Чарлз Дикенс
Повест за два града (15)

ГЛАВА VIII
МОНСЕНЬОР В ПРОВИНЦИЯТА

Красив пейзаж, в който се жълтее жито, но не в изобилие. На места, където е трябвало да има пшеница — парцели с проста ръж, прост грах и боб, парцели с най-груби растителни заместители на пшеницата. У неживата природа, както и у мъжете и жените, които я обработваха, се забелязваше, че вегетират неохотно, виждаше се едно отчаяние, желание да се предадат и увехнат.

Господин маркизът в своята пътна карета (която би могла да бъде и по-лека), теглена от четири пощенски кпия, с двама кочияши, с мъка се изкачваше по един стръмен хълм. Лекото почервеняване на лицето на господин маркиза не противоречеше на благородното му потекло: то не идваше отвътре, а се пораждаше от едно външно обстоятелство извън неговия контрол — залязващото слънце.

Залезът така ярко блесна в каретата, когато изкачиха хълма, че пътникът потъна в пурпур.

— Скоро ще избледнее — каза господин маркизът, гледайки цвета на ръцете си.

Слънцето беше толкова ниско, че всъщност вече се скриваше. Когато закрепиха на колелото тежката спирачка и каретата заслиза надолу сред миризма на пепел и облаци прах, червеното зарево бързо започна да изчезва; и слънцето, и маркизът слизаха надолу и когато свалиха спирачката, от огнената светлина не бе останало нищо.

Остана неравното поле, открито и с ясни очертания, едно селце в подножието на хълма, едно широко равно място, което завършваше с възвишение, една църковна камбанария, мелница, гора за лов и една голяма канара, върху която имаше крепост, използвана като затвор. Маркизът огледа тази гледка — тъмнееща в падащата вечер, с вид на човек, който приближава дома си.

Селото се състоеше от една-единствена бедна улица със своята бедна пивоварна, бедна кожарска работилница, бедна кръчма, бедна конюшня за подмяна на пощенски коне, бедна чешма и всички останали обичайни бедни атрибути. То имаше и своите бедни жители. Всички селяни бяха бедни и мнозина от тях сега седяха пред вратите си и белеха дребни глави лук, а други на чешмата миеха листа, треви и всякакви незначителни растения, които можеха да се ядат. Не липсваха и изрични знаци за това какво ги правеше бедни: из цялото село висяха строги надписи къде трябва да се плащат държавният данък, църковният данък, данъкът на господаря, местният и общият данък — толкова много налози, че човек се учудваше как не са погълнали и самото селце.

Не се виждаха много деца, а кучета изобщо нямаше. Що се отнася до мъжете и жените, те трябваше да избират между двете перспективи — живот при възможно най-лоши условия в малкото селце под мелницата или Затвор и Смърт в крепостта на скалата.

Предизвестил пристигането си чрез специален куриер, който яздеше напред, както и чрез плющенето на камшиците на кочияшите, които се извиваха като змии над главите им във вечерния въздух, сякаш го придружаваха фурните, господин маркизът спря каретата си пред вратата на станцията за подмяна на коне. Тя беше близо до чешмата и селяните изоставиха работата си и го загледаха. Той също ги погледна и видя у тях, без да го осъзнава, онова бавно и неумолимо изпиляване на изтощени от мизерия лица и тела, което е създало у англичаните непоклатимата представа, че французите по начало са мършави — убеждение, което щеше да надживее истината с почти сто години.

Господин маркизът гледаше сведените пред него покорни лица, както неговите себеподобни свеждаха глави пред Монсеньора от двореца — с единствената разлика, че тези лица се свеждаха само за да страдат, а не да умилостивяват. В този момент към групата се присъедини и един посивял от прах работник по пътищата.

— Доведете ми този човек! — каза маркизът на куриера.

Човекът бе доведен, с шапка в ръка, и останалите се скупчиха да гледат и слушат, също както бяха направили хората край парижката чешма.

— Покрай тебе ли минах по пътя?

— Истина е, монсеньор. Имах честта да минете покрай мене по пътя.

— Като се изкачвах по хълма и на върха също, нали?

— Истина е, монсеньор.

— Какво гледаше така втренчено?

— Гледах човека, монсеньор.

Той спря за миг и с дрипавата си синя шапка посочи под каретата. Всичките му другари се наведоха да гледат под колата.

— Какъв човек, свиньо? И защо гледаше там?

— Извинете, монсеньор; той висеше на веригата на тежестта на спирачката.

— Кой? — попита пътникът.

— Монсеньор, човекът.

— Дявол да ги вземе тия идиоти! Кой беше този човек? Ти познаваш всички хора в околността. Кой беше този?

— С милостивото ви позволение, монсеньор, той не беше от тоя край. Не съм го виждал никога през живота си.

— Увиснал на веригата? За да се удуши?

— С ваше милостиво разрешение, тъкмо това беше чудното, монсеньор. Главата му висеше назад — ей тъй!

Той се обърна настрани към каретата и се наклони назад, с обърнато нагоре към небето лице и увиснала глава. След това се изправи, замачка шапка и се поклони.

— Как изглеждаше?

— Монсеньор, по-бял беше от мелничаря. Цял покрит с прах, бял като някой таласъм, висок като таласъм.

Описанието предизвика огромно вълнение сред малката тълпа, но всички очи, без да се споглеждат, погледнаха към господин маркиза. Може би за да видят дали на съвестта му не тежи някой призрак.

— Добре си постъпил, няма що — рече маркизът, правилно преценявайки, че няма защо да допуска такива гниди да му развалят настроението, — да видиш крадец на каретата ми и да не си отвориш голямата уста. Пфу! Махнете го оттук, мосю Габел.

Мосю Габел беше началникът на подменната станция и в същото време изпълняваше и някои данъчни длъжности. Той бе приближил с голяма церемониалност и помагаше при този разпит, като строго държеше разпитвания за дрипавия му ръкав.

— Хайде! Махай се! — каза мосю Габел.

— Хванете този непознат човек, ако се опита да пренощува във вашето село, и вижте дали му е чиста работата, Габел.

— Монсеньор, поласкан съм да мога да се поставя на вашите заповеди.

— Онзи избяга ли бе, човече? Къде отиде онзи проклетник?

Проклетникът беше вече под колата заедно с половин дузина близки приятели, на които сочеше веригата със синята си шапка. Други пет-шестима близки приятели бързо го измъкнаха оттам и го представиха със секнал дъх пред маркиза.

— Онзи човек избяга ли, дръвнико, когато спряхме да сложим спирачката?

— Монсеньор, той се хвърли презглава по хълма, както човек се хвърля в река.

— Вижте тази работа, Габел. Карай!

Пет-шестимата, които гледаха веригата, бяха все още между колелата, като овце. Колелата се завъртяха така бързо, че те направо имаха късмет, че спасиха кожите и костите си: добре, че нямаха почти нищо друго, което да спасяват, иначе едва ли щяха да бъдат толкова щастливи.

Устремът, с който каретата потегли от селото и тръгна по нагорнището, скоро секна поради голямата стръмнина. Скоростта постепенно намаля до човешки ход и колата се заклати и тежко затътри нагоре сред многобройните благоухания на лятната нощ. Кочияшите, около чиито глави вместо фурните гъмжаха хиляди мушици, спокойно оправяха краищата на камшиците си; прислужникът крачеше край конете; в далечния сумрак се чуваше тропотът на куриера.

На най-стръмното място на възвишението имаше малко гробище и там беше издигнат кръст, върху който имаше голяма нова фигура на нашия Спасител. Бе съвсем обикновена дървена фигура, изработена от някой неопитен селски резбар, но той бе изучавал човешкото тяло от натура — може би гледайки сам себе си за модел, — защото то бе ужасно тънко и слабо.

Под този скръбен символ на огромна мъка, която отдавна беше започнала да става все по-тежка и по-тежка, но още не бе стигнала най-мъчителната си точка, бе коленичила една жена. Когато каретата наближи, тя се обърна, стана бързо и се доближи до вратата й.

— Това сте вие, монсеньор! Монсеньор, една молба.

С възклицание на нетърпение, но с непроменено лице, монсеньор подаде глава навън.

— Хайде сега! Какво има? Все молби!

— Монсеньор. В името на великия бог! Съпругът ми, горкият.

— Какво е станало с мъжа ти, горкия? Вие и също си знаете. Не може да плати нещо ли?

— Той си плати всичко, монсеньор. Умря.

— Е, значи, е на спокойствие. Мога ли да ти го върна?

— Уви, не, монсеньор! Но той лежи там, под малка обрасла с трева купчина пръст.

— Е!

— Монсеньор, толкова много купчинки пръст има обрасли с трева.

— Е, и какво?

Тя изглеждаше стара, но всъщност беше млада. Държанието й беше на човек в силна скръб: тя ту буйно стискаше възлестите си ръце с изпъкнали вени, ту поставяше една от тях на вратата на каретата — нежно, гальовно, като че това бе човешка гръд и можеше да почувствува умоляващата ласка.

— Монсеньор, чуйте ме! Монсеньор, изслушайте молбата ми! Мъжът ми умря от лишения, толкова много хора умират от лишения, толкова много още ще умрат от недоимък.

— Е, и какво? Мога ли да ги нахраня?

— Монсеньор, това знае добрият господ, но аз не моля за това. Моята молба е да разрешите да поставя на гроба на мъжа ми някакъв малък камък или дъска с името му. Иначе ще се загуби, ще се забрави, няма да го намерят, когато и аз умра от същата болест, и ще ме погребат под някоя друга купчина пръст и трева. Монсеньор, толкова са много и така бързо се увеличават, токова много лишения има. Монсеньор! Монсеньор!

Прислужникът я отстрани от вратата, каретата тръгна в бърз тръс, кочияшите ускориха хода и жената остана далеч зад тях. Монсеньор, отново придружаван от фуриите, се носеше бързо и разстоянието от една-две левги, което го отделяше от замъка му, бързо се скъсяваше.

Навсякъде около него ухаеха сладките миризми на лятната нощ; също като дъжд те безпристрастно заливаха и прашните дрипави, съсипани от труд хора край чешмата, на които пътният работник все още разправяше до втръсване за човека, приличащ на призрак, и ръкомахаше със синята си шапка, върху която градеше самочувствието си. Най-после на слушателите му им омръзна и те се разотидоха един по един, а в малките прозорчета затрепкаха светлинки. Звездите изгряваха, прозорчетата тъмнееха и като че ли светлините не изгаснаха, а излитаха нагоре и оставаха на небето.

В това време господин маркизът стигна в сянката на голяма къща с висок покрив, около която бяха надвиснали много дървета. Светлина на факел озари сянката, когато каретата спираше, и голямата врата на замъка се разтвори за господаря.

— Мосю Шарл, когото очаквам, пристигна ли от Англия?

— Не още, монсеньор.