младият Джери беше суеверен, би могъл да повярва, че вторият последовател на това тънко изкуство внезапно се е разцепил на две.

Тримата продължиха и младият Джери ги следваше, докато спряха до един скален откос, надвиснал над пътя. На върха му имаше ниска тухлена стена с желязна ограда върху нея. В сянката на откоса и стената тримата свиха нагоре по една пътека, от едната страна на която вървеше оградата, на това място висока осем или десет фута. Притаен зад един ъгъл и взиращ се нагоре по пътеката, Джери видя фигурата на баща си, доста добре очертана на светлината на воднистата и замъглена луна: той пъргаво се изкачваше по една желязна порта. Скоро се прехвърли през нея, а след него се прехвърли и вторият рибар, най-после и третият. Всички легнаха и за момент се притаиха до вратата — може би се ослушваха. След това се отдалечиха на четири крака.

Сега беше ред на младия Джери да прескочи вратата, което той извърши със затаен дъх. Ту се спотайваше зад някой ъгъл, ту залягаше, докато най-после различи тримата рибари, които пълзяха сред буйна трева и надгробни камъни (намираха се в големи гробища), които приличаха на бели призраци, а и самата черковна кула приличаше на някакъв чудовищен призрак. Не бяха пропълзели далеч, когато спряха и се изправиха. И тогава започнаха риболова.

Най-напред ловиха с лопата. Скоро почитаемият родител стъкми нещо като инструмент, подобен на огромен тирбушон. С каквото и да работеха, работеха усилено, докато зловещият звън на часовника на църковната кула така ужаси младия Джери, че той хукна да бяга с коса, щръкнала като бащината му.

Но отдавнашното му желание да научи повече за тия неща не само го накара скоро да спре, а го подмами да се върне назад. Когато за втори път надзърна иззад вратата, те все още ловуваха с голямо усърдие: изглежда, че вече кълвеше. Долу нещо скърцаше и се съпротивяваше и приведените им фигури бяха напрегнати, като че дърпаха нещо тежко. Бавно и постепенно тежкият предмет разкъса пръстта, която го обгръщаше, и бе издигнат на повърхността. Младият Джери отлично знаеше какво е това, но когато видя почитаемия си баща, който се канеше да го отлости, така се изплаши, тъй като за него такава гледка беше новост, че отново побягна и не спря, докато не се отдалечи на повече от миля.

Дори и тогава не би спрял, ако не трябваше да вземе нещо така необходимо като дъха си, защото тичаше в едно призрачно надбягване, в което бе крайно желателно да стигне до крайната цел. Беше дълбоко убеден, че ковчегът, който бе видял, тича след него и си го представяше как подскача подире му, изправен на тесния си край, и е непрестанно на косъм да го настигне и да заподскача редом с него — може да го хване и за ръка. Наистина преследвач, от който човек иска да се отърве. Освен това този зъл дух беше вездесъщ и неочаквано се появяваше на непредвидими места. Нощта зад гърба му беше ужасна и все пак Джери тичаше само по пътя, избягвайки тъмните пресечки, от страх да не би ковчегът да изскочи като някакво сакато детско хвърчило без опашка и крила. Той се криеше из входовете, триеше ужасните си рамене по вратите и ги повдигаше до ушите си, като че ли се смееше. Сливаше се със сенките по пътя и хитро лягаше по гръб, за да го препъне. През цялото това време ковчегът непрестанно подскачаше подире му и все повече го настигаше и не беше чудно, че момчето се добра до вратата на дома си полуживо. Дори там ковчегът не го оставяше, а го последва по стълбата, като издумкваше на всяко стъпало, вмъкна се заедно с него в леглото му и се изтърси с мъртвешката си тежест върху гърдите му, когато заспа.

От този тягостен сън младият Джери се събуди в стаичката си след зазоряване и преди изгрев слънце. Усети присъствието на баща си. Нещо в работите му се беше объркало, поне така подразбра младият Джери от обстоятелството, че баща му държеше мисис Крънчър за ушите и блъскаше главата й в таблата на леглото.

— Казах ти, че ще го направя — рече мистър Крънчър — и ето че го правя.

— Джери, Джери, Джери — молеше го жена му.

— Пречиш на успеха на занаята ми — каза Джери — и от това и аз, и съдружниците ми страдаме. Нали трябваше да ме почиташ и да ми се подчиняваш? Защо, по дяволите, не го правиш?

— Опитвам се да бъда добра съпруга, Джери — възрази през сълзи горката жена.

— Това ли е добра жена — да пречи на занаята на мъжа си. Така ли почиташ съпруга си — като позориш занаята му? Така ли се покоряваш на съпруга си — с непокорство по най-важния въпрос за занаята му?

— Тогава още не беше се хванал с този ужасен занаят, Джери.

— Не ти ли стига — отвърна мистър Крънчър, — че мъжът ти е човек на честния занаят, ами си седнала да занимаваш женския си акъл с изчисления кога се бил заловил със занаята си и кога не бил? Една уважаваща и покорна съпруга изобщо не се занимава със занаята на съпруга си. И се смяташ за религиозна? Щом ти си религиозна, тогава на мене ми дайте някоя безбожница! У тебе има толкова природно чувство за дълг, колкото по дъното на Темза растат естествени колове — и на двете човек трябва да ви ги набият?

Караницата се водеше с нисък глас и приключи с товпа, че човекът на честния занаят свали с ритане калните си ботуши и се просна с целия си ръст на пода. След като надзърна плахо и го видя да лежи по гръб, подложил ръждивите си ръце под главата вместо възглавница, синът му също си легна и отново заспа.

На закуска нямаше нито риба, нито почти нищо друго. Мистър Крънчър не беше в настроение и беше много раздразнителен. Държеше готов един железен капак като граната, с който да попречи на мисис Крънчър, в случай че забележи у нея някакви признаци на молитва. Изчетка се и се изми в обичайното време и тръгна със сина си да изпълнява привидната си професия.

Младият Джери крачеше със столчето под ръка до баща си надолу по слънчевата и многолюдна Флийт Отрийт, но това беше един много различен млад Джери от момчето от предишната нощ, което тичаше презглава към дома през тъмнината и пустошта, за да избяга от зловещия си преследвач. Денят беше оживил хитрия му ум и всичките му нощни страхове бяха изчезнали — по отношение на тая подробност не е изключено тая сутрин да е имал събратя не само по Флийт Стрийт, но и в Лондонското Сити.

— Татко — каза по едно време младият Джери, като внимаваше да не попадне в обсега на ръката му и столчето да е между тях, — какво значи ресурекционист (Ресурекционист (ист.) — крадец на трупове, които се продавали обикновено на лекари — за анатомически и патологически изследвания)?

Мистър Крънчър спря насред улицата, преди да отговори:

— Откъде да знам?

— Мислех, че знаеш всичко, татко — каза безхитростното момче.

— Хм — отвърна мистър Крънчър, като тръгна отново и свали шапката си, за да даде свобода на шиповете си, — ами това е нещо като търговец.

— Какво продава, татко? — попита бързият малък Джери. — Каква му е стоката?

— Стоката му — рече мистър Крънчър, след като пообмисли въпроса — е от вида на научните стоки.

— Човешки тела, нали, татко? — запита жизнерадостното момче.

— Май че е нещо такова — каза мистър Крънчър.

— О, татко, много искам да стана ресурекционист, като порасна!

Мистър Крънчър се успокои, но поклати глава поучително и с известно съмнение:

— Зависи как ще развиеш дарбите си. Гледай да развиеш дарбите си и да не обещаваш никому повече, отколкото можеш да изпълниш, и на възможностите ти няма да има предел.

Когато окураженият по този начин малък Джери избърза няколко крачки, за да постави столчето пред банката, мистър Крънчър добави на себе си:

— Джери, има надежда в твоя честен занаят това момче все пак да ти донесе голяма радост и да ти стане отплата заради майка си.