Чарлз Дикенс
Повест за два града (44)

ГЛАВА XIII
ПЕТДЕСЕТ И ДВАМА

В черния затвор „Консиержери“ обречените очакваха съдбата си. На брой бяха колкото седмиците в годината. Този следобед вълните на живота на града щяха да ги понесат в безкрайното и вечно море. Още ненапуснали килиите си, новите им обитатели бяха набелязани; преди кръвта им да се влееше в кръвта, пролята предишния ден, кръвта, която щеше да се смеси с тяхната утре, вече беше заделена.

Определени бяха петдесет и двама души. От земевладелеца на седемдесет години, чиито богатства не можаха да откупят живота му, до двадесетгодишната шивачка, чиято бедност и невзрачност също не бяха могли да я спасят. Болести, породени от пороците в мизерията, бяха обхванали жертвите от всички съсловия; ужасният морален хаос, настъпил от неизразимите страдания, от непоносимия гнет и безсърдечната безчувственост, поразяваше всекиго без разлика.

Сам в килията си, Чарлс Дарней не се заблуждаваше с никакви илюзии, след като се върна от Трибунала. Във всеки ред от написаното, което бе чул, звучеше неговата присъда. Беше му съвсем ясно, че никакво лично влияние не можеше вече да го спаси, че в края на краищата той е осъден от милионите и че отделните хора не могат да направят нищо.

Въпреки това беше трудно да успокои ума си и да го подготви за онова, което му предстоеше, когато ликът на любимата жена стоеше като жив пред него. Той още се държеше здраво за живота и му беше много, много трудно да се пусне от него. Постепенно се опитваше да се откопчи от едната страна, но от другата се вкопчваше още по-здраво. Напрегна сили, за да отхлаби ръката си, и тя поддаде, но само след миг пак се вкопчи. Мислите му работеха бързо, сърцето му горещо и упорито се бореше срещу примирението. Ако за момент чувствуваше примирение, жена му и детето му, които трябваше да живеят след него, като че ли започваха да протестират и да го обвиняват в егоизъм.

Всичко това беше в началото. Не след дълго мисълта, че съдбата му не е позорна и че стотици несправедливо понасяха същата участ и твърдо се отправяха към нея всеки ден, му вдъхна сила. После си помисли, че спокойствието на близките му зависи много от неговото спокойствие и сили. Така лека-полека се поуспокои, извиси мислите си и намери утеха.

Преди да се стъмни и да настъпи последната му нощ, Чарлс Дарней измина този последен път в мислите си. Беше му разрешено да си купи нещо за писане и свещ и той седна и започна да пише, докато угаснат затворническите лампи.

Написа дълго писмо на Луси и й обясни, че не е знаел нищо за затворничеството на баща й, преди тя да му каже, и че до момента, когато бе прочетен онзи документ, като нея не е знаел за участието на баща си и чичо си в онова нещастие. Вече й беше казал, че е крил името, от което се бе отказал, защото на годежа им баща й му бе поставил това единствено условие — сега напълно разбираемо — и бе поискал обещание от него, за което настоя и в деня на сватбата им. Той я молеше заради баща й никога да не го пита дали е забравил за съществуването на тези листа, или дали си е спомнил за тях (само за момента или завинаги) от разказа за Тауър в онази неделя под милия чинар в градината. Ако изобщо си е спомнял за тях, сигурно си е мислел, че са се загубили при разрушаването на Бастилията, щом като не е станало дума за тях, когато тълпата намерила следи от затворниците, а не че са станали известни на цялата общественост. Той я молеше — макар, добави, да знаеше, че е безполезно — да утеши баща си, като най-деликатно му внуши, че наистина той не е извършил нищо, за което може да се упреква, и че, напротив, просто е бил забравил себе си заради тях двамата. Нека да запази неговата благодарност, любов и благословия, да преодолее мъката си и да се посвети на милото им дете, заклеваше я той, защото те щяха да се срещнат на небето, и да успокои баща си.

Написа подобни думи и до баща й. Но му каза, че поверява жена си и детето си на грижите му. Написа това с твърди думи, с надежда да го изтръгне от мъката или опасното връщане към миналото, което предвиждаше, че може да се случи.

На мистър Лори поверяваше всички и обясняваше деловите си работи. Като завърши с много думи за благодарно приятелство и гореща привързаност, той приключи. Не помисли за Картън. Умът му беше тъй изпълнен с другите, че нито за момент не се сети за него.

Написа писмата, преди да изгасят лампите. Когато легна на сламеника, си помисли, че е приключил със земния свят.

Но този свят го върна при себе си в съня му и се разкри в блестящи видения. Свободен и щастлив, в старата къща в Сохо (макар по нищо да не приличаше на истинската им къща), необяснимо облекчен и с безгрижно сърце, той беше пак с Луси и тя му каза, че всичко това е сън и че той никога не си е отивал. Момент на забрава, в който той е страдал, но после се е върнал при нея, мъртъв, но спокоен и непроменен. Още един момент на забрава и той се събуди в зловещата утрин, не съзнавайки къде се намира и какво се е случило, докато изведнъж в ума му проблесна мисълта: „Днес е денят на моята смърт!“

Така той стигна до деня, когато щяха да паднат петдесет и две глави. Сега, когато се беше успокоил и смяташе, че ще срещне края си със спокоен героизъм, мислите му заработиха и той не можеше да ги овладее.

Никога не бе виждал инструмента, който щеше да прекрати живота му. Колко ли е висок от земята, колко ли стъпала има, къде ще го поставят, как ще го докоснат, дали ръцете, които ще го пипнат, ще бъдат окървавени, накъде ще гледат очите му, дали ще бъде първи или последен? Тези и други въпроси, неконтролирани от волята му, се натрапваха в ума му безброй пъти. Не бяха свързани със страх. По-скоро идваха от едно странно обземащо го желание да знае какво да прави, като настъпи моментът; желание, което беше гигантски несъизмеримо с кратките и бързи моменти, за които се отнасяше; почуда, която като че ли идваше от някакъв друг дух вътре в неговия.

Часовете минаваха, той крачеше напред-назад и часовниците невъзвратимо биеха. Девет отлетя завинаги, десет отлетя завинаги, единадесет отлетя завинаги, наближаваше дванадесет, за да отлети завинаги. След трудна схватка със странните мисли, които го смущаваха, той се овладя. Ходеше нагоре-надолу и тихо повтаряше числата. Най-лошото от битката свърши. Можеше да ходи нагоре-надолу, освободен от подлудяващите фантазии, и да се моли за себе си и за тях.

Дванадесет отлетя завинаги.

Знаеше, че последният час е три и че ще го повикат по-рано, тъй като двуколките на смъртта се клатушкаха бавно по улиците. Затова реши да чака часа и така да се овладее през останалото време, че да може да даде кураж и на другите.

Вървеше равномерно напред-назад със скръстени на гърдите ръце, един различен човек от затворника, който бе крачил напред-назад в „Ла Форс“. Не беше изненадан, когато удари един. Звънът прозвуча като предишните. Набожно благодарен към небето за възвърнатото, си самообладание, той си помисли: „Остана още един.“. И отново се обърна и закрачи.

Стъпки в каменния коридор пред вратата. Той спря.

В ключалката се пъхна и завъртя ключ. Преди вратата да се отвори или когато се отвори, някакъв мъж каза тихо на английски:

— Той никога не ме е виждал тук. Гледах да не му се мяркам пред очите. Вие влезте там. Аз ще чакам наблизо. Не губете време!

Вратата бързо се отвори и затвори и пред него застана, лице с лице, спокоен, съсредоточен, с лека усмивка и предупредителен пръст на устните, Сидни Картън.

Лицето му така забележително сияеше, че в първия момент затворникът реши, че е негово собствено видение. Но той проговори и това беше неговият глас. Картън взе ръката на затворника и наистина я стисна.

— Нали най-малко очаквахте да видите мен тук? — каза той.

— Не вярвах, че сте вие. Още не мога да повярвам. Вие не сте — за момент изпита това опасение — затворник, нали?

— Не. Случайно имам власт над един от тъмничарите и по силата на това сега стоя пред вас. Идвам от нея — от жена ви, скъпи Дарней.

Затворникът стисна силно ръката му.

— Нося една нейна молба към вас.

— Каква е тя?

— Една много настойчива, неотложна и категорична молба, която бе отправена към вас с най-страстни нотки в гласа, тъй скъп за вас, който вие добре си спомняте.

Затворникът обърна част от лицето си настрана.

— Нямате време да ме разпитвате защо я нося и какво означава тя. Нямам време да ви обяснявам. Трябва да я приемете. Събуйте ботушите си и сложете моите.

До стената на килията, зад затворника, имаше стол. Картън го бутна напред и с мълниеносна бързина го постави на стола и застана над него, бос.

— Сложете тия ботуши. Бързо. Действувайте с волята си. Бързо!

— Картън, от това място не може да се избяга. Невъзможно е. Само ще загинете и вие с мен. Това е лудост.

— Щеше да бъде лудост, ако ви карах да бягате. Но аз не ви карам. Когато ви накарам да се втурнете през тази врата, кажете ми, че е лудост, и останете тук. Сменете си връзката с моята, сложете и палтото ми. Докато го правите, дайте да махна тази панделка от косата ви и да ви поразроша косата като моята.

С учудваща бързина и сила на волята и действията, която изглеждаше почти свръхестествена, той го принуди да извърши всички тия промени. В ръцете му затворникът изглеждаше като малко дете.

— Картън, скъпи Картън! Това е лудост. Не може да стане, никога не може да стане. И други са се опитвали, но никога не са успявали. Умолявам ви, недейте да прибавяте и собствената си смърт към горчивото страдание заради моята.

— Но аз карам ли ви, скъпи ми Дарней, да излизате през вратата? Когато ви накарам, тогава откажете. На тази маса има перо и мастило. Ръката ви стабилна ли е, може ли да пише?

— Все още беше, когато влязохте.

— Стегнете я пак и пишете това, което ще ви продиктувам. Бързо, приятелю, бързо!

Дарней притисна с ръка обърканата си глава и седна на масата. Картън стоеше плътно до него, сложил дясната си ръка на гърдите.

— Пишете точно каквото ви казвам.

— До кого да го адресирам?

— До никого. — Картън още стоеше с ръка на гърдите.

— Да слагам ли дата?

— Не.

При всеки въпрос затворникът вдигаше очи към него. Картън се бе надвесил над него и гледаше надолу, а ръката му стоеше на гърдите.

— „Ако си спомняте — каза Картън, диктувайки — думите, които си разменихме много отдавна, ще разберете веднага щом го видите. Знам, че си ги спомняте добре. Не сте човек, който лесно ще ги забрави.“

Той вдигаше ръка от гърдите си. Когато затворникът случайно погледна нагоре в почуда и притеснение, ръката спря, за да покрие нещо.

— Написахте ли „ги забрави“? — попита Картън.

— Да. Това оръжие ли е в ръката ви?

— Не. Не съм въоръжен.

— Какво държите в ръката си?

— Скоро ще узнаете. Пишете. Има още няколко думи.

Той продължи да диктува: „Благодарен съм, че дойде време, когато мога да ги докажа. Моето действие не трябва да буди съжаление или мъка.“ Като каза тези думи с поглед, втренчен в пишещия, ръката му бавно и тихо се свлече към неговото лице.

Перото падна от ръката на Дарней върху масата и той се огледа с блуждаещ поглед наоколо.

— Какъв е този дим? — попита той.

— Дим ли?

— Нещо вдишвах.

— Нищо не усещам. Нищо няма. Вземете перото и довършете бележката. Бързо, бързо!

Сякаш паметта му се замъгли и разумът му се обърка, но затворникът направи усилие да съсредоточи вниманието си. Той погледна Картън с помътнели очи и дишането му също се промени. Картън — пак с ръка на гърдите — го погледна втренчено:

— Бързо, бързо!

Затворникът се наведе над хартията още веднъж.

„Ако беше другояче — ръката на Картън пак леко и предпазливо се плъзваше надолу, — нямаше да използувам по-дългата възможност. Ако беше другояче — ръката беше до лицето на затворника, — щях да нося много по-голяма отговорност. Ако беше другояче…“ Картън погледна перото и видя, че то изписва неразбираеми знаци.

Картън не сложи повече ръката си на гърдите. Затворникът скочи с укорителен поглед, но дясната ръка на Картън силно и твърдо го стисна за ноздрите, а лявата го хвана през кръста. Няколко секунди той се побори с човека, който беше дошъл да заложи живота си за него. След една-две минути лежеше в безсъзнание на земята.

Бързо, но със сигурността на целта и чувствата си, Картън облече дрехите на затворника, които лежаха настрана, приглади косите си и ги върза с панделката, която носеше Дарней. После тихо извика:

— Идвайте! Влезте!

Шпионинът се появи.

— Виждате ли? — каза Картън, поглеждайки нагоре, докато беше коленичил до безжизненото тяло, и сложи хартията в пазвата си. — Вашият риск не е чак толкова голям!

— Мистър Картън — отговори шпионинът, като локо щракна с пръсти, — моят риск няма да е толкова голям, ако удържите докрай уговорката.

— Не се страхувайте. Ще бъда верен до смърт.

— Трябва да бъдете, мистър Картън, за да излезе сметката с петдесет и двамата. Ако излезе с вас в тия дрехи, аз няма от какво да се страхувам.

— Не се страхувайте! Скоро ще бъда съвсем безвреден за вас, а останалите ще бъдат далеч оттук, ако даде господ. А сега извикайте някой да ви помогне и ме заведете в колата.

— Вас? — попита нервно шпионинът.

— Него бе, човек, с когото се разменихме. Вие ще излезете през вратата, през която ме вкарахте, нали?

— Разбира се.

— Бил съм слаб и отмалял, когато сте ме вкарали, а сега, когато ме извеждате навън, съм отмалял още повече. Раздялата ме е разстроила. Такива неща са се случвали много често тук. Животът ви е в собствените ви ръце. Бързо! Извикайте някой!

— Закълнете се, че няма да ме издадете! — каза треперещият шпионин, като спря за последен път.

— Хей, човече! — извика Картън, като тропна с крак. — Не положих ли най-тържествена клетва, че ще се подложа на всичко това, а ти губиш ценно време? Заведи го сам в двора, който знаеш, сложи го сам в каретата, покажи го само на мистър Лори, кажи му сам да не му дава никакво лекарство, а само чист въздух, и помни думите ми от снощи, неговото обещание от снощи и карай напред!

Шпионинът се оттегли и Картън седна на масата, подпрял чело с ръце. Шпионинът се върна веднага с двама мъже.

— Значи, така, а? — каза единият, като гледаше строполеното тяло. — Разстроил се, понеже приятелят му е изтеглил печеливш билет от лотарията на света Гилотина?

— Един добър патриот — каза другият — щеше да се разстрои повече, ако аристократът не беше спечелил.

Те повдигнаха безжизненото тяло, сложиха го върху носилка, която бяха докарали до вратата, и се наведоха да я вдигнат.

— Не остана време, Евремонд — каза шпионинът с предупредителен глас.

— Знам прекрасно — отговори Картън. — Бъдете внимателен с приятеля ми, моля ви, и ме оставете на мира.

— Хайде тогава, дечица — каза Барсад. — Дигнете го и тръгвайте.

Вратата се затвори и Картън остана сам. Той напрегна целия си слух, за да долови някой шум, който би означавал подозрение или тревога. Щракнаха ключове, хлопнаха се врати, в далечни коридори трополяха стъпки. Не се чуха никакви викове, не настана никаква паника. След малко дишането му се успокои, той седна на масата и отново се заслуша, докато часовникът удари два.

После долови звуци, от които не се плашеше, защото знаеше какво означават. Отвориха се последователно няколко врати, накрая и неговата. Един тъмничар със списък в ръка надникна и каза само: „Тръгвай след мене, Евремонд!“ И той тръгна след него и след малко се озова в голяма тъмна стая. Беше мрачен зимен ден и от сенките вън и от сенките вътре едва можеше да различи другите, които бяха доведени, за да им вържат ръцете. Някои стояха прави, други седяха. Едни ридаеха и се движеха неспокойно, но те бяха малцина. Мнозинството бяха спокойни и мълчаливи и гледаха втренчено в земята.

Той стоеше до стената в тъмен ъгъл, докато въвеждаха някои от групата на петдесет и двамата. Един мъж, който мина покрай него, се спря, за да го прегърне, защото явно го позна. Той се изплаши много, че ще бъде разкрит. Но мъжът отмина. Веднага след това една млада жена с фигура на момиче и дребно приятно лице, в което нямаше капка цвят, и големи, широко отворени и кротки очи стана от мястото си, където я бе видял, че седи, приближи се до него и го заговори.

— Гражданино Евремонд — каза тя, като го докосна със студена ръка. — Аз съм една нещастна шивачка и бях с вас в „Ла Форс“.

Той измърмори нещо като отговор:

— Да, вярно. Забравих в какво ви обвиняваха.

— В заговори. Макар че справедливият бог знае, че съм невинна. Възможно ли е това? Кой ще седне да заговорничи с такова клето създание като мен?

Безнадеждната усмивка, с която каза тия думи, така го трогна, че той се разплака.

— Не се страхувам да умра, гражданино Евремонд, но не съм извършила нищо. Аз искам да умра, ако Републиката, която толкова ще ни облекчи нас, бедните, ще спечели от смъртта ми. И все пак не знам как е възможно това, гражданино Евремонд. Такова клето създание като мен!

Тя беше последното нещо, което сърцето му можеше да сгрее и да смекчи и то се изпълни с топлина към нещастното момиче.

— Чух, че са ви освободили, гражданино Евремонд. Надявах се, че е истина.

— Беше. Но отново ме арестуваха и осъдиха.

— Ако тръгна с вас, гражданино Евремонд, може ли да ви държа за ръка? Не се страхувам, но съм слаба и това ще ми даде сили.

Когато кротките очи погледнаха към него, той изведнъж прочете някакво съмнение в тях и после почуда. Стисна студените й измършавели от глад пръсти и долепи ръката й до устните си.

— За него ли ще умрете? — прошепна тя.

— За него, за жена му и детето му. Шшт! Да!

— О, нали ще ми позволите да хвана смелата ви ръка, чужденецо?

— Шшт! Да, бедна моя сестро. До последния миг.

 

Същите сенки, които падат рано следобед върху затвора, падат през същото това време и върху бариерата и тълпата при нея, когато една карета от Париж спира наблизо за проверка.

— Кои сте вие? Кой е вътре? Документите!

Документите се подават и прочитат.

— Александър Манет, лекар. Французин. Кой е той?

Ето го: този безпомощен, неразбираемо мърморещ, блуждаещ стар човек.

— Очевидно гражданинът доктор не е с ума си. Революционната треска май много му е дошла?

— Прекалено много.

— Хм! Мнозина страдат от нея. Луси. Дъщеря му. Французойка. Коя е тя?

— Това е тя.

— Очевидно това е тя. Луси, съпруга на Евремонд, нали?

— Да.

— Хм! Евремонд пътува за другаде. Луси, нейно дете. Англичанка. Това ли е тя?

— Тя и само тя.

— Целуни ме, дете на Евремонд. Сега си целунала един добър републиканец. Нещо ново в твоето семейство. Запомни го! Сидни Картън. Адвокат. Англичанин. Кой е той?

Той лежи там, в ъгъла на каретата. Също е посочен.

— Очевидно английският адвокат има припадък?

Изразяват се надежди, че ще се оправи на свежия въздух. Обяснява се, че той не е добре със здравето и е понесъл тежко раздялата с един приятел, който е в немилост пред Републиката.

— Това всички ли са? Не сте много. Мнозина са в немилост пред Републиката и трябва да погледнат през онова прозорче. Джарвис Лори. Банкер. Англичанин. Кой е той?

— Аз съм. Естествено, щом съм последен.

Това е Джарвис Лори, който е отговорил на всичките зададени въпроси. Това е Джарвис Лори, който е слязъл и стои, с една ръка опрян за каретата, и отговаря на група чиновници. Те бавно обикалят около колата и бавно се качват в купето, за да прегледат малкото багаж на покрива. Наоколо се въртят местни хора, приближават се плътно до вратата и с алчно любопитство зяпат вътре: едно малко дете, носено от майка си, протяга късата си ръчичка, за да пипне съпругата на един аристократ, който е отишъл на гилотината.

— Ето ви документите, гражданино!

— Може ли да тръгваме, гражданино?

— Може. Напред, кочияши! Добър път!

— Довиждане, граждани.

Първата опасност мина. Това пак са думи на Джарвис Лори и той стиска ръце и поглежда нагоре. Дилижансът е изпълнен със страх, плач и тежкото дишане на безжизнения пътник.

— Не вървим ли много бавно? Не можем ли да ги накараме да се движат по-бързо? — пита Луси и се притиска до стареца.

— Ще изглежда като бягство, мила моя. Не трябва много да ги пришпорваме. Може да възбуди подозрение.

— Обърнете се, обърнете се назад и вижте дали не ни преследват.

— Пътят е чист, скъпа моя. Досега никой не ни преследва.

Отминават къщи, на групи по две или три, самотни чифлици, порутени сгради, бояджийници, кожарски работилници и други подобни, открити поля и редици оголени дървета. Под нас е твърдият и неравен път, а от двете ни страни мека и дълбока кал. Понякога навлизаме в ограждащата ни кал, за да избегнем камъните, които тропат и ни разтърсват. Някъде се движим в коловози, другаде в мочурища. Тогава агонията на нетърпението ни е толкова силна, че в безумната си тревога и бързане искаме да слезем и да побегнем — да се скрием, да направим всичко, но не и да спираме.

Отново сме в открита местност, после пак сред порутени сгради, самотни чифлици, бояджийници, кожарски работилници и други подобни, къщи по две, по три, редици от оголели дървета. Дали онези хора не са ни измамили и не са ни върнали обратно по някой друг път? Това не беше ли същото място, през което вече минахме? Слава богу, не. Село. Погледнете назад, погледнете назад и вижте дали не ни преследват! Шшшт! Сменната станция.

Разпрягат конете ни съвсем бавно. Дилижансът е спрял на малката уличка, без да бърза: без коне и като че ли никога няма да тръгне отново. Без да бързат, се появяват новите ни коне, един по един. Без да бързат, новите кочияши ги следват, смучейки и извивайки камшиците си. Без да бързат, предишните кочияши броят парите си, правят грешки в събирането и стигат до незадоволителни резултати. През цялото време препълнените ни сърца бият с такава бързина, която сигурно би надминала най-бързия галоп на най-бързите коне, които някога са се раждали.

Най-сетне новите кочияши са на седлата си, а предишните са си отишли. Минаваме през селото, нагоре по хълма, надолу по хълма, после по ниските влажни поля. Изведнъж кочияшите започват да говорят нещо с оживени жестове, конете рязко спират, почти изправени на задните си крака. Преследват ли ни?

— Ей, вие вътре там. Я отговорете!

— Какво има? — пита мистър Лори и подава глава от прозореца.

— Колко казаха?

— Не ви разбирам.

— Там, на станцията. Колко отиват на гилотината днеска?

— Петдесет и двама.

— Нали ти казах! Добра цифра! Тука хората разправяха четиридесет и двама. Не е лошо още десет глави. Добре работи гилотината. Много хубаво. Хайде, дий!

Спуска се нощен мрак. Той се раздвижва. Започва да се съживява и да говори неразбираемо. Мисли, че още са заедно. Пита го по име какво държи в ръката си. О, боже, пощади ни и ни помогни! Обърнете се, обърнете се назад и вижте дали не ни преследват!

Вятърът ни гони, облаците летят след нас, луната се спуска върху ни и цялата бурна нощ ни преследва. Но досега нищо друго не ни преследва.