Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IV
ЗАТИШИЕ СРЕД БУРЯТА

Доктор Манет се върна едва на четвъртия ден. Толкова много неща, които се бяха случили в това страшно време, бяха умело запазени в тайна от Луси, че едва много по-късно, когато беше много далеч от Франция, тя узна, че хиляда и сто беззащитни затворници от двата пола и от всички възрасти са били избити от тълпата, че четири дни и нощи тези злодеяния не са секвали и че въздухът, който тя бе дишала, е бил напоен с кръвта на жертвите. Тя знаеше само, че затворите са били нападнати, че всички политически затворници са били в опасност и че някои са били извлечени от тълпата и са били убити.

Докторът разказа на мистър Лори, при условие да пази пълна тайна, което не беше нужно да обяснява, че докато тълпата го е водела към затвора „Ла Форс“, видял страшна сеч. В затвора намерил един самозван съд, пред който поединично изправяли затворниците, след което или бързо ги пращали под ножа, или ги освобождавали, а по-рядко ги връщали обратно в килиите. После придружвачите му го представили на трибунала, той им съобщил името си, професията си и факта, че осемнадесет години е лежал тайно и без присъда в Бастилията. Един от съдиите станал и го разпознал и този мъж бил Дефарж.

След това установил чрез регистрите на масата, че зет му се намира сред живите затворници, и силно се застъпил за живота и свободата му пред членовете на съда, някои от които дремели, други били будни, едни били изцапани с кръв, други били чисти, едни били трезви, други не. В първия буен изблик на поздравления, задето бил забележителен страдалец от сваления режим, се съгласили да извикат Чарлс Дарней пред незаконния съд и да го разпитат. За момент изглеждало, че той ще бъде незабавно освободен, но неочаквано се появила някаква необяснима пречка (която докторът не разбрал) и тя наложила няколкоминутно тайно заседание. После председателят на съда уведомил доктор Манет, че затворникът трябва да остане под арест, но заради него ще бъде невредим.

След това по даден знак затворникът веднага бил върнат обратно в затвора. Докторът силно настоял да му разрешат да остане и да се увери, че сред всеобщото озлобление или по някоя нещастна случайност зет му няма да бъде предаден на тълпата, чиито зверски викове често заглушавали съдебните процедури. Той получил разрешението и останал в кървавата зала, докато не отминала опасността.

Няма да описваме гледките, на които бил свидетел с кратки прекъсвания, когато хапвал по нещо или задрямвал. Безумната радост на затворниците, които оцелявали, го поразила също толкова дълбоко, както и неудържимата бруталност към онези, които били изсичани на парчета. Един затворник, разказа той, бил освободен и изхвърлен на улицата, но някакъв дивак по погрешка го пробол с пиката си. Помолен да отиде при него и да превърже раните му, докторът излязъл през същата врата и го намерил в ръцете на група самаряни, които седели върху телата на жертвите си. С чудовищна непоследователност те помогнали на доктора и се отнесли към ранения с най-нежни грижи — направили му носилка и внимателно го отвели от мястото. После пак грабнали оръжията си и се впуснали в страшни кланета. Докторът закрил очите си с ръце и припаднал.

Докато мистър Лори слушаше откровения разказ и наблюдаваше лицето на своя вече шестдесетгодишен приятел, той изпита лошо предчувствие, че тези страшни преживявания могат да възбудят старата опасност. Никога преди не бе виждал приятеля си в такова състояние: никога не го бе виждал да се държи така. За първи път докторът бе почувствувал, че предишните му мъки сега значат сила и власт. За първи път бе почувствувал, че в онзи горещ огън той бавно бе изковал желязото, с което сега щеше да разбие затворническата килия на съпруга на дъщеря си и ще го освободи:

— Всичко е било за добро, приятелю. Не е било само халос и разруха. Тъй както тогава моето мило дете ми помогна да се съвзема, сега и аз ще й помогна да спаси най-скъпата частица от нея. С помощ отгоре ще го направя! — Тъй рече доктор Манет.

И когато Джарвис Лори видя пламналите очи, решителното лице, спокойното и силно държане на човека, чийто живот винаги му изглеждаше спрял като часовник и който сега бе тръгнал отново с една енергия, която бе дрямала, докато е бил безполезен, той му повярва.

Обладан от устрем към целта, докторът можеше да се справи и с по-големи неща от тия, които сега стояха пред него. Той работеше като лекар и обслужваше всякакъи народ — роби и свободни, богати и бедни, добри и лоши; използуваше тъй разумно влиянието си, че скоро стана лекар на три затвора, сред които беше и „Ла Форс“. Можеше вече със сигурност да каже на Луси, че мъжът й вече не лежи сам, а е преместен при другите затворници. Виждаше го един път седмично и й носеше добри новини, направо от устата му. Понякога мъжът й изпращаше писмо до нея (никога чрез доктора), но тя не можеше да му отговаря, защото в затворите следяха зорко за заговори, а сред най-тежко заподозрените бяха емигрантите, за които се знаеше, че имат приятели и постоянни връзки с чужбина.

Несъмнено този нов живот на доктора беше изпълнен с много грижи. Въпреки това обаче проницателният мистър Лори усещаше една крепителна гордост в него. В нея нямаше нищо непристойно. Това беше естествена и достойна гордост и все пак доста любопитна. Докторът знаеше, че дотогава за дъщеря му и приятеля му затворническите му години са били свързани с личното нещастие, лишение и слабост. Сега всичко се беше променило и той съзнаваше, че тази стара история го бе изпълнила със сила, на която и двамата разчитаха за окончателната безопасност и освобождаване на Чарлс. Той така се въодушеви от промяната, че започна да командува, и изискваше от тях, като от по-слаби, да му се доверяват като на по-силен. Предишните им роли един спрямо друг се размениха, но само от благодарност и обич, защото гордостта му идваше единствено от това, че може да служи на онази, която толкова му бе помогнала. „Всичко това е много любопитно — мислеше си мистър Лори с добродушната си наблюдателност, — но е естествено и правилно. Добре, приятелю, хващай кормилото, но го дръж здраво. Не може да бъде в по-добри ръце.“

Въпреки че докторът правеше упорити усилия, и не преставаше да се опитва да освободи Чарлс Дарней или поне да го доведе до съд, течението на събитията беше твърде силно и бързо. Започна нова епоха. (През 1793 г. във Франция било въведено ново републиканско летоброене) Кралят беше съден, осъден и обезглавен. Републиката на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта се вдигна на оръжие срещу света, за да победи или да загине. По огромните кули на „Нотр Дам“ денонощно се вееше черен флаг. Триста хиляди души, призовани срещу световните тирани, се вдигнаха от разни краища на Франция, сякаш зъбите на дракона бяха посети в земята и сега бяха дали плод навсякъде — по планини и равнини, върху скали и камънаци, в наносната кал под яркото слънце на Юга и под облачното небе на Севера, в гори и долини, сред лозя и маслинени горички, сред ниската трева и стърнищата по нивите, по плодородните брегове на широките реки и в пясъка на морския бряг. Коя лична грижа можеше да се изправи срещу потопа на Година първа на Свободата? Потопът се надигаше отдолу, а не падаше отгоре и прозорците на Небето се бяха затворили!

Нямаше почивка, нямаше милост, нямаше покой, нямаше минутка отдих за пощада, нямаше време. Въпреки че дните и нощите минаваха както преди, когато времето беше още младо и за първи път имаше нощ и утро, никой не броеше часовете. Сред бушуващата треска на един народ времето беше забравено, също както ако някой болен се мята в треска. Един ден палачът наруши неестествената смълчаност на цял един град, като показа на народа главата на краля, а не много дни след това, едва ли не в същия миг, и главата на хубавата му жена, която, хвърлена в затвора, бе прекарала осем месеца в мъчителни страдания и косите й бяха посивели.

И все пак, като едно странно противоречие, което се появява в такива случаи, времето беше дълго, макар че тъй бързо летеше в пламъци. Революционен трибунал в столицата и четиридесет или петдесет хиляди революционни комитета из цялата страна; закон за заподозрените, който унищожи всякаква гаранция за личната свобода и живот и предаваше всеки добър и невинен човек в ръцете на всеки лош и виновен. Затворите гъмжаха от хора, които не бяха извършили никакво престъпление, но никой не ги изслушваше. Тези неща скоро влязоха в реда на установените неща и започнаха да изглеждат много стари, преди още да са станали даже на няколко седмици. Над всичко се издигаше една омразна фигура, с която хората бяха тъй свикнали, сякаш бе стояла пред очите им още от сътворението на света — острата фигура на жената, която се наричаше Гилотина.

Тя беше всенародна тема на шеги. Лекуваше добре главоболието и сигурно предпазваше косата от побеляване; придаваше изтънчена бледност на лицето; тя беше националният бръснач, който бръснеше гладко: тоз, който целунеше Гилотината, поглеждаше през едно малко прозорче и кихваше в чувала. Тя беше символът на възраждането на човешкия род. Замести светия кръст. Висеше в умален вид като украшение върху гърдите на онези, които се бяха отрекли от кръста, и на нея се кланяха, и на нея вярваха навсякъде, където отричаха кръста.

Тя беше посякла толкова много глави, че бе покрила и себе си, и земята наоколо с огненочервен цвят. Разглобяваха я на части като играчка-главоблъсканица за малко дяволче и после пак я сглобяваха, когато потрябваше. Тя затваряше устата на красноречивите, покосяваше силните, премахваше красивите и добрите. В една-единствена утрин и за двадесет и две минути бе отрязала главите на двадесет и двама приятели с високо обществено положение, (Става дума за гилотинирането на жирондистките водачи) двайсет и един живи и един мъртъв. Главният палач, който работеше с нея, носеше името на силния мъж (Ослепеният от филистимляните Самсон, Според Дикенс палачът е по-сляп от библейския герой) от Стария завет. Но с такова оръжие той беше по-силен от своя съименник и по-сляп и всеки ден разбиваше вратите на самия божи храм.

Сред всичките тези ужаси и техните изчадия докторът вървеше с изправена глава: уверен в своята сила, предпазлив и упорит в целта си, без нито за миг да се усъмни, че в края на краищата ще успее да спаси Луси и нейния съпруг. Но реката на времето течеше тъй мощна и дълбока и така яростно отнасяше със себе си времето, че в момента, когато докторът се чувствуваше тъй сигурен и уверен, Чарлс беше лежал в затвора вече цяла година и три месеца. През този месец декември революцията бе станала тъй зла и безумна, че реките на юг се затлачваха от трупове на удавени през нощта, а под зимното южно слънце изтребваха стотици затворници, наредени в редици или в карета. Но докторът продължаваше да крачи сред ужаса с изправена глава. Едва ли имаше по-известен човек от него в Париж. Едва ли имаше човек в по-странно положение от неговото. Мълчалив, човечен, необходим в болницата и затвора, използувайки познанията си еднакво за убийци и жертви, той стоеше настрана. Работеше, но положението му на затворник от Бастилията го отделяше от всички други хора. Не го подозираха в нищо, не го разпитваха за нищо, сякаш не беше възвърнат към живот след осемнадесет години, сякаш беше някакъв дух, който ходеше сред живите.