Чарлз Дикенс
Повест за два града (4)

ГЛАВА III
НОЩНИТЕ СЕНКИ

Колко чудно е, като си помисли човек, че всеки един от нас представлява такава дълбока тайна за другия. Когато нощем влизам в някой голям град, със страхопочитание си мисля, че всяка една от тези скупчени на тъмни гроздове къщи крие своя собствена тайна; че всяка стая във всяка една от тези къщи крие собствена тайна; че всяко сърце, биещо в стотиците хиляди гърди там, е в някои свои въжделения и представи тайна за най-близкото до него сърце. В това като че има нещо от страховитостта дори и на самата Смърт. Никога вече няма да мога да разгърна страниците на тази скъпа книга, която някога тъй обичах и напразно се надявах, че ще мога да изчета докрай. Никога вече няма да мога да надзърна в неизмеримите дълбини на тези води, в които, озарени от внезапни светлини, съм зървал закопани съкровища и други потънали неща. Отредено било книгата да се затвори рязко, н то завинаги и винаги, когато едва бях прочел една страница от нея. Отредено било водата да бъде скована във вечен лед в момента, когато светлината играеше по повърхността й, а аз стоях на брега в неведение. Умря приятелят ми, умря съседът ми, моят любим, най-скъпото същество на душата ми умря; неумолимо се затвърди и увековечи тайната, която тази личност винаги криеше у себе си и която аз ще нося до края на дните си. Дали сред гробищата на този град, през който аз минавам, спи някой, който да е по-непроницаем за мен, отколкото са живите му обитатели в най-съкровената им същност, или пък аз за тях в моята?

Що се отнася до това, до естественото и неотменимото наследство на всеки човек, пратеникът на кон притежаваше съвършено същата лична собственост както кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон. Така беше и с тримата пътника, затворени в тясното пространство на клатушкащата се стара кола; те бяха загадка един за друг, така дълбока, както и ако всеки един от тях пътуваше в собствена карета с впряг от шест или шестдесет коня и ги разделяха цели страни.

Вестоносецът яздеше по обратния път в лек тръс и доста често спираше в крайпътните кръчми да пийне по нещо, но не проявяваше охота да завързва разговори, нито повдигаше нахлупената си над очите шапка. Очите му бяха много подходящи за това украшение, тъй като бяха черни, в цвета и формата им нямаше дълбочина и бяха разположени извънредно близко едно до друго — като че се бояха да не ги заловят в нещо самостоятелно, ако се раздалечат твърде много едно от друго. Имаха зловещ израз под тази стара нахлупена шапка, прилична на триъгълен плювалник, и над големия шал, който скриваше шията и брадата и стигаше почти до коленете на собственика си. Когато спираше в някои кръчма, той отместваше този шал с лявата си ръка само докато с дясната изливаше питието в гърлото си; веднага след това отново се загръщаше.

— Не, Джери, не! — каза вестоносецът, който си тананикаше по пътя същата песен. — Това не може да се каже за тебе, Джери. Джери, ти си честен човек и това не се отнася за твоята професия. „Възвърнат…“ Да ме вземат дяволите, но според мене той е бил пиян!

Отговорът, който носеше, до такава степен озадачаваше ума му, че бе принуден на няколко пъти да сваля шапка, за да се почеше по главата. Освен на върха, където беше оплешивяла, той имаше твърда черна коса, неравномерно щръкнала по цялата му глава и пораснала почти до самия му широк и тъп нос. Тази глава като че ли беше изработена от ковач — толкова приличаше на острите шипове по върха на някоя стена, че и най-добрите на преско-чикобила сигурно биха отказали да се прехвърлят през него като най-опасния човек за прескачане в света.

Докато яздеше обратно със съобщението, което трябваше да предаде на нощния пазач в караулката му при входа на банката „Телсън“ край Темпъл Бар и който на свой ред щеше да го предаде на по-важни лица вътре, нощните сенки вземаха образи, породени от съобщението, а за кобилата му те се превръщаха в подобие на собствените й причини за безпокойство. Изглежда, че те бяха многобройни, защото тя се стряскаше от всяка сянка по пътя.

По същото време пощенската кола се клатушкаше, друсаше, трополеше и подскачаше по тягостния си път с тримата непроницаеми спътници вътре. Нощните сенки се представяха и на тях във форми, подсказани от дремещите им очи и блуждаещи мисли.

Банката „Телсън“ се възползва от това положение на нещата в дилижанса. Нейният пътник беше пъхнал ръце в кожения ремък, който не позволяваше да се блъска много силно в съседния пътник или в насрещния ъгъл при резките сътресения на колата; той клюмаше с полу-притворени очи и малките прозорчета на пощенската кола, процеждащата се през тях слаба светлина на фенера отвън и масивната фигура на отсрещния пътник се превърнаха в банката, която свърши невероятна работа. Дрънкането на поводите стана звън на пари и за пет минути се изплатиха повече менителници, отколкото дори в „Телсън“, с всичките й връзки в страната и в чужбина, не бяха плащали за три пъти по-дълго време. След това пред него се разтвориха хранилищата долу, с онези свои авоари и тайни, които бяха известни на пътника (а на него му беше известно доста много), и той влезе и тръгна сред тях с големите ключове и слабата свещ и всички неща си бяха на мястото, непокътнати, в безопасност и сигурност, точно както ги беше оставил.

Но макар че банката не го напускаше и макар че дилижансът (някак смътно, като болка, усещана през опиат) също не го напускаше, през съзнанието му протичаше и друг поток усещания, който не секваше през цялата нощ. Той отиваше да изкопае един човек от гроба.

Нощните сенки не показваха кое измежду множеството лица пред него беше истинското лице на погребания; всичките бяха на мъже на около 45 години и се различаваха главно по страстите, които изразяваха, както и по ужасния си измъчен и изтощен вид. Гордост, презрение, предизвикателство, упоритост, покорство, страдалчество следваха едно подир друго заедно с хлътнали бузи, мъртвешка бледност, съсухрени ръце и тела. Но, общо взето, лицето беше едно и също, всички глави бяха преждевременно побелели. За стотен път дремещият пътник питаше този призрак:

— Откога сте погребан?

Отговорът беше винаги един и същ:

— Почти осемнайсет години.

— И бяхте изоставили всяка надежда да ви изкопаят?

— Отдавна.

— Знаете ли, че сте възвърнат към живот?

— Казаха ми.

— Надявам се, че искате да живеете.

— Не знам.

— Да ви я покажа ли? Ще дойдете ли да я видите?

Отговорите на този въпрос бяха различни и противоречиви. Понякога призракът отвръщаше задавено: „Почакайте! Ще ме убиете, ако ми я покажете толкова скоро.“ Понякога гласът идваше сред нежен дъждец от сълзи и тогава казваше: „Заведете ме при нея.“ Друг път човекът гледаше вторачен и смутен и тогава заявяваше: „Не я познавам. Не разбирам.“

След такива въображаеми разговори пътникът започваше да копае и копаеше ли, копаеше — ту с лопата, ту с голям ключ, ту с ръце, — за да изрови това нещастно същество. След като най-после го измъкнеше с полепналата по лицето и ръцете пръст, то изведнъж се разпадаше на прах. Тогава пътникът се сепваше в дрямката си и посмъкваше прозореца, за да почувствува по страните си реалността на дъжда и мъглата.

Но дори когато отворените му очи виждаха мъглата и дьжда, подвижното светло петно на фенерите и крайпътната канавка, която рязко се отдалечаваше или приближаваше, външните нощни сенки падаха върху нощните сенки в дилижанса. В него изплуваха истинската банка край Темпъл Бар, истинските делови работи от изминалия дои, истинските хранилища, истинският вестоносец, изпратен след него, и истинското съобщение, което беше изпратено обратно. Сред тях се надигаше призрачното лице и той отново го заговаряше.

— Откога сте погребан?

— Почти осемнайсет години.

— Надявам се, искате да живеете.

— Не зная.

И той копаеше, копаеше, копаеше, докато нетърпеливото движение на един от двамата пътници го караше да вдигне прозореца, да пъхне по-здраво ръката си в кожения ремък и да се загледа в двамата спящи, после умът му се откъсваше от тях и отново се плъзваше към банката и гроба.

— Откога сте погребан?

— Почти осемнайсет години.

— И бяхте изоставили всякаква надежда да ви изкопаят?

— Отдавна.

Думите все още звучаха ясно в ушите му, като че току-що са били произнесени, по-ясно от всички думи, които беше чул през живота си, когато умореният пътник се сепна от светлината на настъпващия ден и нощните сенки се стопиха.

Той отвори прозореца и погледна навън към изгряващото слънце. Минаваха край една разорана бразда; плугът беше оставен там, където са били разпрегнати конете предната вечер; отвъд се простираше тиха горичка, по чиито дървета все още имаше много огненочервени и златножълти листа. Макар че земята беше студена и мокра, небето беше чисто и изгревът беше ясен, спокоен и красив.

— Осемнайсет години — каза пътникът, загледан в слънцето. — Милостиви създателю на деня! Да бъдеш погребан жив цели осемнайсет години!