Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXIII
ОГЪНЯТ СЕ РАЗГАРЯ

В селото с чешмата, където всеки ден работникът отиваше да откърти от някой камък на близкото шосе троха хляб за бедната си невежа душа и клетото си измършавяло тяло, беше настъпила промяна. Затворът на скалата не беше вече толкова страшен, както едно време. Имаше все още войници, които го охраняваха, но те не бяха много. Имаше и офицери, които охраняваха войниците, но никой от тях не знаеше какво могат да направят неговите хора — във всеки случаи не това, което той щеше да им заповяда.

Надлъж и нашир се простираше разрушена земя, която не раждаше нищо освен пустош. Всеки зелен лист, всеки стрък трева или жито беше повехнал и попарен като бедния народ. Всичко беше клюмнало, отчаяно, подтиснато и разбито. Жилищата, оградите, домашните животни, мъжете, жените, децата и земята, която ги хранеше — всичко беше изхабено.

Монсеньорите (често много достойни господа) бяха истинско щастие за нацията. Те придаваха рицарски тон на всичко и даваха изискан пример за разкошен и блестящ живот и за други подобни неща. И все пак като съсловие монсеньорите по един или друг начин сами бяха докарали нещата дотук. Странно, че Творението, специално създадено за монсеньорите, толкова бързо се изчерпа и пресъхна. Несъмнено има нещо доста недалновидно във вечните закони! Така или иначе, фактът си оставаше и след като последната капка кръв беше изстискана от камъните и колелото на мъченията се бе въртяло толкова пъти, че продължаваше да се върти, но нямаше какво да захване. Монсеньорите започнаха да бягат от това странно и недостойно явление.

Но не това беше промяната в селото и в други такива села. Десетки години Монсеньор го бе извивал и изстисквал и съвсем рядко го бе удостоявал с присъствието си освен заради удоволствията на лова — понякога на хора, понякога на дивеч, за чието запазване Монсеньор беше създал възвишени пространства безплодна и дива пустош. Не. Промяната се състоеше по-скоро в появата на странни лица на хора от долното съсловие, отколкото в изчезването на физиономиите от горното съсловие, фино изваяните, благородни и облагородяващи черти на монсеньорите.

В онова време, когато работникът продължаваше да поправя пътищата, самотен, сред прах, без да се замисли, че той самият е прах и ще се превърне в прах, защото повече го занимаваше мисълта, че има съвсем малко храна за вечеря, а би хапнал много повече — в онова време, вдигайки очи от самотния си труд и оглеждайки се наоколо, той често виждаше една грубовата фигура, която се движеше към него и която преди доста рядко се виждаше по тия места. Когато фигурата наближаваше достатъчно, каменарят установяваше без изненада, че това е рошав човек с почти дивашки вид, висок, с дървени обуща, които изглеждаха тромави дори в неговите очи, навъсен, груб, мургав, целият изцапан с кал и праха на много пътища, измокрен от мочурливата влага на много землянки, полепен с тръните, листата и мъха на много горски пътеки.

Този човек дойде при него като призрак един юлски обяд, докато той стоеше върху купчина камъни под един рид, заслонил се от градушката.

Мъжът го погледна, погледна селото в долчината, мелницата и затвора на скалата. След като разпозна тези обекти в замъгления си мозък, той каза на почти неразбираем диалект:

— Как върви, Жак?

— Всичко е наред, Жак.

— Дай си ръката тогава.

Те си стиснаха ръцете и мъжът седна върху купчината камъни.

— Не се ли полага по-свястна вечеря?

— Засега не — каза каменарят с гладен вид.

— Това май е обичай тука — изръмжа мъжът. — Никой не вечеря като хората.

Той извади почерняла лула, напълни я, запали я с кремък и желязо и смукна, докато тя загоря с ярка светлина. После внезапно я извади от устата си и пусна нещо в нея, което пламна и излетя в кълбо дим.

— Дай си ръката. — Сега беше ред на майстора да го каже, след като бе наблюдавал тия действия. Отново си стиснаха ръцете.

— Довечера? — каза майсторът.

— Довечера — каза мъжът, като сложи лулата в уста.

— Къде?

— Тук.

Двамата седяха върху купа камъни и мълчаливо се гледаха, а градушката падаше помежду им като някакви снаряди-джуджета, докато накрая небето просветля над селото.

— Покажи ми пътя — каза пътникът, като се изкачваше по стръмния склон на хълма.

— Ето — отговори майсторът, сочейки с пръст. — Слизаш ей там, право по улицата, покрай чешмата…

— По дяволите! — прекъсна го другият, като огледа местността. — Няма да минавам по никаква улица и покрай никаква чешма. Разбра ли?

— Разбрах. Около две левги отвъд върха на този хълм над селото.

— Добре. Кога свършваш работа?

— На залез.

— Ще ме събудиш ли, преди да си тръгнеш? Вървял съм две нощи, без да спра. Сега ще си допуша лулата и ще заспя като бебе. Ще ме събудиш ли?

— Разбира се.

Пътникът изпуши лулата си, мушна я в пазвата си, събу огромните си дървени обуща и легна по гръб върху купчината камъни. Веднага заспа дълбоко.

Докато работеше сред прахоляка, а буреносните облаци се отдалечиха и откриха светли ивици небе, хвърлящи сребристи отблясъци върху пейзажа, дребничкият майстор (който сега си беше сложил червен калпак вместо синия) изглеждаше като омагьосан от фигурата върху купчината камъни. Очите му тъй често се обръщаха към нея, че той работеше механично и без голям ефект. Бронзовото лице, черната рошава коса и брада, грубият червен калпак, грубата дреха от домашно тъкан плат и животинска козина, мощното тяло, изтъняло от оскъдния живот, и устните, свити в мрачна отчаяност в съня, изпълваха майстора със страхопочитание. Пътникът беше пътувал много, краката му бяха изранени, глезените му бяха ожулени и кървяха. Огромните му обувки, пълни с листа и трева, бяха твърде тежки за дългото ходене, а дрехите му бяха на дупки, тъй както той целият беше в рани. Строителят се наведе над него и занаднича в пазвата му и другаде за скрито оръжие. Напразно, защото той спеше с ръце на гърдите, здраво скръстени както свитите му устни. Укрепените градове и техните огради, отбранителни кули, врати, окопи и подвижни мостове изглеждаха на майстора като направени от въздух пред тази фигура. Когато вдигна очи към хоризонта и се огледа наоколо, той видя с бедното си въображение подобни фигури, които нищо не можеше да спре и които се струпаха в градовете на цяла Франция.

Мъжът продължаваше да спи, несмущаван от дъжда и града, от проясняващото се на моменти небе, от слънцето и сенките върху лицето му, от тропащите бучки сивкав лед върху тялото му, които слънцето после превръщаше в диаманти, докато накрая слънцето потъна на запад и небето запламтя. Тогава майсторът събра инструментите си и всичките си неща и се приготви да слезе в селото, като не забрави да го събуди.

— Добре — каза спящият, като се повдигна на лакътя си. — Две левги отвъд върха на хълма?

— Там някъде.

— Там някъде. Добре.

Строителят си тръгна, а прахът се движеше пред него според посоката на вятъра. Скоро стигна чешмата и се запромъква през мършавия добитък, който беше докаран на водопой и на когото, изглежда, шептеше нещо, както и на цялото село. Когато селяните се навечеряха с оскъдните си залци, те не си легнаха както обикновено, а пак излязоха навън и застанаха до вратите на къщите си. Наоколо се носеше странен и заразителен шепот и когато те се събраха при чешмата в мрака, всички, сякаш пак заразени от нещо, се загледаха очаквателно към небето, и то в една и съща посока. Мосю Габел, главен управител на селото, се разтревожи. Излезе на покрива на къщата си и също се загледа натам. После погледна надолу иззад комините върху тъмнеещите лица край чешмата и изпрати да кажат на свещеника-иконом, който държеше ключовете на църквата, че скоро може да се наложи да бие камбаната за тревога.

Нощта ставаше все по-дълбока. Дърветата, които заобикаляха стария замък и го отделяха от околния свят, се движеха от усилващия се вятър, сякаш заплашваха да разрушат сградата, която изглеждаше тъмна и грамадна в мрака. Дъждът неудържимо се лееше върху двете външни стълбища и удряше огромната врата като бърз вестоносец, който се опитва да разбуди спящите вътре. Тревожни пориви на вятъра преминаваха през салона, сред старите копия и кинжали, качваха се с жален вой нагоре и разтърсваха завесите на леглото, където беше спал последният маркиз. От изток, запад, север и юг през горите се промъкваха четири рошави фигури, които стъпваха тежко по високата трева, чупеха клоните и внимателно се насочваха към двора на замъка. Светнаха четири светлини, после се задвижиха в различни посоки и всичко потъна отново в мрак.

Но не за дълго. Скоро замъкът странно се озари от някаква собствена светлина, сякаш фосфоресцираше. Една проблясваща ивица заигра по предната фасада и се насочи към прозрачните места, където имаше перили, сводове и прозорци. После се извиси нагоре и започна да става все по-широка и по-ярка. Не след дълго от десетината големи прозорци избухнаха пламъци и каменните лица се разбудиха и прогледнаха през огъня.

От къщата се понесе слаб шум, който идваше от малкото хора, останали там. Някой оседла кон и замина нанякъде. В мрака се чуваше удряне на шпори и плющене. На площадчето със селската чешма се дръпнаха юзди и един кон, целият в пяна, застана до вратата на мосю Габел. „На помощ, Габел! Всички на помощ!“ Камбаната биеше припряно, но друга помощ (ако това може да се нарече помощ!) не дойде отникъде. Майсторът и двеста и петдесет негови близки приятели стояха със скръстени ръце до чешмата и гледаха огнения стълб, който се виеше в небето. „Сигурно е висок четиридесет фута!“ — говореха мрачно те, без да помръднат.

Ездачът от замъка и разпененият кон изтрополяха през селото и се понесоха нагоре по каменната стръмнина към затвора на скалата. На вратата група офицери наблюдаваха огъня. Малко по-настрана стояха група войници. „На помощ, господа офицери! Замъкът гори. Само с незабавна помощ можем да спасим скъпоценностите. Помощ, помощ!“ Офицерите погледнаха към войниците, които гледаха огъня. Не дадоха никакви команди. Отговориха с вдигане на рамене, като хапеха устни: „Трябва да изгори.“

Когато конникът се спусна отново по хълма и мина пак по улицата, цялото село светеше. Работникът и двеста и петдесетте близки приятели, въодушевени като един човек от идеята за светлина, се бяха втурнали в къщите си и бяха поставили свещи във всяко възможно опушено съдче от стъкло. Общата оскъдица на всичко бе наложила на всяка къща да се заемат свещи от мосю Габел. Той се бе поколебал и проявил упорство за момент и работникът, по-рано толкова покорен на властта, му бе казал, че от каруцата става много хубав огън, а пощенските коне добре могат да се препекат.

Замъкът беше оставен да изгори в пламъците. Пожарът вилнееше и огненочервеният вятър, който идваше направо от пъкъла, просто отвяваше сградата. Пламъците ту се снишаваха, ту се издигаха и при това каменните лица се показваха, като че агонизираха в адски мъки. Когато огромната маса камъни и дърво рукна, лицето с двете резки на носа се изгуби. После отново се появи сред дима, сякаш беше лицето на жестокия маркиз, гонят на кладата в борба с огъня.

Замъкът изгаряше. Най-близките дървета, които огънят достигна, пламваха и се свиваха. По-далечните дървета подпалени от четирите яростни фигури обграждаха горящата сграда с една нова гора от дим. В мраморния басейн на фонтана вреше разтопено олово и желязо. Водата пресъхна, куполите на сигналните кули се разтопиха като лед в топлината и потекоха надолу в четирите зейнали кладенци от огън. Яките стени се прерязаха от огромни пукнатини, подобни на кристали. Обезумели птици кръжаха наоколо и падаха в пещта. Четирите яростни фигури си тръгнаха — на изток, на запад, на север и на юг, по пътищата, обгърнати от нощта, водени от фара който сами бяха запалили, към следващата цел. Светналото село беше завзело камбаната и след като бе свалило законния звънар, биеше камбаната от радост.

И не само това. Селото, замаяно от глад, огън и камбанен звън, реши, че мосю Габел има нещо общо със събирането на данъци и наеми — макар в последните дни Габел да бе събрал малко данъци и никакъв наем, — и нетърпеливо поиска среща с него. Селяните наобиколеха къщата му и го призоваха да излезе на разговор. При това мосю Габел залости здраво вратата си и се оттегли, за да се посъветва сам със себе си. Резултатът от този разговор беше, че Габел отново се оттегли на покрива зад купчината комини. Този път беше решил, ако разбият вратата (той беше дребен човек с отмъстителен южняшки нрав) да се надвеси колкото може над парапета и да бутне неколцина селяни долу.

Сигурно мосю Габел прекара дълга нощ на покрива, където вместо светлина и топлина в далечината се виждаше горящият замък, вместо музика се чуваше блъскането по вратата и ликуващият звън, да не говорим за злокобната лампа насред пътя пред вратата на станцията му, която селяните искаха много енергично да преместят в негова чест. Беше доста голямо напрежение да прекараш една цяла лятна нощ на ръба на черния океан, готов всеки момент да скочиш в него, както бе решил мосю Габел. Но накрая дойде доброто утро, тръстиковите свещи

на селяните изтекоха, хората, слава богу, се разпръснаха и мосю Габел слезе долу, за момент запазвайки живота си, На около сто мили оттам, сред блясъка на други пожари, в тази нощ имаше и по-нещастни служители, които изгряващото слънце намери обесени на по-рано тихите улички, където те се бяха родили и отраснали. Имаше също така и други селяни и граждани, по-нещастни от работника по пътищата и неговите другари, с които служителите и конниците се бяха справили по-успешно и на свой ред бяха обесили по улиците. Но яростните фигури бавно и сигурно се придвижваха на изток, на запад, на север и на юг. И който и да увисваше на бесилото, огънят продължаваше да гори. Никой не беше в състояние с никакви математически изчисления да определи колко високи трябва да бъдат бесилките, за да го превърнат във вода и да го угасят.