Чарлз Дикенс
Повест за два града (36)

ГЛАВА V
ДЪРВОРЕЗАЧЪТ

Една година и три месеца. През цялото това време Луси си мислеше с безпокойство, което растеше всеки час, че Гилотината може всеки момент да покоси и главата на съпруга й. Ежедневно колите на осъдените трополяха по каменните улици, пълни с красиви момичета, хубави жени, кестеняви, чернокоси или посивели младежи, мъже, млади и стари, благородници и селяни — всички за червеното вино на Гилотината, всички, измъкнати на светло из тъмните килии на омразните затвори, за да ги отведат при нея и утолят всепоглъщащата й жажда. Свобода, Равенство, Братство или Смърт — последното беше най-лесно да се постигне, о, Гилотина!

Ако внезапно сполетялата я беда и водовъртежът на времето бяха поразили дъщерята на доктора с безпомощно отчаяние, тя щеше да прилича на мнозина. Но от часа, когато бе притиснала беловласата глава до младата си гръд в мансардата на Сен Антоан, Луси бе останала вярна на дълга си. Тя му беше най-вярна в моментите на изпитание, тъй както тихата вярност и доброта винаги ще бъдат.

Веднага след като се установиха в новото си жилище и баща й се залови с професионалните си задължения, тя подреди малкото си домакинство, като че ли съпругът й никога не бе я напускал. Всяко нещо имаше определено място и за всяко нещо имаше определено време. Занимаваше се редовно с малката Луси, сякаш всички живееха отново заедно в английския си дом. Дребните неща, чрез които се залъгваше и вярваше, че скоро пак ще се съберат, малките приготовления за скорошното му завръщане, преместването на стола и книгите му, всичко това заедно с тържествената молитва специално за един скъп затворник сред многото бедни затворени души и сянката на смъртта бяха почти единствените видими облекчения за подтиснатия й ум.

Външно Луси не се промени много. Скромните черни дрехи, които тя и детето й носеха, приличаха на траур, но бяха тъй спретнати и чисти, както и светлите дрехи от по-щастливите им дни. Лицето й побледня и познатият съсредоточен израз стана нещо постоянно. Иначе си остана все така приятна и хубава. Понякога вечер, когато целуваше баща си, тя даваше воля на мъката си, сдържана през целия ден, и казваше, че единствената й опора под небето е той. Той винаги твърдо й отговаряше:

— Нищо не може да му се случи без мое знание и аз знам, че ще мога да го спася, Луси.

Една вечер, когато не бяха изминали и няколко седмици от техния променен живот, баща й се върна и каза:

— Скъпа моя, в затвора има един висок прозорец, до който понякога към три часа следобед Чарлс може да се добере. Когато това е възможно, а то зависи от много непредвидими случайности, той ще може да те зърне на улицата, ако застанеш на едно място, което ще ти покажа. Но ти, дете мое, няма да можеш да го видиш, а дори и да можеш, ще бъде опасно за теб да покажеш, че си го познала.

— О, покажи ми това място, татко, и аз ще ходя всеки ден.

Оттогава във всякакво време Луси чакаше там по два часа. Когато часовникът удареше два, тя беше там, а в четири смирено си тръгваше. Когато не беше много влажно или студено за детето, отиваха заедно. Друг път ходеше сама, но никога не пропусна нито ден.

Беше един тъмен и мръсен ъгъл на малка криволичеща уличка. Навесът на един резач на дърва, пълен с нарязани подпалки, бе единствената постройка в този край. Всичко останало беше стени. На третия ден той я забеляза.

— Добър ден, гражданко.

— Добър ден, гражданино.

Този поздрав беше въведен чрез декрет. Преди време той се бе разпространил доброволно сред по-изявените патриоти. Сега беше станал закон за всички.

— Пак ли се разхождаш, гражданко?

— Нали виждате, гражданино!

Дърворезачът, дребен мъж, който много жестикулираше (по-рано поправяше пътища), погледна към затвора, посочи го и като сложи пред лицето си десетте си пръста, имитирайки решетка, шеговито занаднича през нея.

— Но не е моя работа — — каза той. И продължи да си реже дървата.

На другия ден той се оглеждаше за нея и я заговори веднага щом я видя:

— Я! Пак се разхождаш, гражданко!

— Да, гражданино.

— А! И детенце! Това майка ти ли е, малка гражданко?

— Да кажа ли „да“, мамо? — прошепна малката Луси, като се притисна до нея.

— Да, миличкото ми.

— Да, гражданино.

— Да я! Но не е моя работа! Моя работа си е мойта работа. Виждаш ли триона? Казвам му Малката Гилотина. Ла, ла, ла, ла, ла, ла. Хоп — и главата му пада!

При тия думи цепеницата падна и той я хвърли в една кошница.

— Нарекох се Самсон на дървената Гилотина. Гледай пак! Лу, лу, лу, лу, лу, лу. Хоп — падна и нейната глава. Сега пък едно детенце. Гъди, гъди, гиди, гиди, хоп — и неговата главичка падна. Цялото семейство.

Луси потрепера, когато той хвърли още две цепеници в кошницата, но не беше възможно да избегне дърворезача, когато работеше там. От този момент, за да не го дразни, тя винаги първа го заговаряше и често му даваше пари за пиене, които той охотно приемаше.

Той беше любопитен човек и понякога, когато съвсем го бе забравила и се взираше в покрива и решетката на затвора и сърцето й се издигаше към съпруга й, тя се стряскаше, когато забелязваше как я наблюдава, сложил коляно върху пейката, а трионът му почиваше.

— Но не е моя работа — казваше той тогава и бързо започваше да реже.

По всякакво време, в сняг и зимен мраз, сред щипещия пролетен вятър, горещото лятно слънце и есенните дъждове; и отново на зимния сняг и студ Луси прекарваше два часа на това място; всеки ден, когато си тръгваше обратно, тя целуваше стената на затвора. Мъжът й я виждаше (така поне казваше баща й) може би един от пет-шест пъти. Може би два или три пъти един след друг, може би нито един път цяла седмица или две. Но беше достатъчно, ако можеше да я види поне веднъж и заради тази възможност тя би чакала цял ден, седем дни от седмицата.

Така минаха дните до месец декември, през което време баща й ходеше сред ужасите с изправена глава. През един следобед, когато валеше слаб сняг, тя пристигна на обичайния ъгъл. Този ден имаше някакъв буен празник. По пътя видя къщите, украсени с малки пики, на върха на които бяха забодени червени калпаци. Имаше също трицветни ленти и разпространения надпис (най-често се срещаха трикольорните букви): „Република, единна и неделима, Свобода, Братство или Смърт!“

Мизерната работилница на дърворезача беше толкова малка, че площта й не стигаше за този надпис. Някой му го беше написал и думата „Смърт“ беше вмъкната с голяма мъка. На покрива, като добър гражданин, той бе поставил пика с калпак, а на прозореца беше изложил триона си с надпис „Малката света Гилотина“ — по това време голямата заострена Гилотина беше вече канонизирана от народа. Работилницата му беше затворена и него го нямаше, което улесни Луси, и тя остана съвсем сама.

Но той не беше много далеч, защото скоро тя усети някакво неспокойно движение и чу приближаващи се викове, които я изпълниха със страх. Миг по-късно на ъгъла до стената на затвора нахлу тълпа хора, сред които беше дърворезачът, хванат за ръка с Отмъщението. Имаше най-малко петстотин души, които танцуваха като петстотин демона. Нямаше друга музика освен собствените им гласове. Те танцуваха под мелодията на една популярна революционна песен и така яростно отмерваха такта, че сякаш дружно тракаха със зъби. Танцуваха мъже с жени, жени с жени, мъже с мъже, както ги бе събрал случаят. Отначало представляваха някаква буря от червени шапки и груби вълнени парцали. После, когато изпълниха мястото и спряха, за да наобиколят Луси, те започнаха да танцуват някакъв ужасен, безумен и призрачен танц. Идваха напред, после се отдръпваха, пляскаха с ръце, хващаха се за главите, въртяха се в кръг сами, хващаха се един друг и се въртяха по двойки и мнозина падаха на земята. Докато падналите лежаха, другите се хващаха за ръце и всички заедно се въртяха. После кръгът се прекъсна и отделни кръгове от по двама-трима продължиха да се въртят, докато внезапно всички спряха, после пак започнаха, удряха се, хващаха се и си раздираха дрехите, обръщаха се на другата страна и почваха да се въртят в другата посока. Внезапно пак спряха, после отново започнаха да отмерват ритъма, подредиха се в редици, широки колкото улицата, и с глави надолу и ръце нагоре се спуснаха с крясъци. Никаква битка не можеше да бъде по-ужасяваща от този танц. Беше потресаващо зрелище — нещо, което преди е било невинно, а сега бе изцяло опорочено, едно жизнерадостно развлечение, превърнато в средство за разлютяване на кръвта, за замъгляване на сетивата и вледеняване на сърцето. Грациозността, която все още се долавяше в него, го правеше още по-грозно, защото показваше как неща, в естеството си добри, са се изкривили и извратили. Разголената моминска гръд, замаяната почти детска глава, изящните нозе, които се смесваха с кръвта и мръсотията, бяха символи на разглобеното време.

Това беше танцът карманьола (Народна революционна песен и танц, възникнали през 1792 г.). Когато отмина и Луси продължи да стои смаяна и уплашена на прага на къщата на дърворезача, перестият сняг валеше тихо и падаше бял и мек, сякаш нищо не беше станало.

— О, татко! — Защото той стоеше до нея, когато тя вдигна очи, които за момент бе закрила с ръка. — Каква жестока и ужасна гледка!

— Знам, мила моя, знам. Много пъти съм я виждал. Не се плаши! Никой от тях няма да ти стори зло.

— Не се страхувам за себе си, татко. Но когато си помисля за мъжа си и жестокостта на тия хора…

— Скоро ще го избавим от тяхната жестокост. Отидох си, когато той се катереше към прозореца, и идвам да ти кажа. Никой няма да те види тук. Обърни се към най-високия покрив ей там и му дай целувка с ръка.

— Ще му дам, татко, и му изпращам и душата си с нея!

— Не можеш ли да го видиш, клето мое дете?

— Не, татко — каза Луси, копнееща и плачеща, докато целуваше ръката си. — Не.

Стъпки в снега. Мадам Дефарж.

— Поздравявам те, гражданко — каза докторът.

— Поздравявам те, гражданино.

Това мимоходом. Нищо повече. Мадам Дефарж изчезна като сянка върху белия път.

— Дай ми ръката си, любов моя. Вързи смело и весело, заради него. Така, добре! — Отминаха мястото. — Няма да е напразно. Утре Чарлс ще бъде на съд.

— Утре?

— Няма време за губене. Добре съм се подготвил, но трябва да се вземат някои предпазни мерки, а те не могат да се вземат, преди да го изправят пред трибунала. Още не е получил съобщение, но знам, че скоро ще го призоват за утре и ще го преместят в затвора „Консиержери“. Имам скорошни сведения. Не се страхуваш, нали?

Тя с мъка отговори:

— Имам доверие в теб.

— Имай, вътре в себе си. Напрежението ти почти свършва, мила моя. След няколко часа той ще бъде при теб. Осигурил съм му всякаква закрила. Трябва да се видя с Лори.

Той спря. Чуваше се тежък тропот на колела. И двамата знаеха добре какво означава той. Едно. Две. Три. Три коли, които пътуваха с ужасния си товар по тихия сняг.

— Трябва да видя Лори — повтори докторът, като я накара да тръгне по друг път.

Непреклонният възрастен джентълмен беше още на поста си. Нито за миг не бе го напускал. Той и неговите книжа често биваха претърсвани, защото непрекъснато се конфискуваше и национализираше някаква собственост. Лори спасяваше каквото може за собствениците. Нямаше друг човек, който можеше да опази онова, което банката „Телсън“ съхраняваше.

Тъмночервено и жълто небе и мъгла, която се надигаше от Сена, предизвестиха идването на мрака. Беше се почти здрачило, когато пристигнаха в банката. Величественото обиталище на Монсеньора изглеждаше напълно опустяло и разбито. Над купчина прах и пепел в двора се четяха думите: „Национална собственост. Република единна и неделима. Свобода, Равенство, Братство или Смърт!“

Кой беше с мистър Лори? Собственикът на палтото за езда, седнал върху стола, който не трябваше да се види? Кой беше новодошлият, от срещата с когото той се появи, развълнуван и изненадан, за да прегърне любимката си? На кого повтори пресекващите й думи, когато, повишавайки глас и с глава, обърната към вратата на стаята, откъдето беше излязъл, той каза:

— Преместен е в „Консиержери“ и ще бъде призован утре.