Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА Х
СЯНКАТА ДОБИВА ПЛЪТ

„Аз, Александър Манет, нещастен лекар, родом от Бове и след това живущ в Париж, пиша тези тъжни редове в печалната си килия в Бастилията през последния месец на 1767 г. Пиша ги в откраднати минути при много трудни условия. Възнамерявам да ги скрия в стената на комина, където бавно и трудно направих малко скривалище. Някоя милостива ръка може да ги открие там, когато аз и моите мъки станат прах.

Тези думи пиша в десетата година на моя затвор с едно ръждясало желязно острие, с което стържа сажди и въглени от комина, смесени с кръв. В гърдите ми не остана никаква надежда. Знам от някои ужасни признаци, които усещам в себе си, че разумът ми няма за дълго да се запази, но тържествено заявявам, че в момента умът ми е наред, паметта ми е точна и подробна и че пиша истината и нося отговорност за тези свои последни написани думи, независимо дали някога се прочетат от хората пред Вечния съд.

Една облачна, но лунна нощ в третата седмица на декември 1757 г. (мисля, че беше двайсет и второ число на месеца) бях излязъл да подишам чист въздух и се разхождах по самотния кей на Сена на около един час път от къщата, в която живеех на улица «Медицинска академия», когато ме застигна карета, която се движеше много бързо. Аз се отстраних, за да й направя път, защото се страхувах, че може да ме прегази, и тогава от прозореца се подаде глава, а един глас викна на кочияша да спре.

Каретата спря, когато кочияшът дръпна юздите на конете и ги овладя, и същият глас ме повика по име. Аз отговорих. Каретата беше отишла толкова напред, че двамата господа имаха време да отворят вратата и да слязат, докато аз се изравних с тях. Забелязах, че и двамата носеха наметала и, изглежда, се криеха. Когато застанаха един до друг до вратата на колата, аз също така забелязах, че бяха почти на моите години или даже по-млади и че много си приличаха — по стойка, маниер, глас и (доколкото можех да видя) по лице.

— Вие сте доктор Манет, нали? — каза единият.

— Да.

— Доктор Манет от Бове — каза другият. — Младият лекар, отначало способен хирург, който в последните една-две години направи блестяща кариера в Париж.

— Господа — отвърнах аз, — аз съм този доктор Манет, за когото говорите тъй ласкателно.

— Бяхме у вас — каза първият — и понеже нямахме щастието да ви намерим там, но разбрахме, че може би се разхождате в тази посока, тръгнахме насам с надежда да ви настигнем. Бихте ли се качили в каретата?

И двамата се държаха заповеднически и след тези думи се раздвижиха, за да ми направят място при вратата на каретата. Бяха въоръжени. Аз не.

— Господа — казах аз, — моля да ме извините, но аз обикновено питам кой ми е направил честта да потърси помощта ми и какъв е случаят, за който съм повикан.

Отговори мъжът, който беше проговорил втори:

— Докторе, вашите клиенти са високопоставени хора. Колкото до случая, доверието ни във вашата опитност и умение ни кара да мислим, че вие сам ще го установите по-добре, отколкото сме в състояние да ви го опишем. Достатъчно засега. Бихте ли се качили в каретата?

Не можех да направя нищо друго, освен да се съглася, и мълчаливо влязох вътре. Двамата се качиха след мене — вторият скочи, след като прибра стълбичката. Каретата се обърна и потегли с предишната бързина.

Предадох разговора дословно. Нямам никакво съмнение, че беше точно така. Описвам всичко точно както се случи и се старая да не се отклонявам от целта си. Навсякъде, където правя тези нищожни знаци, това значи, че за момента спирам да пиша и слагам листата в скривалището.

Каретата премина през улиците, после през северната бариера и излезе на междуселски път. На по-малко от една левга от бариерата — тогава не пресметнах разстоянието, а после, когато го преминах пак — тя се отклони от главния път и скоро спря пред самотна къща. Ние тримата слязохме и тръгнахме по влажна и мека пътека през една градина, където някога беше бликал фонтан, и стигнахме до вратата на къщата. Не отвориха веднага на звънеца и един от моите придружители удари с тежката си ездаческа ръкавица лицето на човека, който отвори.

Нищо в това действие не привлече особено вниманието ми, защото често бях виждал да удрят обикновените хора като кучета. Но другият, който също беше ядосан, удари по същия начин човека с ръка. Външността и държането на братята беше толкова еднакво, че тогава за пръв път разбрах, че са близнаци.

От момента, когато слязохме при външната врата (тя беше заключена и един от братята я отвори, за да влезем, и после пак я заключи), аз дочух викове, които идваха от някаква стая на горния етаж. Заведоха ме право там и когато се качвахме по стълбите, виковете станаха по-силни. После видях жена, която лежеше със силна мозъчна треска.

Болната беше млада и много красива, определено на не повече от двайсет години. Косата й беше разпиляна, а ръцете бяха вързани до тялото й с платнени колани и носни кърпи. Забелязах, че превръзките бяха част от облеклото на благородник. На една от тях, шал с ресни за специални случаи, видях благороднически герб и буквата Е.

Видях това в първата минута на срещата ми с болната, понеже в неспокойните си движения тя се бе обърнала по очи, лежеше на ръба на леглото и беше налапала единия край на шала. Имаше опасност да се задуши. Първата ми работа бе да протегна ръка и да облекча дишането й. Когато отместих шала, зърнах бродерията в ъгълчето.

Обърнах я леко, сложих ръце върху гърдите й, за да я успокоя, и погледнах лицето й. Очите й се бяха разширили и гледаха безумно и тя постоянно издаваше пронизителни писъци, като повтаряше думите: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!», после броеше до дванадесет и казваше: «Шшшт!» Спираше само за миг, заслушваше се и после пак викаше: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!», изброяваше до дванадесет и казваше: «Шшшт!» Правеше го по един и същи начин, без никаква промяна в реда или тона. Тези звуци се повтаряха непрекъснато заедно с моментната пауза.

— Колко време продължава това? — попитах аз.

За да различавам братята, ще ги наричам по-големия и по-малкия. По-големият е този, който се държеше по-властно. Отговори ми по-големият:

— Горе-долу снощи по това време.

— Тя има ли мъж, баща и брат?

— Има брат.

— Вие ли сте братът?

Той процеди много презрително:

— Не.

— Има ли някаква скорошна асоциация с числото дванадесет?

По-младият брат нетърпеливо възкликна:

— С дванадесет часа ли?

— Вижте какво, господа — казах аз, с ръце още върху гърдите й. — Аз не мога да направя нищо така. Ако знаех за какво идвам, щях да си взема някои неща. А така си губя времето. В това самотно място не могат да се намерят никакви лекарства.

По-големият брат погледна към по-малкия, който високомерно каза:

— Тук има кутия с лекарства. — Той я извади от някакъв шкаф и я сложи на масата.

Отворих някои от шишенцата, помирисах ги и долепих тапата до устните си. Ако не исках да използувам наркотици, които сами по себе си са отрова, не трябваше да прилагам нито едно от тези лекарства.

— Съмнява ли ви нещо? — каза по-малкият брат.

— Виждате, мосю, че възнамерявам да ги използувам — отговорих и повече не казах нито дума.

С мъка накарах болната да ги глътне и след дълги усилия тя прие дозата, която исках да вземе. Понеже исках да я повторя след известно време и понеже беше необходимо да наблюдавам ефекта, седнах до леглото й. Прислужваше една плаха и сдържана жена (съпруга на онзи мъж долу), която се бе свила в ъгъла. Къщата беше влажна, порутена и много скромно обзаведена — очевидно беше отскоро обитавана и се използуваше временно. По прозорците бяха наковани дебели стари пердета, за да заглушават писъците. Те продължиха в същия порядък: «Мъжът ми, баща ми, брат ми!» с броенето до дванадесет и «шшшт!». Пристъпът беше толкова силен, че аз не отвързах ръцете, а само проверих дали не са болезнено стегнати. Единствената искрица надежда в случая беше, че ръката ми върху гърдите на болната имаше доста успокоително въздействие и понякога цели минути тялото й се успокояваше. Но не помагаше на виковете — те се повтаряха с ритмичността на махало.

Поради въздействието на ръката ми (предполагам) седях така на леглото половин час, а двамата братя гледаха отстрани. После по-големият каза:

— Има още един пациент.

Аз се стреснах и попитах:

— Спешен ли е случаят?

— По-добре вижте сам — небрежно отвърна той и взе свещ.

Другият пациент лежеше в една задна стая при второто стълбище, която беше нещо като плевник над конюшнята. Над част от нея имаше нисък измазан таван. Останалото пространство беше открито към билото на керемиден покрив, където се виждаха напречните греди. В тази част на стаята беше струпано сено и слама, съчки за горене и една купчина ябълки и пясък. Трябваше да мина през тази част, за да отида в другата. Паметта ми е добра и си спомням много подробности. Пробвам я с тези подробности и всичките ги виждам тук, в килията си в Бастилията, близо до края на десетата ми година затвор, тъй живо, както ги видях в онази нощ.

Върху малък куп сено на земята с възглавница под главата лежеше хубаво селянче — момче най-много на седемнадесет години. Лежеше по гръб със стиснати зъби, а дясната му ръка беше свита на гърдите. Очите му горяха и гледаха право нагоре. Не видях къде му е раната, когато коленичих до него. Разбрах обаче, че умира от рана, нанесена с острие.

— Аз съм лекар, бедно момче — казах аз. — Нека да видя.

Беше под ръката му и аз най-напред го поуспокоих, за да ми позволи да я отместя. Раната беше от намушкване с шпага от преди двайсет-двайсет и четири часа, но нищо нямаше да може да го спаси дори ако веднага се бяха положили грижи. Той издъхваше бързо. Когато обърнах очи към по-големия брат, видях го да гледа хубавото момче, чийто живот си отиваше, сякаш беше ранена птица или заек, но в никакъв случай не човешко същество,

— Как се е случило това, мосю? — попитах аз.

— Едно полудяло младо псе! Крепостен! Предизвика брат ми да го прониже и падна от шпагата му — като благородник.

В този отговор нямаше ни сянка съжаление, мъка или човешко съчувствие. Този, който изрече думите, изглежда, признаваше, че е твърде досадно едно същество от съвсем различен разред да умира там и би било по-добре, ако той си бе умрял по обикновен невзрачен начин, присъщ на жалките му себеподобни. Беше абсолютно неспособен на каквато и да било състрадателност към момчето и неговата съдба.

Очите на момчето бавно се извърнаха към него, докато той говореше, и после бавно се обърнаха към мен:

— Докторе, те са много горди, тия благородници. Но ние, обикновените псета, също понякога сме горди. Те ни грабят, обиждат ни, бият ни, убиват ни. Но понякога у нас остава мъничко гордост. Тя — видяхте ли я, докторе?

Писъците и виковете се чуваха и там, макар приглушени от разстоянието. Той заговори за тях, сякаш тя лежеше при него.

Отговорих:

— Да, видях я.

— Тя ми е сестра, докторе. Тези благородници от много години безсрамно разполагат със скромността и добродетелта на нашите сестри, но ние имаме добри момичета. Знам го, чул съм го от баща си. Тя беше добро момиче. Беше сгодена за един добър младеж — негов арендатор. Ние всички му бяхме арендатори — на този тука, дето стои. Другият му е брат, най-лошият от това проклето племе.

Момчето с мъка събираше телесни сили да говори, но духът му говореше с поразяваща енергия.

— Този човек тук така ни грабеше, както висшите същества грабят нас, долните кучета — облагаше ни с данъци без милост, караше ни да му работим без пари, караше ни да мелим житото си в неговата мелница, караше ни да храним десетки от неговите домашни птици от бедната си реколта, забраняваше ни да държим домашни птици, грабеше и вземаше от нас толкова много, че когато случайно докопвахме малко месо, го ядяхме със страх, със залостени врати и затворени прозорци, да не би хората му да ни видят и да ни го вземат. Казвам ви, така ни грабеха и гонеха и толкова обедняхме, че баща ми казваше, че най-ужасното нещо е да родиш дете на този свят и че трябва да се молим най-много за това жените ни да са безплодни и клетото ни племе да изчезне!

Никога преди това не бях виждал чувството на подтиснатост да избухва с такава сила, като огън. Предполагах, че хората го таят някъде, но никога не го бях виждал да избликва така, както у това умиращо момче.

— Въпреки това, докторе, сестра ми се омъжи. По това време приятелят й, горкият човек, боледуваше и тя се омъжи за него, за да му помага и да се грижи за него в нашата къща — в кучешката ни колиба, както ще я нарече този човек. Беше омъжена от няколко седмици, когато братът на този човек я видя и я хареса и поиска от мъжа й да му я даде — та какво значат съпрузите при нас! Тсй имаше голям мерак, но сестра ми беше добра и добродетелна и намрази брат му тъй силно, както и аз го мразех. Какво направиха тогава двамата, за да убедят съпруга й да й повлияе и да я склони?

Очите на момчето, които бяха вперени в мене, бавно се обърнаха към другия и по лицата на двамата разбрах, че всичко, което той казваше, е вярно. Двата противоположни вида гордост се сблъскаха — това го виждам даже тук, в Бастилията: пренебрежителното безразличие на благородника и потъпканите чувства на селяка, страстната му жажда за мъст.

— Та, значи, докторе, едно от правата на тия благородници е да ни впрягат като псета в каруца и да ни карат. Така го впрегнаха и него и го подкараха. Знаете ли, че едно от правата им е да ни държат в именията си цяла нощ, за да плашим жабите — да не смущават благородния им сън. Нощем те го държаха навън в лошата мъгла, а денем го връщаха във впряга. Но той не склони. Не! Един ден на обяд го разпрегнаха, за да се нахрани — ако намери храна, — той изхлипа дванадесет пъти, един път за всеки удар на камбаната, и умря на гърдите й.

Никаква човешка сила не можеше да поддържа живота в това момче, освен решимостта да изкаже всичките си мъки. Той отблъскваше сгъстяващите се сенки на смъртта и се мъчеше да държи ръката си свита, за да скрива раната.

— После с разрешение на този човек, даже с негова помощ, брат му я взе. Въпреки онова, което знам, че сигурно е казала на брат му — какво му е казала, скоро ще разберете, докторе, защото това за него е забавно. Брат му я взе. Видях я да минава покрай мен на пътя. Когато занесох новината в къщи, сърцето на баща ми се пръсна от мъка. Не каза нито една от думите, които го изпълваха. Заведох малката си сестра (имам още една сестра) на едно място, където този мъж нямаше да може да я намери и където поне тя никога нямаше, да стане негова подчинена. После проследих брата дотук и снощи се изкатерих — долно псе, но с шпага в ръка. Къде е прозорецът на плевника? Беше някъде там.

Стаята тъмнееше пред очите му. Светът се стесняваше около него. Огледах се и видях, че сеното и сламата бяха измачкани на пода, сякаш е имало някаква борба.

— Тя ме чу и се втурна вътре. Казах й да не се приближава, докато не го убия. Той влезе и най-напред ми подхвърли няколко монети. После посегна към мен с камшик. Но аз, макар и долно псе, така замахнах към него, че той изтегли шпагата си. Нека счупи шпагата, която оцапа с долната ми кръв, на колкото си иска парчета. Той я извади, за да се защити — насочи удара си към мен с най-голямото си умение, защото бранеше живота си.

Няколко мига преди това погледът ми беше паднал върху парчетата счупена шпага, които лежаха върху сеното. Това беше оръжие на благородник. На едно друго място лежеше стара шпага, която изглеждаше войнишка.

— А сега ме вдигнете, докторе. Вдигнете ме. Къде е?

— Не е тук — казах аз, като хванах момчето, мислейки, че пита за брата.

— Хм! Колкото и да са горди тия благородници, той се страхува да ме види. Къде е човекът, който беше тук? Обърнете ми лицето към него.

— Маркизе — каза момчето, обърна се към него с разширени очи и вдигната дясна ръка, — когато дойде време да отговаряте за тия неща, аз призовавам вас и всичките от вашето зло племе да отговаряте за тях. Слагам този кървав кръст върху вас като знак, че ще го направя. Когато дойде време да отговаряте за тия неща, аз призовавам брат ви, най-лошия от лошото ви племе, отделно да отговаря за тях. Правя този кървав кръст върху него като залог, че ще го направя.

Два пъти той сложи ръка в раната си и с показалеца начерта кръст във въздуха. За момент остана така с вдигнат показалец и когато пръстът му увисна, тялото му също увисна с него и аз го положих мъртъв на земята.

Когато се върнах при леглото на младата жена, тя бълнуваше по съвсем същия начин. Знаех, че това може да трае с часове и най-вероятно ще завърши в безмълвието на гроба.

Повторих лекарствата, които й бях дал, и останах край леглото до късна нощ. Пронизващите писъци не намаляха, нито за момент не се промени яснотата на думите й и порядъкът, в който ги изговаряше: «Мъжът ми, баща ми, брат ми! Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет. Шшшт!»

Това трая двадесет и шест часа от момента, когато за първи път я видях. Бях дошъл и си отишъл два пъти и пак седях до нея, когато започна да се запъва. Направих малкото, което можех, за да се възползувам от промяната, и постепенно тя се отпусна в някаква летаргия и лежеше като мъртва.

Сякаш вятърът и дъждът се бяха най-сетне успокоили след дълга и страшна буря. Освободих ръцете й и повиках жената да ми помогне да оправим тялото и дрехите й. Едва тогава разбрах, че очаква дете. Тогава загубих и последната си надежда за нея.

— Умря ли? — попита маркизът, когото ще продължа да наричам по-големия брат, като влезе в стаята с ботуши, току-що слязъл от коня си.

— Не е умряла — казах аз, — но вероятно ще умре.

— Каква сила има в тия груби тела — каза той, като гледаше надолу към нея с известно любопитство.

— Има огромна сила — му отговорих — в мъката и отчаянието.

Най-напред той се изсмя над думите ми, после се намръщи. Приближи с крак един стол близо до моя, заповяда на жената да си отиде и каза с приглушен глас:

— Вижте какво, докторе, като видях, че брат ми се е забъркал с тия селяндури, аз му препоръчах да ви извикаме. Вашата репутация е висока и като млад човек, който тепърва ще прави състояние, вие сигурно си знаете интересите. Нещата, които виждате тук, са неща за гледане, но не и за говорене.

Слушах дишането на болната и избягвах да отговарям.

— Мога ли да разчитам на дискретността ви, докторе?

— Мосю — казах аз, — в моята професия оплакванията на пациентите се пазят винаги в тайна. — Отговорих предпазливо, защото вътрешно бях смутен от онова, което бях чул и видял,

Дишането й беше толкова слабо, че аз внимателно преслушах сърцето и пулса й. Беше жива, но нищо повече. Когато отново седнах на мястото си, аз се огледах и видях, че братята ме наблюдават изпитателно.

Много ми е трудно да пиша, защото тук е студено и ме е страх, че ще ме хванат и ще ме преместят в подземна килия в пълен мрак. Затова ще съкратя разказа си. Паметта ми не е объркана и е запазила всичко. Мога да си спомня всичко, всяка дума, която си разменихме с братята.

Тя живя така още седмица. Към края можех да разбирам само отделни срички, които изричаше, като долепях ухо до устните й. Попита ме къде се намира и аз й казах. Казах й също кой съм. Напразно я питах за фамилното й име. Тя слабо поклати глава върху възглавницата и го запази в тайна, както направи и момчето.

Не можех да й задам никакъв въпрос и накрая казах на братята, че започва бързо да гасне и няма да издържи до следващия ден. До този момент, макар че никой освен жената и аз не се появявахме пред очите й, единият или другият непрекъснато бдяха, седнали зад завесата при леглото, когато и аз бях там. Но когато краят наближи, те като че ли престанаха да се интересуват какво ще си говоря с нея — сякаш, мина ми през ум, и аз умирах заедно с нея.

Бях забелязал, че гордостта им беше много засегната; задето по-малкият брат (както аз го наричам) е кръстосал шпага със селянин, и то с момче. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересуваше, беше, че това е голям позор за семейството и могат да станат за посмешище. Колкото пъти очите ми срещаха погледа на по-малкия брат, изражението му ми подсказваше, че той дълбоко ме мрази, понеже знам онова, което научих от момчето. Иначе беше по-мек и по-учтив от по-големия. Въпреки това го чувствувах. Забелязах също, че бях станал бреме в ума на по-големия.

Болната умря два часа преди полунощ — точно по времето, когато за първи път я видях. Бях сам с нея, когато самотната й млада глава леко се отпусна на една страна и всичките й земни мъки и неволи свършиха.

Братята стояха в една стая долу и нетърпеливо чакаха да си тръгнат. Чух ги как тупаха ботушите си с камшици и крачеха напред-назад.

— Най-после е мъртва, нали? — каза по-големият, когато влязох.

— Мъртва е — казах аз.

— Поздравявам те, братко — бяха думите му, когато се извърна.

И преди ми беше предложил пари, които не взех веднага. Сега той ми даде една издута кесия със злато. Взех я от ръката му, но я оставих на масата. Бях обмислил въпроса и бях решил да не приемам нищо.

— Моля за извинение — казах аз, — но при създадените обстоятелства — не.

Те си размениха погледи, но ми се поклониха, както и аз им се поклоних, и после се разделихме без нито една дума повече.

Аз съм уморен, уморен, уморен — съсипан от мъка. Не мога да прочета какво съм написал с тази съсухрена ръка.

Рано сутринта кесията със злато беше оставена пред вратата ми в малка кутия, на която беше изписано името ми. Отначало тревожно мислех как да постъпя. Същия ден реших да пиша лично до министъра и да опиша случаите, за които бях повикан, както и мястото, където бях заведен. С други думи, всичко. Знаех какво значи влияние в двореца и какви бяха свободите на благородниците и очаквах, че работата ще се потули. Исках обаче да облекча съвестта си. Пазех случката в дълбока тайна дори от жена си. Това също реших да пиша в писмото. Не мислех, че се излагам на истинска опасност. Но се опасявах, че други може да се изложат на опасност, ако научат онова, което аз знаех.

Този ден бях много зает и не можах да завърша писмото вечерта. Станах много по-рано от обикновено, за да го допиша. Беше последният ден от годината. Писмото лежеше пред мен току-що привършено, когато ми казаха, че някаква дама чака отвън и желае да ме види.

Все по-трудно ми се удава да се справям със задачата си. Толкова е студено, сетивата ми са притъпени и наоколо ме обгръща ужасна тъмнина.

Дамата беше млада, приятна и хубава, но едва ли щеше да живее дълго. Беше извънредно развълнувана. Представи ми се като съпруга на маркиз Сен Евремонд. Свързах титлата с обръщението на момчето към по-големия брат и инициалите, избродирани върху шала, и лесно стигнах до заключението, че съвсем наскоро се бях срещал с този благородник.

Паметта ми е все още точна, но не мога да възпроизведа думите на нашия разговор. Подозирам, че ме наблюдават по-зорко от преди, а и не знам кога точно ме наблюдават.

Тя отчасти подозираше, отчасти беше узнала основните факти на жестоката случка и дела на съпруга й в нея и как съм бил повикан и аз. Не знаеше, че момичето е починало. Надеждата й, каза тя с голяма тревога, е тайно да може да прояви женското си съчувствие към нея. Надеждата й била да умилостиви божия гняв, легнал над къщата, която от много време била омразна на многобройните страдащи.

Имала основания да смята, че имало още една по-малка жива сестра, и най-голямото й желание било да й помогне. Не можех нищо да й кажа, освен че такава сестра наистина съществува. Това, което я накарало да дойде при мен, разчитайки на моята дискретност, било надеждата, че ще мога да й кажа името и адреса й. Но до този нещастен момент аз не знам нито едното, нито другото.

Нямам повече хартия. Един от листовете ми беше взет вчера с предупреждение. Днес трябва да свърша писанията си.

Беше добра и милостива жена, нещастна в брака си. И как можеше да бъде щастлива! Братът я мразеше и й нямаше доверие и използуваше цялото си влияние срещу нея. Тя се страхуваше от него, страхуваше се и от съпруга си. Когато я изпратих до вратата, в каретата й видях едно дете, хубаво момченце на две-три години.

— Заради него, докторе — каза тя, посочвайки го разплакана, — ще направя всичко, което мога, за да изкупя поне малко прегрешенията. Иначе той никога няма да бъде щастлив с такова наследство. Имам лошото предчувствие, ако не се изкупи това, което се случи, че някой ден той ще отговаря за него. Това, което е останало лично на мен — не повече от няколко бижута, — ще дам като залог за живота му, заедно с милосърдието и мъката на умрялата му майка, на това наранено семейство, стига да открия сестрата.

Тя целуна момчето и каза, като го погали:

— Правя го заради тебе, момчето ми. Нали ще бъдеш добър, Шарл?

Детето й отговори уверено:

— Да.

Целунах й ръка и тя го взе в прегръдките си и си отиде, като продължаваше да го гали. Повече не я видях,

Макар че каза името на съпруга си, смятайки, че го знам, аз не го споменах в писмото. Запечатах го и понеже не се доверявах на ничии други ръце, сам го занесох същия ден.

Същата вечер, последната вечер на годината, към девет часа един мъж в черни дрехи позвъни на вратата, поиска да ме види и тихо последва прислужника ми Ернест Дефарж, един младеж. Когато прислужникът ми влезе в стаята, където седях със съпругата си — о, моята съпруга, моята любима, хубавата ми млада съпруга англичанка! — тогава видяхме човека, който беше позвънил на вратата, а сега стоеше мълчалив зад него.

— Спешен случай на улица «Сен Оноре» — каза той. Нямало да изгубя много време, бил дошъл с кола, която чакала отвън.

Тя ме доведе тук, доведе ме в гроба ми. Когато излязох от къщата, през устата ми стегнаха черен шал, а ръцете ми бяха привързани към тялото. Двамата братя прекосиха улицата от някакъв тъмен ъгъл и ме разпознаха с един-единствен жест. Маркизът извади от джоба си писмото, което бях написал, показа ми го, изгори го на пламъка на фенера, който му държаха, и стъпка пепелта с крак. Не каза нито дума. Доведоха ме тук, доведоха ме в живия ми гроб.

Ако е било угодно на БОГ да внуши в каменните сърца на двамата братя да ми пратят някакво известие за моята любима съпруга през всичките тия ужасни години, само да ми кажат една дума — дали е жива или мъртва, щях да вярвам, че Той не ги е напуснал съвсем. Но сега си мисля, че кървавият кръст е бил гибелен за тях и че Той няма да има милост за тях. Тях и техните потомци, до последния от племето им, аз, Александър Манет, нещастен затворник, в тази последна нощ на 1767 година в непоносимите си страдания предавам на времето, когато за всички тези неща ще се потърси сметка. Предавам ги на небесния и на земния съд.“

Когато четенето свърши, в залата се надигна ужасен рев. Рев на настървение и страст, в който нямаше нищо друго освен кръв. Разказът събуди най-страшна мъст и нямаше глава, която можеше да оцелее пред нея.

Няма защо да обясняваме, при наличието на такъв съд и такава публика, защо семейство Дефарж не бяха предали този документ преди, заедно с другите паметници от Бастилията, които се изнесоха в тържествената процесия, защо го бяха пазили, чакайки удобен момент. Излишно е да описваме как омразното име на този род отдавна бе анатемосано от Сен Антоан и бе вписано във фаталния регистър. Нямаше човек, чиито добродетели и заслуги можеха да го спасят в този ден и на това място.

Още по-зле за обречения, че обвинителят беше добре известен гражданин, негов сърдечен приятел, баща на неговата съпруга. Едно от безумните желания на тълпата беше да подражава на съмнителните граждански добродетели на древността и тя обичаше саможертвите пред олтара на народа. Затуй, когато председателят (иначе собствената му глава щеше да се разклати върху раменете му) каза, че добрият лекар на Републиката ще заслужи още повече пред нея, като изкорени един мръсен аритократичен род, и положително ще изпита свещена радост и озарение, като направи дъщеря си вдовица, детето й сираче, залата изпадна в буйно оживление и патриотична възбуда, без капка човешко състрадание.

— Този доктор има голямо влияние, види се! — измърмори мадам Дефарж, като се усмихна на Отмъщението. — Ха сега го спаси, бре докторе, спаси го де!

При всеки глас на съдебните заседатели тълпата ревеше. Още веднъж и още веднъж. Рев след рев.

Единодушно гласуване. По произход и по убеждение аристократ, враг на Републиката, добре известен подтисник на Народа. Обратно в „Консиержери“ и смърт след двадесет и четири часа.