Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА III
РАЗОЧАРОВАНИЕТО

Г-н главният прокурор уведоми съдебните заседатели, че обвиняемият пред тях, макар и млад на години, е опитен и стар в предателската си дейност, заради която трябваше да заплати с живота си. Че връзките му с врага не датират от днес или вчера, от миналата година или дори от по-миналата. Че е сигурно, че обвиняемият от много по-рано е имал обичай да пътува непрекъснато между Франция и Англия по някаква тайна мисия, за която той не може да даде честно обяснение. Че ако предателствата успявали (което за щастие не става), истинската нечестивост и вина на неговата дейност може би са щели да останат неразкрити. Че провидението обаче било вложило в сърцето на една особа, безстрашна и безукорна, да проникне в естеството на замислите на обвиняемия и поразена от ужас, да ги разкрие пред главния държавен секретар на негово величество и високопочитаемия Таен съвет. Че този патриот ще им бъде показан. Че възгледите и поведението му са възвишени. Че той бил приятел на обвиняемия, но веднъж, в един лош и същевременно добър час, открил неговото безчестие и решил да принесе в жертва пред светия олтар на отечеството предателя, когото сърцето му вече не можело да люби. Че ако в Англия, както в древния Рим или Гърция, се издигали статуи на обществените благодетели, този блестящ гражданин положително щял да бъде увековечен по този начин. Че тъй като в Англия това не се правело, вероятно негова статуя нямало да има. Че Добродетелта, както са отбелязали поетите (в многобройни пасажи, които той бил сигурен, че съдебните заседатели можели да цитират веднага дума по дума, при което на лицата на съдебните заседатели легнаха изражения на виновност, задето не познаваха пасажите), че Добродетелта била в известен смисъл заразителна и по-специално сияйната добродетел, наречена патриотизъм или любов към отечеството. Че възвишеният пример на този безупречен и съвършен свидетел по углавното обвинение, самото споменаване на чието име било една чест, за която той не бил достоен, се бил предал и на прислужника на обвиняемия, у когото породил праведно решение да претърси и прегледа съдържанието на чекмеджетата и джобовете на господаря си и да скрие книжата му. Че той (г-н главният прокурор) нямало да се изненада, ако някои бъдат склонни на презрително отношение към този достоен за възхищение прислужник, но че той (г-н главният прокурор) го предпочитал пред собствените си братя и сестри и го почитал повече от собствените си баща и майка. Че той с увереност подканвал и съдебните заседатели да направят същото. Че показанията на тези двама свидетели, заедно с разкритите от тях документи, които щели да бъдат представени, щели да докажат, че обвиняемият е разполагал с описания на въоръжените сили на негово величество — сухопътни и морски — и техните местонахождения и приготовления и щели да разсеят всякакви съмнения, че той систематично е предавал тази информация на вражеска страна. Че не можело да се докаже, че тези документи са писани от ръката на обвиняемия, но че това нямало значение, че всъщност даже така било по-добре за обвинението, тъй като доказвало колко хитри предпазни мерки е вземал подсъдимият. Че тези веществени доказателства датират от пет години и ще покажат, че няколко седмици преди датата на първото сражение между британските войски и американците, обвиняемият вече е вършел гибелната си дейност. Че поради тези причини съдебните заседатели, бидейки лоялни (което той отлично знаел) п отговорни съдници (което те отлично знаели), обезателно ще признаят подсъдимия за виновен и ще го ликвидират, независимо дали това им харесва, или не. Че те никога нямало да могат да положат глави върху възглавниците си, че нямало да могат да допуснат жените им да положат глави на възглавниците си, че нямало да могат да понесат дори мисълта децата им да положат глави на възглавниците си; накратко, че за тях и близките им въпросът с полагане глави върху възглавниците щял да приключи завинаги, ако главата на обвиняемия не паднела. Господин главният прокурор завърши, като поиска от тях тази глава в името на всичко свято, което можа да измисли, и тържествено ги увери, че той вече счита подсъдимия за мъртъв.

Когато главният прокурор свърши речта си, в залата се надигна шум, като че рояк огромни конски мухи зажужаха около подсъдимия в очакване на онова, което скоро щеше да се случи. След като шумът стихна, на свидетелската скамейка се появи безукорният патриот.

Тогава г-н заместннк-главният прокурор, следвайки примера на своя началник, разпита патриота-благородник на име Джон Барсад. Оказа се, че г-н главният прокурор е дал толкова пълно описание на неговата честна душа, че ако то имаше някакъв недостатък, това бе само прекалената му точност. След като свали бремето от благородната си душа, той се канеше скромно да се оттегли, но джентълменът с перуката и многото документи пред себе си, който седеше недалеч от мистър Лори, помоли да му зададе няколко въпроса. Другият джентълмен с перука, който седеше срещу него, продължаваше да гледа тавана на залата.

Бил ли е самият той някога шпионин? Не, той с възмущение отхвърли такъв долен намек. От какво живеел? Имал имоти. Къде? Не помнел точно. Какви по-точно? Това не влизало на никого в работата. Наследствени ли? Да. От кого ги е наследил? От далечен родственик. Много далечен ли? Доста. Бил ли е някога в затвора? Естествено не. Дори и в затвор за длъжници? Не виждал какво общо може да има това със случая. Никога ли не е бил в затвор за длъжници? — Хайде, отговорете отново. Никога ли? Бил е. Колко пъти? Два или три пъти. А не са ли пет-шест? Може би. Какъв е по професия? Джентълмен. Ритали ли са го някога? Може и да се е случвало. Често ли? Не. Да са го изритвали някога по стълбище? Решително не; веднъж го ритнали на едно стълбище и сам паднал надолу по него. В този случай ритникът не е ли бил заради измама в игра на зарове? Нещо в този смисъл било казано от пияния лъжец, който извършил нападението, но не било вярно. Би ли се заклел, че не е вярно? Да. Издържал ли се е някога с мошеничество при хазарт? Никога. Издържал ли се е някога чрез хазарт? Не повече, отколкото другите джентълмени. Заемал ли е някога пари от обвиняемия? Да. Върнал ли му ги е? Не. Близостта му с подсъдимия не била ли всъщност доста далечна и натрапена на подсъдимия в дилижанси, странноприемници и пощенски кораби? Не. Уверен ли е, че е виждал подсъдимия с тези документи? Уверен. Нищо друго ли не е знаел за документите? Не. Не ги ли бил донесъл отнякъде сам той например? Не. Очаква ли да получи някакво възнаграждение за показанията си? Не. Не е ли на редовна държавна служба като провокатор? Боже господи, не. Или за някаква друга дейност? Боже господи, не! Заклева ли се в това? Хиляди пъти. Никакви други мотиви ли няма освен чист патриотизъм? Съвсем никакви.

Добродетелният прислужник Роджър Клай премина през процеса много бързо и с много клетви. Бил постъпил на служба при обвиняемия преди четири години най-добросъвестно и доверчиво. На борда на пощенския кораб от Кале попитал подсъдимия дали не се нуждае от услугите на оправен човек и подсъдимият го наел. Не бил молил подсъдимият да го приеме от милосърдие — такова нещо никога не му било минавало през ум. Скоро след това започнал да подозира подсъдимия и да го наблюдава. Много пъти по време на път, докато подреждал дрехите му, бил виждал в джобовете на подсъдимия подобни списъци. Бил взел списъците от чекмеджето на писалището на подсъдимия. Не ги бил сложил сам той преди това там. Бил виждал подсъдимия да показва същите тези списъци на френски господа в Кале и подобни списъци на френски господа в Кале и Булон. Обичал отечеството си, не можал да понесе това и съобщил на властите. Никога не е бил заподозиран в кражбата на сребърен чайник: бил оклеветен за една каничка за горчица, но тя се оказала само посребрена. Познавал предишния свидетел от седем или осем години; това било просто случайно съвпадение. Не го считал за особено чудно съвпадение. Повечето съвпадения били странни. Нито пък считал за странно съвпадение, че и неговият единствен мотив бил също чист патриотизъм. Бил истински британец и се надявал, че има много като него.

Мухите отново зажужаха и г-н главният прокурор призова мистър Джарвис Лори.

— Мистър Джарвис Лори, вие сте служител в банката „Телсън“, нали?

— Да.

— През нощта на един петък през ноември хиляда седемстотин седемдесет и пета година пътували ли сте по служба от Лондон за Дувър с дилижанса?

— Пътувах.

— Имаше ли други пътници в пощенската кола?

— Двама.

— Слязоха ли те през нощта по пътя?

— Да.

— Мистър Лори, погледнете подсъдимия. Беше ли той единият от тези двама пътници?

— Не мога да кажа със сигурност, че е бил.

— Прилича ли на някой от тези двама пътници?

— И двамата бяха така загърнати, нощта беше толкова тъмна и всички ние бяхме тъй необщителни един с друг, че дори това не бих могъл да кажа със сигурност.

— Мистър Лори, погледнете отново към подсъдимия. Представете си го загърнат, както са били онези пътници, има ли нещо във фигурата или стойката му, което да ви кара да мислите, че той не е бил един от тях?

— Не.

— Бихте ли се заклели, мистър Лори, че той не е бил един от тях?

— Не.

— Значи, поне казвате, че той може да е бил един от тях?

— Да. Само си спомням, че както те двамата, така и аз много се бояхме от разбойници, а обвиняемият не изглежда боязлив.

— Виждали ли сте някога престорена плахост, мистър Лори?

— Виждал съм, разбира се.

— Мистър Лори, погледнете пак подсъдимия. Можете ли да кажете със сигурност, че сте го виждали преди?

— Виждал съм го.

— Кога?

— Няколко дни по-късно се връщах от Франция и обвиняемият се качи в Кале на пощенския кораб, с който се върнах, и пътувахме заедно.

— В колко часа дойде той на кораба?

— Малко след полунощ.

— Посред нощ, значи. Той ли беше единственият пътник, който се качи на кораба толкова късно?

— Оказа се единственият.

— Оставете какво „се оказало“, мистър Лори. Беше ли той единственият пътник, който се качи на борда посред нощ?

— Да.

— Сам ли пътувахте, мистър Лори, или имахте спътник?

— С двама спътници. Един господин и една госпожица. Те са тук.

— Тук са. Имахте ли някакъв разговор с обвиняемия?

— Почти никакъв. Времето беше лошо, пътувахме дълго в бурно море и почти от единия до другия бряг лежах на едно канапе.

— Мис Манет!

Младата дама, към която по-рано се бяха обърнали всички погледи и сега се обърнаха отново, се изправи на мястото си. Баща й стана заедно с нея и задържа ръката и под своята.

— Мис Манет, погледнете подсъдимия.

Да се изправи пред такова състрадание и такава сериозна младост и красота, беше много по-мъчително за обвиняемия, отколкото да стои пред цялата тълпа. Той сякаш бе застанал заедно с нея на ръба на собствения си гроб и в момента дори съзнанието за втренчените в него любопитни погледи не можеше да го накара да остане неподвижен. Нервната му дясна ръка нареждаше тревите пред него на въображаеми цветни лехи в градина, а усилията да контролира и успокои дишането си разтрепераха устните му, от които кръвта се бе дръпнала в сърцето. Мухите отново зажужаха силно.

— Мис Манет, виждали ли сте обвиняемия преди?

— Да, сър.

— Къде?

— На борда на пощенския кораб, за който току-що стана дума, сър, и при същия случай.

— Вие ли сте младата дама, за която преди малко се говори?

— О, да, за съжаление аз съм.

Плачевният тон на състраданието й се смеси с по-малко мелодичния глас на съдията, който каза доста свирепо:

— Отговаряйте на зададените ви въпроси без коментари.

— Мис Манет, имахте ли някакъв разговор с подсъдимия по време на пътуването през Ла Манша.

— Да, сър.

— Възпроизведете го.

Сред пълна тишина тя започна с плах глас:

— Когато господинът се качи на борда…

— Подсъдимия ли имате пред вид? — запита съдията и сключи вежди.

— Да, ваше превъзходителство.

— Тогава казвайте „подсъдимия“.

— Когато подсъдимият се качи на борда, той забеляза, че баща ми — тук тя с любов обърна очи към стоящия до нея — е много уморен и много слаб. Баща ми беше толкова изнемощял, че се страхувах да не му липсва чистият въздух и му бях приготвила легло на палубата до стълбичката към кабините и аз седях на палубата, за да се грижа за него. Тази нощ нямаше други пътници освен нас четиримата. Подсъдимият беше тъй любезен да ме помоли за разрешение да ме посъветва как по-добре да подслоня баща си от вятъра и лошото време. Аз не бях успяла да направя добре това, тъй като не разбирах откъде ще идва вятърът, когато излезем от пристанището. Той ми помогна. Прояви голямо внимание и загриженост към състоянието на баща ми и съм сигурна, че беше искрен в това. Ето как се заговорихме.

— Позволете да ви прекъсна за момент. Сам ли се беше качил на кораба?

— Не.

— Колко души имаше с него?

— Двама французи.

— Разговаряха ли?

— Разговаряха до последния момент, когато французите трябваше да слязат в лодката си, за да се върнат на брега.

— Размениха ли си някакви книжа, подобни на тези списъии?

— Размениха си някакви книжа, но не знам какви.

— Приличаха ли на тези по форма и големина?

— Възможно е, но наистина не зная, макар че стояха и говореха шепнешком много близо до мен; бяха застанали най-горе на стълбата към кабините, за да им свети лампата, която висеше там; фенерът беше мъждив и те говореха много тихо, така че не чух какво си говореха и видях само, че гледат книжята.

— Сега по разговора ви с подсъдимия, мис Манет.

— Подсъдимият беше тъй откровен в доверието си към мен — което се дължеше на моята безпомощност, — както беше и мил, добър и услужлив към баща ми. Надявам се — тук тя избухна в сълзи — да не проявя днес неблагодарност, като му навредя.

Мухите пак бръмнаха.

— Мис Манет, ако подсъдимият не вижда, че вие крайно неохотно давате тези показания, които е ваш дълг да дадете, които трябва да дадете, които не можете да не дадете, то той е единственият тук, който не е наясно с това. Моля да продължите.

— Той ми каза, че пътувал по деликатна и трудна работа, която можела да вкара в беда много хора, и че поради това пътувал под друго име. Каза, че по тази работа бил дошъл във Франция няколко дни преди това и че може би дълго време ще му се налага често да пътува между Франция и Англия.

— Каза ли нещо за Америка, мис Манет? Бъдете точна.

— Опита се да ми обясни как е започнал този спор и каза, че, доколкото той можел да прецени, Англия не била права и постъпвала глупаво. Той добави шеговито, че може би Джордж Уошингтън щял да си спечели в историята почти толкова велико име, колкото и Джордж Трети. Но в начина по който го каза, нямаше нищо обидно; каза го на смях, просто тъй — за да минава времето.

При някоя много интересна сцена, когато към главния актьор са устремени много очи, зрителите несъзнателно имитират силно подчертаното му изражение. Докато даваше показанията си, лицето й беше мъчително напрегнато и угрижено, а през интервалите, докато съдията записваше думите й, тя наблюдаваше ефекта им върху защитника и обвинителите. Във всички кътчета на залата зрителите имаха същите изражения; голям брой чела като в огледало отразяваха челото на свидетелката, когато съдията вдигна глава от бележките си, изумен от ужасната еретическа забележка за Джордж Уошингтън.

Господин главният прокурор уведоми негово превъзходителство, че счита за необходимо, като предпазна мярка и от учтивост, да разпитат бащата на младата дама, доктор Манет. Призоваха последния.

— Доктор Манет, погледнете обвиняемия. Виждали ли сте го преди?

— Веднъж. Дойде в жилището ми в Лондон преди три или три и половина години.

— Познавате ли в него спътника си от пощенския кораб или можете ли да ни кажете, нещо за разговора му с дъщеря ви?

— Сър, не съм в състояние да направя нито едното, нито другото.

— Има ли някаква специална и особена причина да не можете да направите това?

— Има — отговори той глухо.

— Имали ли сте нещастието да прекарате дълго време в затвора в родината си без присъда, без дори да сте били обвинен в нещо, доктор Манет?

Той отговори с глас, който проникна до всяко сърце:

— Прекарах дълго време в затвора.

— Бяхте ли току-що освободен по времето, за което става дума?

— Така ми казаха.

— Нищо ли не си спомняте от това?

— Нищо. В ума ми има една празнота — от момента не мога дори да кажа кога е било това, — от момента, когато започнах да правя обувки в затвора, до момента, когато разбрах, че живея в Лондон с любимата си дъщеря, която виждате тук. Запознах се с нея, когато милостивият бог ми възвърна умствените способности, но не мога дори да кажа как се опознахме. Нищо не си спомням от този процес.

Господин главният прокурор седна на мястото си и бащата и дъщерята също седнаха.

След това в хода на делото възникна едно странно обстоятелство. Трябваше да се докаже, че подсъдимият, заедно с някакъв свой неразкрит съучастник, е пътувал с дилижанса за Дувър в тази петъчна нощ през ноември преди пет години и е слязъл през нощта от колата за заблуждение на място, където не останал, а се върнал обратно дванайсет мили до един гарнизон и корабостроителница и там събрал сведения. За тази цел призоваха един свидетел, който заяви, че подсъдимият е бил точно по това време в пушалнята на един хотел в този гарнизонен и корабостроителен град, където е очаквал някакво друго лице. Защитникът на обвиняемия разпитваше този свидетел, без да успее да изтръгне от него нищо друго, освен че не бил виждал подсъдимия никога преди това, когато джентълменът с перуката, който до този момент не бе свалил поглед от тавана на залита, написа няколко думи на къс хартия, сгъна го и го подхвърли на защитника. При следппщлта пауза последният разтвори бележката и се вгледа в обвиняемия с голямо внимание и любопитство.

— Твърдите ли отново, че сте напълно сигурен, че това наистина е обвиняемият?

Свидетелят беше напълно сигурен.

— Виждали ли сте някога човек, който много да прилича на обвиняемия?

Не чак с такава прилика (каза свидетелят), че да може да го припознае.

— Разгледайте внимателно онзи джентълмен, моя почитаем колега — и посочи хвърлилия бележката, — и след това разгледайте обвиняемия. Какво ще кажете? Приличат ли си много?

Ако не вземем под внимание, че видът на почитаемия му колега беше небрежен и разпасан, да не кажем разпуснат, приликата помежду им бе достатъчно голяма, за да порази не само свидетеля, но и всички присъствуващи, когато ги сравниха. След като замолиха негово превъзходителство да помоли почитаемия колега да свали перуката си, на което последният не особено любезно се съгласи, приликата стана много по-забележителна. Негово превъзходителство запита мистър Страйвър (защитника на подсъдимия) дали няма сега да се наложи да съдят мистър Картън (името на почитаемия колега) за държавна измяна. Не, разбира се, отвърна мистър Страйвър на негово превъзходителство, не, но той би желал да помоли свидетеля да каже дали случилото се веднъж не би могло да се случи два пъти, дали е щял да бъде така уверен, ако бе видял по-рано това доказателство за своята привързаност и дали сега, след като го е видял, все още е тъй уверен и така нататък. Резултатът от това беше, че този свидетел бе смазан на пух и прах като глинена паница и той загуби всякакво значение за делото.

Заслушан в показанията на свидетелите, мистър Крънчър междувременно се беше почти наобядвал с ръждата, която изсмукваше от пръстите си. Сега трябваше да види и чуе как мистър Страйвър крои казуса за пред съдебните заседатели и им го надява като костюм: той им показа, че патриотът Барсад е наемен шпионин и предател, безсрамен търговец на кръв и един от най-големите негодници на света след проклетия Юда — на когото той много приличал. Как добродетелният прислужник Клай е негов приятел и съучастник, за което бил и достоен; че тези фалшификатори и лъжесвидетели, хвърлили око на подсъдимия за своя жертва, защото някакви семейни работи във Франция (той бил от френско потекло) налагали той да пътува така често през Ла Манша — че заради други скъпи нему същества той не можел да разкрие естеството на тези работи дори когато от това зависел животът му. Че всички видели колко мъчително било за младата дама да даде показанията си, изтръгнати от нея в изопачен вид, които обаче не означавали нищо, тъй като били просто учтиви любезности, които млад джентълмен и млада дама, събрани при такива обстоятелства, било естествено да си разменят — с изключение на думите за Джордж Уошингтън, които били толкова прекалени, че не можели да се разглеждат в друга светлина освен като някаква чудовищна шега. Как, ако този опит на правителството да засили популярността си, въздействувайки върху най-низките чувства на омраза и страх у населението, се провалял, това щяло да бъде признак за неговата слабост и затова господин главният прокурор го бил раздухал толкова; как въпреки всичко казусът не почивал на нищо освен на злодейските и безчестни показания, които твърде често опорочават подобни процеси, с каквито били пълни углавните дела в страната. Тук обаче негово превъзходителство се намеси и каза (с толкова мрачно лице, сякаш не говореше истината), че не можел да седи на мястото си и да допусне такива намеци.

След това мистър Страйвър повика малцината си свидетели и на мистър Крънчър се наложи да наблюдава как г-н главният прокурор обърна наопаки целия казус, който мистър Страйвър бе предложил на съдебните заседатели: той доказа, че Барсад и Клай били дори сто пъти по-добри, отколкото ги бил мислил, а обвиняемият — сто пъти по-лош. Най-накрая дойде ред на негово превъзходителство и той обръща казуса ту налице, ту наопаки, но, общо взето, го поддържаше във вид, от който на обвиняемия можеше да се скрои хубав погребален костюм.

И ето че служебните заседатели се отдръпнаха встрани, за да обмислят решението си, а огромните мухи отново забръмчаха.

Дори сред това възбуждение мистър Картън, който бе седял така дълго загледан в тавана на залата, не промени нито мястото, нито позата си. Докато неговият почитаем колега мистър Страйвър събираше книжата пред себе си и си шепнеше със стоящите около него, а от време на време хвърляше тревожен поглед към съдебните заседатели; докато всички зрители се бяха пораздвижили и сега отново заемаха места; докато дори негово превъзходителство беше станал от мястото си и бавно крачеше напред-назад по своя подиум, оставяйки в залата подозрението, че има треска; единствено този човек седеше облегнат назад: скъсаната му роба се бе почти свлякла от него, несресаната му перука стоеше на главата, както я бе поставил, след като я свали, с ръце в джобовете и устремен в тавана поглед, както бе седял цял ден. Нещо особено непочтително в държането му не само че му придаваше непочтен вид, но и така намаляваше силната му прилика с подсъдимия, която несъмнено съществуваше (тя се бе засилила за момент от сериозното му изражение, докато ги сравняваха), че много от зрителите, които сега му обърнаха внимание, си казаха, че не считат приликата за чак толкова голяма. Мистър Крънчър каза това на съседа си и добави:

— Държа бас за половин гвинея, че този няма много клиенти. Хич не ми мяза на човек, който има клиентела, кво ще кажеш?

Въпреки това мистър Картън отчиташе повече подробности от сцената, отколкото даваше вид, защото, когато главата на мис Манет клюмна върху гърдите на баща й, той пръв забеляза това и каза високо: „Старши! Погрижете се за младата дама. Помогнете на господина да я изведе. Не виждате ли, че ще падне!“

Тя предизвика много състрадание, а баща й — съчувствие. Изведоха я навън. За баща й положително е било много тежко да си припомни дните на своето затворничество. По време на разпита си той бе проявил голямо вътрешно вълнение и оттогава върху него като тежък облак бе легнал онзи израз на замисленост и отвлеченост, който го правеше да изглежда стар. В момента, когато той излизаше, председателят на съдебните заседатели, които се бяха върнали и седяха от известно време мълчаливо, заговори от тяхно име.

Не били постигнали съгласие и желаели да се оттеглят. Негово превъзходителство (мислейки може би за Джордж Уошингтън) прояви известна изненада, че не е било постигнато съгласие, но позволи да се оттеглят под охрана и наблюдение и сам се оттегли. Процесът бе продължил цял ден и в залата вече палеха лампите. Пръсна се мълва, че съдебните заседатели ще се бавят дълго. Зрителите излязоха да се подкрепят с нещо, а обвиняемият се отдръпна при скамейката за подсъдими и седна.

Мистър Лори, който бе излязъл, когато излязоха младата дама и баща й, сега се появи отново и кимна на Джери, който при отслабналия интерес в залата лесно се добра до него.

— Джери, ако искаш, можеш да отидеш да хапнеш нещо. Но не се отдалечавай много. Трябва непременно да чуеш, когато влязат съдебните заседатели. Не закъснявай нито миг след тях, тъй като искам веднага да отнесеш в банката съобщение с присъдата. Знам, че си най-бързият куриер и ще стигнеш в Темпъл Бар преди мене.

Челото на Джери бе широко точно толкова, колкото беше необходимо, за да може да го чукне с кокалчетата на пръстите си и той го чукна в знак, че е приел тази информация заедно със съпътствуващия я шилинг. В този момент мистър Картън приближи и докосна ръката на мистър Лори.

— Как е младата госпожица?

— Много е разстроена, но баща й я утешава и вън от палата й е по-добре.

— Ще кажа това на обвиняемия. Няма да е подходящо почтен банков служител като вас да говори с него пред публика, струва ми се.

Мистър Лори се изчерви, сякаш спомняйки си, че е обмислял този въпрос, а мистър Картън тръгна да обиколи преградата. От залата се излизаше в същата посока и Джери го последва, целият в слух, нащрек и настръхнал.

— Мистър Дарней!

Подсъдимият веднага се приближи.

— Положително се интересувате за свидетелката, госпожица Манет. Ще се оправи. Силното вълнение, което видяхте, беше най-острата точка на кризата й.

— Дълбоко съжалявам, че аз станах причината. Бихте ли й предали това от мен заедно с най-горещата ми благодарност?

— Да, бих могъл. Ще го направя, щом искате.

Държането на мистър Картън бе толкова небрежно, че изглеждаше почти обидно. Застанал прав, полуизвърнат от затворника, той бе облегнал лакът на парапета.

— Наистина искам. Приемете сърдечната ми благодарност.

— Каква присъда очаквате, мистър Дарней? — попита Картън, все още полуизвърнат към него.

— Най-лошата.

— Това е най-разумното и най-вероятното, което можете да очаквате. Но аз мисля, че оттеглянето им е във ваша полза.

Тъй като не се разрешаваше човек да се помайва на излизане от съда, Джери не чу нищо повече и ги остави — толкова прилични един на друг външно и толкова различни по маниери — застанали един до друг и отразени в огледалото над тях.

Един час и половина се изниза бавно в коридорите на долния етаж, пълни с крадци и мошеници, макар че Джери помагаше на хода на времето с овнешко и ейл. След като се подкрепи, дрезгавият вестоносец седна неудобно на една скамейка и се отпусна в дрямка, когато се разнесе висок шепот и бърз поток хора го увлече към стълбите, водещи към съдебната зала.

— Джери, Джери! — викаше вече към вратата мистър Лори, когато той стигна там.

— Идвам, сър! Човек само с бой може да влезе обратно. Ето ме, сър!

Мистър Лори подаде къс хартия през навалицата.

— Бързо! Взе ли бележката?

— Да, сър!

На листа беше набързо написана думата „ОПРАВДАН“.

— Ако този път беше изпратил съобщението „Възвърнат към живот“, щях вече да разбера какво означава — промърмори Джери, докато се обръщаше.

Нямаше възможност да каже или даже да помисли нищо друго, докато не се измъкна от Олд Бейли, защото тълпата се изливаше навън така буйно, че почти го откъсна от земята и по улицата се разнесе силно бръмчене, сякаш разочарованите мухи се пръснаха да търсят друг леш.