Чарлз Дикенс
Повест за два града (11)

ГЛАВА IV
ПОЗДРАВЛЕНИЯ

И последните утайки на гостбата от хора, вряла цял ден в съда, се изцеждаха от слабо осветените му коридори, когато доктор Манет, дъщеря му Луси Манет, ищецът на обвиняемия мистър Лори и защитникът му мистър Страйвър бяха наобиколили току-що освободения мистър Чарлс Дарней и го поздравяваха за избавлението му от смъртта.

Дори и при много по-силна светлина би било трудно да се разпознае в интелигентното лице и изправената стойка на доктор Манет онзи обущар от парижката мансарда. И всеки, който спреше поглед върху него веднаж, не можеше да не го погледне отново, макар случаят да не предлагаше за наблюдение тъжно глъхнещия му глас и разсеяността, която от време на време внезапно го обземаше без никаква видима причина. Една външна причина — споменаването на дългите му страдания — винаги извикваше това състояние от дълбините на душата му, както се бе случило и в съда, но то се появяваше и от само себе си и го обгръщаше с мрак, тъй неразбираем за ония, които не знаеха историята му, че сякаш виждаха лятното слънце да хвърля върху него сянката на Бастилията, когато тя самата се намираше на триста мили.

Само дъщеря му умееше да пропъжда от ума му тази мрачна меланхолия. Тя беше златната нишка, която го свързваше с онази част от миналото и с настоящето, които бяха извън периода на страданията му: звукът на нейния глас, озареното й лице, докосването на ръката й почти винаги имаха върху него силно благотворно въздействие. Не съвсем винаги, тъй като Луси помнеше и случаи, когато не бе успявала, но те бяха малко и незначителни и тя вярваше, че няма да се повторят.

Мистър Дарней целуна ръката й с гореща благодарност и се обърна към мистър Страйвър, комуто също изрази топла признателност. Мистър Страйвър, човек на малко повече от тридесет години, но на вид двадесет години по-възрастен, едър, шумен, червендалест, безцеремонен, освободен от каквато и да било деликатност, имаше навик да се бута и да си пробива път (в преносен и буквален смисъл) в някоя компания или разговор, което добре илюстрираше способността му да си пробива с лакти пътя и в живота.

Още не беше свалил перуката и тогата си и каза, като толкова приближи клиента си, че изтика горкият мистър Лори от групата:

— Радвам се, че ви измъкнах от тая работа с чест, мистър Дарней. Позорно обвинение, страшно позорно, но това не намаляваше шансовете му да успее.

— Ще ви бъда задължен до края на живота си, и то и двоен смисъл — каза доскорошният му клиент и стисна ръката му.

— Направих за вас всичко, което бе по силите ми, мистър Дарней, а това, което е по силите ми, е по силите и на всеки друг, струва ми се.

Понеже очевидно някой трябваше да каже: „Съвсем не на всеки!“ — каза го мистър Лори, може би не съвсем безкористно, а от желание пак да се вмъкне в групата.

— Така ли мислите? — каза мистър Страйвър. — Е, добре! Вие бяхте там през целия ден и сигурно знаете. Освен това сте делови човек.

— И като такъв — рече мистър Лори, когото вещият в правото адвокат придърпа отново в групата, тьй както преди малко го бе избутал от нея, — и като такъв, ще помоля доктор Манет да разпусне събранието ни и ни нареди да се разотидем по домовете си. Мис Луси не изглежда добре, за мистър Дарней денят беше ужасен, а всички сме уморени.

— Говорете само от свое име, мистър Лори — каза Страйвър, — на мен ми предстои да работя и през нощта. Говорете само от свое име.

— Говоря от свое име и от името на мистър Дарней, и на мис Луси, и — мис Луси, не мислите ли, че мога да говоря от името на всички ни? — Той зададе въпроса си натъртено и погледна баща й.

Последният се бе втренчил в Дарней и на лицето му като че застиваше много особено напрегнато изражение, което се задълбочаваше в гримаса на неприязън и недоверие, примесено дори със страх. С появата на това странно изражение у него мислите му се разсеяха някъде.

— Татко — каза Луси, като нежно сложи ръка върху неговата.

Той бавно се отърси от сянката и се извърна към нея.

— Да си вървим ли у дома, татко?

Той отвърна с едно продължително „да-а“.

Приятелите на оправдания подсъдим се бяха разотишли, смятайки — както той самият им бе казал, — че няма да го освободят тази нощ. Почти всички лампи в коридорите бяха изгасени и вече със скърцане и дрънчене затваряха железните врати; грозното място опустя до следващата сутрин, когато отново щяха да го изпълнят хора, доведени тук от любопитството си към бесилките, позорния стълб, стълба за наказания с камшик и жига. Луси Манет излезе на чист въздух, като вървеше между баща си и мистър Дарней. Спряха файтон и бащата и дъщерята се качиха в него.

Мистър Страйвър се бе разделил с тях в коридора, за да си пробие път до гардероба. Една друга личност, която не се бе присъединила към групата, нито бе разменила дума с някого от тях, а бе останала облегната на стената там, където сянката й беше най-тъмна, сега мълчаливо и тръгна след останалите и изчака, докато файтонът тръгна. След това се приближи до мистър Лори и мистър Дарней, застанали на тротоара.

— Е, мистър Лори! Можели вече деловите хора да разговарят с мистър Дарней?

Никой не бе благодарил на мистър Картън за участието му в днешния процес: никой не знаеше за неговата роля в него. Той бе свалил тогата си и външният му вид никак не бе спечелил от това.

— Сигурно би ви се сторило забавно, мистър Дарней, ако знаехте каква борба се води в ума на деловия човек, когато деловият му ум е раздвоен между добродушен подтик и необходимостта да изглежда делови.

Мистър Лори се изчерви и каза топло:

— Вие споменахте това вече, сър. Ние, деловите хора, които служим на някоя фирма, не сме господари сами на себе си. Трябва да мислим повече за фирмата си, отколкото за самите нас.

— Зная, зная — отвърна небрежно мистър Картън. — Не се засягайте, мистър Лори. Вие не сте по-лош от другите, сигурен съм в това, дори смея да кажа, че сте по-добър.

— И наистина, господине — продължи мистър Лори, без да обръща внимание на думите му, — аз всъщност не зная какво общо имате вие с тези проблеми. Аз съм много по-възрастен от вас, затова ще ме извините, че ви го казвам, но аз наистина не зная да сте човек на бизнеса.

— Бизнес ли! Ама че го казахте, аз не съм от бизнеса.

— Това е жалко, господине.

— И аз така мисля.

— Ако работехте, щяхте може би да си вършите добре нещата.

— Господ да ви поживи, но не, нямаше да я върша — отвърна мистър Картън.

— Вижте, господине! — извика мистър Лори, съвсем разгорещен от безразличието му. — Бизнесът е много хубаво нещо, много почтено нещо. И ако деловите работи налагат понякога сдържаност, мълчание и ограничения, мистър Дарней е добре възпитан млад човек и знае как да извини тези неща. Мистър Дарней, лека нощ; и бог да ни благослови! Надявам се, че днес животът ви бе спасен, за да живеете дълго и преуспеете…Ей, файтон!

Ядосан на адвоката, а може би малко и на себе си, мистър Лори се вмъкна във файтона, който го понесе към банката „Телсън“. Картън, който миришеше на портвайн и не изглеждаше съвсем трезв, се изсмя и се обърна към Дарней:

— Странна случайност ни е събрала. Сигурно за вас това е особена нощ, да стоите сам с двойника си на улицата?

— Още едва ли мога да кажа — отвърна Чарлс Дарней, — че се чувствувам отново частица от този свят.

— Това не ме учудва. До съвсем неотдавна бяхте напреднали доста по пътя си към другия. Гласът ви е слаб.

— Аз самият почвам да усещам слабост.

— Защо тогава, по дяволите, не отидете да вечеряте? Самият аз вечерях, докато онези умници решаваха към кой свят следва да принадлежите — към този или към някой друг. Разрешете ми да ви покажа най-близката кръчма, в която може да се вечеря добре.

И той го хвана под ръка и го поведе по Лудгейт Стрийт, по Флийт Стрийт и след като минаха някакъв безистен, го въведе в една кръчма. Тук ги настаниха в малка стая, където хубавата здрава храна и доброто вино скоро започнаха да възвръщат силите на Чарлс Дарней, а Картън седеше срещу него на масата пред отделната си бутилка порт, напълно обзет от полуарогантното си държане.

— Сега чувствувате ли, че отново принадлежите към нашия земен порядък, мистър Дарней?

— Посъвзех се достатъчно, за да мога да почувствувам това, но съм ужасно объркан по отношение на време и място.

— Сигурно чувствувате огромно удовлетворение!

Той изрече тези думи с горчивина и отново напълни чашата си; а тя бе голяма.

— Що се отнася до мен, най-голямото ми желание е да забравя, че принадлежа към него. Той не може да ми даде нищо хубаво — освен това вино, — нито пък аз на него. Така че в това отношение ние с вас не си приличаме много. Всъщност почвам да мисля, че изобщо не си приличаме в никакво отношение.

Объркан от преживяванията си през деня и с чувство, че този двойник с грубо държане и цялата тази вечер е някакъв сън, Чарлс Дарней не знаеше какво да отговори и най-после реши изобщо да не отговаря.

— Сега, след като вече привършихте вечерята си — каза след малко Картън, — защо не вдигнете наздравици, мистър Дарней, защо не предложите да пием за някого?

— Каква наздравица? За кого?

— Ами името е на върха на езика ви. Би трябвало да е там, обезателно трябва да е, кълна се, че е!

— Тогава за мис Манет!

— За мис Манет тогава!

Картън не свали поглед от събеседника си, докато пиеше наздравицата, а след това хвърли чашата през рамото си към стената, където тя се разби на парченца. После позвъни и поиска друга.

— Приятно е да подаваш ръка в тъмното на такова красиво момиче, за да му помогнеш да се качи във файтона, мистър Дарней! — каза той, като напълни новия си стакан.

Отговорът беше леко намръщване и едно лаконично: „Да.“

— Хубаво е да те съжалява и плаче за теб такова красиво момиче! Какво чувствува човек? Струва ли си да те съдят и животът ти да е в опасност, за да бъдеш обект на такова съчувствие и състрадание, мистър Дарней?

Дарней пак не отговори нито дума.

— Тя страшно се зарадва на думите ви, когато й ги предадох. Не показа, че се радва, но аз така предполагам.

Това напомни на Дарней, и то тъкмо навреме, че този неприятен събеседник по своя собствена воля му беше помогнал в тежкото му положение през деня. Той обърна разговора в тази посока и му благодари.

— Нито са ми нужни, нито заслужавам благодарности — беше небрежният му отговор. — Първо на първо, нищо не съм направил и, второ на второ, не зная защо го направих. Господин Дарней, разрешете да ви задам едни въпрос.

— С удоволствие, една малка отплата за услугите ви.

— Смятате ли, че особено ми харесвате?

— Мистър Картън — отвърна другият странно смутен, — аз наистина не съм си задавал този въпрос.

— Тогава задайте си го сега.

— Постъпихте, като че ли ви харесвам, но не мисля, че е тъй.

— И аз не мисля, че е тъй — каза Картън. — Почвам да се възхищавам от проницателността ви.

— Все пак — рече Дарней, като стана, за да позвъни — това няма да попречи, надявам се, да поискам сметката, след което ще се разделим без лоши чувства.

— Съвсем не — отвърна Картън.

Дарней позвъни.

— Цялата сметка ли ще платите? — запита Картън и след като получи утвърдителен отговор, поръча: — Келнер, тогава ми донеси още една пинта от същото вино и ела да ме събудиш в десет часа.

След като плати сметката, Чарлс Дарней стана и му пожела лека нощ. Без да отвърне на пожеланието, Картън също се изправи малко заплашително или предизвикателно и каза:

— Една последна дума, мистър Дарней: мислите ли, че съм пиян?

— Мисля, че сте пили, мистър Картън.

— Мислите? Вие знаете, че съм пил.

— Да, щом настоявате да го кажа, знам.

— Тогава трябва и да знаете защо. Аз съм един разочарован роб за черна работа, господине. Не обичам никого на този свят и никой не ме обича.

— Това е много жалко. Можели сте да използвате способностите си много по-добре.

— Може би да, мистър Дарней, а може би и не. Но не се възхищавайте толкова от трезвото си лице — не знаете какво може да ви се случи един ден. Лека нощ!

Когато остана сам, това странно създание взе свещ, приближи се до едно огледало, окачено на стената, и се заразглежда най-подробно.

— Харесва ли ти особено този човек? — промърмори той на собственото си отражение. — Защо трябва да ти харесва особено някой си, който прилича на тебе? У теб няма нищо за харесване, знаеш това. А, върви по дяволите! Какво ти е станало! Ама че причина да ти хареса някой — това, че ти показвал какво си могъл да станеш и откъде си изпаднал дотук! Ако си смените местата с него, щяха ли онези сини очи да гледат тебе вместо него и щеше ли развълнуваното й лице да съчувствува на тебе? Хайде, кажи си го с прости думи! Ти мразиш този човек.

За утеха той прибягна към виното си и го изпи за няколко минути, след което отпусна глава в ръцете си и заспа, а косата му се разпиля по масата и свещта покапа върху него, сякаш покривайки го със саван.