Чарлз Дикенс
Повест за два града (33)

ГЛАВА II
ТОЧИЛОТО

Филиалът на банката „Телсън“ се помещаваше в едно крило на голяма къща в парижкия квартал Сен Жермен. Около къщата имаше двор, а от улицата я отделяше висока стена и масивна порта. Къщата принадлежеше на високопоставен благородник, който бе живял в нея до момента, когато, облечен в дрехите на готвача си, беше избягал през границата. Макар сега да беше само един подплашен звяр, подгонен от ловци, в своята метемпсихоза пак си бе останал същият Монсенъор, в приготовляването на чиято чаша шоколад по-рано участвуваха трима яки мъжаги освен споменатия готвач.

Сега Монсеньор го нямаше и тримата яки мъжаги бързо изкупиха греха си, че едно време са получавали високи заплати от него, с готовността си да му прережат гърлото на олтара на изгряващата Република — единната и неделима Република на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта. Най-напред къщата на Монсеньора беше секвестирана, сетне конфискувана. Нещата се движеха с такава бързина и декретите излизаха с такава яростна привързаност, че още на третата нощ на есенния месец септември патриотите, пратеници на закона, окупираха къщата на Монсеньора, развяха трикольора и запиха бренди в одържавените апартаменти.

Ако къщата, където се помещаваше парижкият клон на „Телсън“, се намираше в Лондон, директорът положително щеше да обезумее и да попадне под нападките на „Газет“. Та какво биха казали сериозната британска достопочтеност и чувство за отговорност за тези портокалови дръвчета в сандъчета в банковия двор, да не говорим за онзи Купидон над гишето. Да, там имаше такива неща. Банката беше варосала Купидона, но той още се виждаше на тавана, полугол, прицелил се (както обикновено го изобразяват) към парите от сутрин до вечер. На Ломбард Стрийт в Лондон този млад езичник сигурно щеше да донесе разруха заедно сбалдахи-нената ниша зад него, огледалото в стената и младичките служители, които публично танцуваха при най-дребен повод. Във Франция обаче клонът на „Телсън“ работеше извънредно успешно и докато времената бяха добри, никой клиент не се изплаши от тези неща, нито си изтегли парите.

Какви пари щяха да се изтеглят отсега нататък в „Телсън“, какво щеше да остане — загубено или забравено, какви скъпоценности щяха да почерняват в скривалищата на банката, докато притежателите им гниеха по затворите или щяха да загинат? Колко ли сметки никога нямаше да се приключат на този свят и щяха да отидат на онзи — никой жив човек не можете да каже онази нощ, дори самият мистър Джарвис Лори, въпреки че мислеше усилено по тия въпроси. Той седеше, до току-що стъкмен огън (неплодоносната и усилна година беше освен това и преждевременно студена) и върху честното му и смело лице беше паднала по-дълбока сянка, отколкото висящата лампа можеше да хвърли или всеки друг предмет можеше да се отрази върху него в разкривен вид. Това беше сянка на ужас.

Мистър Лори живееше в помещенията на банката от чувство на лоялност към къщата, с която беше сраснал като здрав корен на бръшлян. По някаква случайност сега те се бяха оказали безопасни, тъй като главната сграда се използуваше за нещо от патриотите, но старият господин с вярно сърце изобщо не се замисляше за това. Тези обстоятелства не го интересуваха, стига да можеше да изпълнява дълга си. На отсрещната страна на двора, под една колонада, имаше голямо пространство за карети — там даже още стояха някои от каретите на Монсеньора. Две грамадни пламтящи факли бяха закрепени за две от колоните и в тяхната светлина се открояваше голямо точило: изглежда, беше набързо докарано от някоя близка ковачница или работилница. Мистър Лори се повдигна от мястото си и отиде до прозореца, но при вида на тези безобидни предмети потръпна и се върна при огъня. Беше отворил прозореца и външните щори, но сега ги затвори и през цялото му тяло преминаха тръпки.

От улиците отвъд високата стена и масивната порта идваше обичайният нощен шум на града, но от време на време той придобиваше особен оттенък, зловещ и тайнствен, сякаш някакви необичайни и ужасни звуци се издигаха към небето.

— Слава богу — каза мистър Лори, стискайки ръце, — че никой от близките и скъпите ми хора не е тук тази нощ. Нека бог е милостив към всички, които се намират в опасност!

Скоро след това звънецът при голямата порта задрънка и той си помисли: „Върнаха се!“ И се заслуша на стола си. Но не последва никакво бурно нахлуване в двора, както бе очаквал. Той чу как вратата се хлопна отново и всичко утихна.

Страхът и тревогата, които го обзеха, породиха неясно безпокойство за банката, което беше естествено при настъпилите големи промени и неговото състояние. Тя беше добре охранявана и той стана, за да се качи горе при хората, на които имаше доверие и които зорко я пазеха. В този момент вратата внезапно се отвори и две фигури нахълтаха вътре. Като ги видя, той отстъпи назад в изумление.

Луси и баща й! Луси с протегнати към него ръце и с онова толкова познато съсредоточено, сериозно и напрегнато изражение, сякаш беше отпечатано нарочно върху лицето й, за да му придаде сила и власт в този епизод от живота й.

— Какво значи това? — извика мистър Л ори, смутен и задъхан. — Какво се е случило? Луси! Манет! Какво става? Какво ви доведе тук? Какво има?

С поглед, втренчен в него, бледна и обезумяла, тя се хвърли запъхтяна в обятията му и извика умолително:

— О, мили приятелю! Мъжът ми!

— Мъжът ти, Луси!

— Чарлс.

— Какво Чарлс?

— Тук.

— Тук, в Париж?

— Тук е от няколко дена; три или четири — не знам точно, не мога да мисля. Някакво благородно дело го е довело тук, за което не знаем нищо. Той е бил спрян на бариерата и е бил хвърлен в затвор.

Старият човек не можа да се удържи и извика. Почти в същия миг звънецът при голямата врата задрънка отново и някакъв силен шум от стъпки и гласове нахлу в двора.

— Какъв е този шум? — попита докторът, като се обърна към прозореца.

— Не гледайте! — извика мистър Лори. — Не гледайте навън! Манет, за бога, не пипайте щората!

Докторът се обърна с ръка върху прозореца и каза със сдържана и уверена усмивка:

— Скъпи приятелю, в този град аз съм в безопасност. Бил съм затворник в Бастилията. Няма патриот в Париж — само в Париж ли? — в цяла Франция, който, като разбере, че съм лежал в Бастилията, ще ме докосне, освен за да ме разцелува и да ме вдигне с ликуваща радост. Някогашното ми страдание сега ми помогна да преминем бариерата и благодарение на него разбрахме за Чарлс и дойдохме тук. Знаех си, че ще бъде така. Знаех, че ще помогна на Чарлс да се измъкне от всички опасности. Казах това и на Луси. Какъв е този шум? — Ръката му пак беше върху прозореца.

— Не поглеждайте! — изкрещя мистър Лори, напълно обезумял. — Не, Луси, нито пък ти! — Той я прегърна и я притисна до себе си. — Недей се плаши толкова, мила моя. Тържествено се заклевам пред теб, че нямам никаква представа какво се е случило с Чарлс. Изобщо не съм подозирал, че той може да се намира в това злокобно място. В кой затвор е той?

— „Ла Форс“.

— „Ла Форс“! Луси, дете мое, ако някога през живота си си била смела и полезна — а ти винаги си била и двете, — сега ще се успокоиш и ще правиш точно това което ти казвам. От това зависят повече неща, отколкото може да си представиш или аз мога да ти обясня. Няма да помогнеш с нищо, ако решиш да действуваш сама тази вечер. Не можеш в никакъв случай да излезеш навън. Казвам ти това, защото трябва да те накарам да направиш заради Чарлс нещо много трудно. Трябва моментално да се подчиниш, да се усмириш и да стоиш спокойно. Трябва да ми позволиш да те заведа в една стая тук отзад. Трябва да ни оставиш с баща ти сами за две минутки и тъй като в света има живот и смърт, трябва да направиш това незабавно.

— Ще ви се подчиня. Виждам по лицето ви, че не мога да направя нищо друго. Знам, че сте ни верен.

Старецът я целуна и бързо я отведе в стаята си, а после завъртя ключа. След това бързо се върна при доктора отвори прозореца и малко от щората, сложи ръка на рамото му и двамата погледнаха в двора.

Погледнаха тълпата от мъже и жени: не чак толкова многобройна, но почти достатъчна, за да изпълни двора — около четиридесет-петдесет души. Хората, които се разпореждаха с къщата, ги бяха пуснали през портата и те бяха нахълтали, за да работят на точилото. Очевидно то беше сложено заради тях на това удобно и усамотено място.

Но какви ужасяващи работници бяха те и каква ужасяваща работа вършеха!

Точилото имаше двойна дръжка и се въртеше бясно от двама мъже, чиито лица изглеждаха по-ужасни и по-жестоки от лицата на най-дивите диваци в най-дивашките им облекла, когато дългите им коси се отмятаха назад в движенията им. Върху отвратителните им лица бяха залепени изкуствени вежди и изкуствени мустаци, а иначе бяха покрити с кръв и пот, изкривени от викане, изцъклени от животинската възбуда и от недоспиване. Докато тия грубияни се въртяха и сплъстените им перчеми ту падаха върху очите им, ту се отмятаха назад, няколко жени им даваха да пият вино. Дали заради стичащата се кръв, дали заради стичащото се вино или потока искри, които излизаха от камъка, цялата тази атмосфера изглеждаше потопена в кръв и огън. Нямаше нито едно същество в това обкръжение, което да не бе изцапано с кръв. Мъже, голи до кръста, се блъскаха, за да се доближат до точилото, и по телата и крайниците им беше полепнала кръв. Мъже в дрипи, изцапани с кръв. Мъже, гротескно накачулени с плячкосана коприна, женски дантели и панделки, оцветени с кръв. Брадвички, ножове, щикове, шпаги, донесени, за да се наточат, бяха почервенели от кръв. Някои от взетите шпаги бяха привързани за китките на онези, които ги носеха, с парчета бельо и парцали от дрехи. Най-различни превръзки, но всичките оцветени еднакво. И когато полуделите притежатели на тези оръжия ги грабваха от потока искри и хукваха по улицата, в безумните им очи се виждаше същият червен цвят — очи, за които всеки неозверен наблюдател би дал двадесет години от живота си, за да ги вкамени с един точен пушечен изстрел.

Всичко това се видя за момент, като видение на давещ се човек или на всяко друго човешко същество, което в голямо изпитание за миг съглежда отвъдния свят, ако той изобщо съществува. Те се отдръпнаха от прозореца и докторът погледна въпросително пепелявото лице на приятеля си.

— Убиват затворниците — прошепна мистър Лори, като уплашено погледна към заключената стая. — Ако наистина сте сигурен в това, което казвате, ако наистина имате влиянието, което смятате, че имате — вярвам, че е така, — веднага се представете на тези дяволи и ги накарайте да ви заведат в „Ла Форс“. Може да е вече късно, не знам, но нека не се бавим нито минута.

Доктор Манет стисна ръката му, излезе бързо без шапка от стаята и когато мистър Лори затвори щората, той вече беше в двора.

Развяната му бяла коса, внушителното му лице и поривистата увереност, с която отстрани оръжията, сякаш бяха вода, веднага го отведоха в самия център на сборището при камъка. За няколко мига настъпи пауза, след туй някакво раздвижване, мърморене и неразбираемите звуци на неговия глас. После мистър Лори видя как всички го заобиколиха и една редица от двадесетина мъже, хванати за рамене, изтича напред с виковете: „Да живее затворникът от Бастилията! На помощ на близките му в «Ла Форс»! Направете място за затворника от Бастилията ей там! Спасете затворника Евремонд в «Ла Форс»!“

Отговориха хиляди гласове.

С разтуптяно сърце той затвори щората, после прозореца, спусна пердето и се завтече при Луси, като й каза, че народът е помогнал на баща й и той е отишъл да търси съпруга й. Там бяха мис Прос и детето. Но тогава не му дойде наум да се зачуди на тяхното появяване, а направи това много по-късно, когато седеше и ги наблюдаваше сред покоя, който само нощта може да създаде.

През това време Луси лежеше вцепенена на пода, вкопчена в ръката му. Мис Прос беше сложила детето на леглото му и главата й беше клюмнала върху възглавницата до скъпоценния товар. О, каква дълга, дълга нощ и тези стенания на бедната съпруга! О, каква дълга, дълга нощ, а баща й не се връщаше и още нямаше никакви новини!

Звънецът при голямата врата издрънка още два пъти в тъмнината, шумът се повтори, а точилото се въртеше, бълвайки искри.

— Какво става? — извика Луси ужасена.

— Шшшт! Точат шпагите на войниците! — каза мистър Лори. — Сега къщата е национална собственост и се използува за нещо като арсенал, мила.

И още два последни пъти. Но накрая работата понамаля и понякога колелото спираше. Скоро след това почна да съмва и той лекичко се изхлузи от вкопчената ръка и предпазливо надникна навън. Някакъв мъж, толкова изцапан, че приличаше на тежко ранен войник, който идва на себе си сред осеяно с трупове поле, се надигна от тротоара до камъка и разсеяно се загледа в него. После този изпаднал убиец различи сред дрезгавата светлина една от каретите на Монсеньора и като се заклатушка към разкошната кола, изпълзя до вратата й и се затвори вътре, за да си почине върху изящните възглавници.

Земята, този огромен воденичен камък, се бе завъртяла, когато мистър Лори отново погледна навън и слънцето къпеше двора в червенина. Но по-малкият камък стоеше самотно сред утринния въздух с една червенина, която не идваше от слънцето и която слънцето не можеше да заличи.