Чарлз Дикенс
Повест за два града (40)

ГЛАВА IX
ИГРАТА ЗАПОЧВА

Докато Сидни Картън и затворническата овца бяха в тъмната стая и говореха тъй тихо, че нищо не се чуваше, мистър Лори погледна Джери със значително недоверие и подозрение. Начинът, по който човекът на честния занаят посрещна погледа му, не вдъхваше вяра. Той сменяше крака, на който стоеше толкова често, сякаш имаше петдесет крайника и един по един ги опитваше. Освен това разглеждаше ноктите си с подозрителна съсредоточеност и всеки път, когато очите иа мистър Лори срещаха неговите, Кръичър започваше странно да кашля и да слага ръка пред устата си, което рядко е проява на открит характер.

— Джери — каза мистър Лори. — Ела тук.

Мистър Крънчър пристъпи с едното рамо по-напред от другото.

— Ти освен куриер какво друго си работил?

След известни размишления, съпроводени с внимателен поглед към покровителя си, мистър Крънчър бе озарен със следния отговор:

— Занимавал съм се със земеделска работа.

— Имам лошо предчувствие — каза мистър Лори, като сърдито му се закани с пръст, — че си използувал почтената къща „Телсън“ като прикритие и че си се занимавал с разни незаконни и безчестни дейности. Ако наистина е така, не очаквай от мен да ти бъда приятел, когато се върнем в Англия. Ако наистина е така, не очаквай, че ще запазя твоята тайна. Къщата „Телсън“ не може да се мами така.

— Надявам се, сър — замоли сконфузеният мистър Крънчър, — че джентълмен като вас, за когото имах честта да поработвам туй-онуй чак докато ми побеля главата, няма току-тъй да ми направи зло, даже ако е така — не казвам, че е така, но даже ако е така. И нека да се има пред вид, че даже ако беше така, то си има и друга страна. То си има две страни. Ами ония доктори, които ей така изкарват гвинеите, когато човек на честния занаят не може да изкара фартинг — не, не фартинг, ами половин, даже четвърт фартинг не може да изкара, — и ги трупат в „Телсън“ и попоглеждат от каретите си с докторските си очи човека на честния занаят и само се качват и слизат от каретите си — също като дим, даже още повече. Ами те не използуват ли „Телсън“? Значи, за едни може, а за други не може. А ето ви сега и мисис Крънчър — пльосва се на земята или поне се пльосваше, като бях в Англия, и ако даде господ, утре пак ще се пльосне на земята, за да ми вреди на занаята, и то до такава степен, че просто ме съсипва. Ама жените на докторите не се пльоснат да се молят — не можете ги хвана в такава работа! Или ако се пльоснат, молят за повече пациенти, а как може едното без другото. Ами погребалните агенти, ами енорийските свещеници и клисарите, ами частните детективи (алчни и какви ли не). Даже и да е така, човек не може да изкара кой знае колко. Каквото и да вземе, няма да забогатее от него, мистър Лори. Няма никога да прокопса. През цялото време ще иска да се откопчи, но един път като е вътре — даже ако е истина…

— Пфу — извика мистър Лори, макар че поомекна, — Не мога да те гледам.

— Сега искам нещо да ви предложа, сър — продължи мистър Крънчър, — даже ако е така, макар да не казвам, че е така.

— Стига си извъртал — каза мистър Лори.

— Добре, няма, сър — отговори мистър Крънчър, сякаш нищо не му беше по-чуждо от това. — Не казвам, че е така, но ето какво скромно предложение ще ви направя. На онази пейка, сър, на онзи същия Бар стои моето момче, което вече е пораснало и е станало мъж, и ако искате, то ще ви изпълнява поръчките, ще ви бъде куриер и ще ви върши разни дребни работи, докато, дето се казва, вирнете крака. Ако наистина е така, не казвам, че е било така (няма да извъртам, сър), нека това момче да вземе мястото на баща си и да се погрижи за майка си. Недейте да съсипвате баща му — не го правете, сър — и оставете баща му да закопае злото си минало с честен труд и да се покае за това, дето е направил. Ако наистина е така — да закопае сам каквото е разровил и да го направи от желание и убеждение. Оставете го на мира. Това е, мистър Лори — каза мистър Крънчър, като отри челото си с ръка в знак, че е свършил речта си, — което искам скромно да ви предложа. Не виждате ли какви ужасии стават тук, господи боже, хора без глави, толкова много перушина хвърчи, че цената им падна до цената на превоза, и хич никой не го е грижа. Затуй и аз ви моля, ако е така, да го имате пред вид това, дето ви казах; за добро го казах, макар че можех и да не го казвам.

— Това поне е вярно — каза мистър Лори. — Достатъчно засега. Може и да остана твой приятел, ако го заслужиш и се покаеш с дела — не с думи. Повече думи не искам.

Мистър Крънчър натисна с пръсти челото си, а в това време Сидни Картън и шпионинът излязоха от тъмната стая.

— Довиждане, мистър Барсад — каза Картън. — С вас се разбрахме и повече няма какво да се боите от мен.

Той седна до камината срещу мистър Лори. Когато останаха сами, мистър Лори го попита какво е свършил.

— Не много. Ако работата тръгне на зле със затворника, осигурих достъп до него — еднократно.

Лицето на мистър Лори помръкна.

— Това е всичко, което можах да направя — каза Картън. — Ако бях поискал повече, това щеше да означава да пратя тоя човек на топора и както той самият каза, същото ще се случи с него, ако го предам. Очевидно сме в слаба позиция. Няма как да я променим.

— Но ако работата тръгне зле в съда — каза мистър Лори, — достъпът до него няма да го спаси.

— Не съм казвал, че ще го спаси.

Очите на мистър Лори бавно потърсиха огъня. Обичта му към Луси и тежкото разочарование след втория арест постепенно ги бяха отслабили. Той беше вече един стар човек, обременен с многото тревоги напоследък, и сълзите му потекоха.

— Вие сте добър човек и верен приятел — каза Картън с променен глас. — Извинете ме, че забелязах вълнението ви. Едно време не можех да понасям как баща ми плаче и аз седя до него безучастен. Уважавам мъката ви повече, отколкото ако ми бяхте баща. Слава богу, че поне тази беда не ви сполетя.

Макар последните му думи да бяха произнесени с обичайния му тон, в тях се съдържаше искрено чувство и уважение и мистър Лори, който никога не го бе виждал откъм добрата му страна, силно се смути. Той му подаде ръката си и Картън леко я стисна.

— Да се върнем към бедния Дарней сега — каза Картън. — Не й казвайте за нашия разговор, нито за уговорката. Тя няма да може да го види. Ще помисли, че сме го направили, за да можем в случай на най-лошото да го подготвим за присъдата.

Мистър Лори не се беше замислил за това и бързо погледна Картън, за да разбере дали и той има пред вид това. Изглежда, да. Картън отвърна на погледа му и беше ясно, че го разбра.

— Може да си помисли хиляди неща — каза Картън — и всяко едно от тях ще увеличи тревогата й. Не й казвайте за мен. Както ви казах първия път, когато се видяхме, по-добре да не я срещам. Мога да свърша някоя работа за нея, ако има каква, и без това. Надявам се, че ще отидете при нея? Сигурно ще бъде много разстроена тази вечер.

— Отивам веднага.

— Радвам се. Тя е толкова привързана и толкова разчита на вас. Как изглежда сега?

— Угрижена и нещастна, но много красива.

— Ех!

Това беше дълъг и печален звук, като въздишка — почти като вопъл. Мистър Лори обърна поглед към лицето на Картън, което гледаше огъня. Някаква светлина или сянка (старият господин не можеше точно да прецени) пробяга бързо през него като върху някой хълм през ветровит и ясен ден. Той повдигна крак, за да бутне навътре едно малко горящо дръвце, което се бе изтърколило напред. Носеше бяло пътно палто и високи ботуши, които тогава бяха на мода, и на светлината на огъня, която докосваше повърхността им, изглеждаше много бледен; косата му, дълга, кестенява и невчесана, се спускаше свободно върху раменете му. Той не забелязваше огъня и мистър Лори му направи забележка; ботушът му още стоеше върху горящите въглени, превит от тежестта на крака.

— Съвсем забравих — каза той.

Погледът на мистър Лори отново беше привлечен от лицето му. Забеляза изсивялата коса, която замрежваше хубавите черти, и изведнъж пред него изплува пресният спомен за израженията на затворническите лица.

— Вашите задължения тук приключват вече, сър, нали? — каза Картън, обръщайки се към него.

— Да. Както снощи ви казах, когато Луси неочаквано дойде, аз най-после свърших всичко, което можах да направя. Надявах се, че ще ги оставя в пълна безопасност и после ще напусна Париж. Имам разрешение да замина. Бях готов да тръгна.

И двамата замълчаха.

— Дълго сте живели, сър, и има какво да си спомняте — каза Картън с тъга.

— Аз съм на седемдесет и осем години.

— През целия си живот сте принасяли полза. Непрекъснато и системно сте работили. Уважавали са ви, имали са ви доверие, възхищавали са се от вас.

— Бил съм бизнесмен, откакто се помня. Даже мога да кажа, че съм бил бизнесмен още от момче.

— А вижте какво място заемате сега, на седемдесет и осем години. Колко много хора ще скърбят, когато то остане празно.

— Самотен ерген — отговори мистър Лори, като поклати глава. — Никой няма да плаче за мен.

— Как може да говорите така? Нима тя няма да плаче за вас? Ами детето й?

— Да, да, слава богу. Не исках точно това да кажа.

— Това е нещо, за което трябва да се благодари на бога. Нали?

— Разбира се, разбира се.

— Ако тази вечер можете искрено да кажете на самотното си сърце: „Аз не спечелих любовта и обичта, благодарността или уважението на никое човешко същество, не намерих място в ничие сърце, не направих нищо добро или полезно, с което да ме запомнят“ — вашите седемдесет и осем години ще бъдат като седемдесет и осем проклятия, не е ли така?

— Право казвате — каза мистър Лори. — Така е.

Сидни отново обърна очи към огъня и след няколко минути мълчание каза:

— Искам да ви попитам: много далеч ли ви изглежда детството ви? Много отдавна ли ви се струват дните, когато сте седели на коленете на майка си?

Мистър Лори отвърна със същата разнеженост:

— Преди двайсет години — да. Сега обаче, на тия години — не. Защото колкото повече се приближавам до края, започвам да се движа в кръг, все по-близо и по-близо до началото. Това сигурно е част от постепенните приготовления за дългия път. Сърцето ми сега се размеква от много спомени, които отдавна бяха заспали, спомени за хубавата ми млада майка (а аз съм толкова остарял) н най-различни асоциации за ония дни, когато това, което днес наричаме свят, не беше толкова реално за мен и когато още не бях осъзнал недостатъците си.

— Разбирам това чувство — възкликна Картън, силно развълнуван. — То помага ли ви?

— Надявам се.

Тук Картън прекрати разговора, като стана, за да му помогне да облече палтото си.

— Но вие — каза мистър Лори, връщайки се пак на темата, — вие сте млад.

— Да — каза Картън, — не съм стар, но моята младост не ме доведе до зрелост. Да не говорим за мен.

— И за мен също. Отивате ли си?

— Ще ви изпратя до вратата й. Нали знаете моите скитнически навици. Ако походя из улиците повечко, не се тревожете. Ще дойда пак сутринта. Утре ще ходите в съда, нали?

— Да, за съжаление.

— Аз също ще бъда там, но просто като зрител от тълпата. Моят шпионин ще ме вкара. Хванете ме под ръка, сър.

Мистър Лори го хвана и двамата слязоха по стълбите, а после излязоха навън. След няколко минути пристигнаха на мястото, за където беше тръгнал мистър Лори. Картън го остави, но за малко се повъртя и когато вратата се затвори, той се обърна към нея пак и я докосна. Беше чул, че тя ходи в затвора всеки ден. „Сигурно излиза оттук — каза си той, като се огледа. — После се обръща и вероятно върви по тези камъни. Ще тръгна по стъпките й.“

Беше десет часът вечерта, когато той застана пред затвора „Ла Форс“, където тя беше заставала стотици пъти. Някакъв дърворезач пушеше лула пред вратата на затворената си работилница.

— Добър вечер, гражданино — каза Сидни Картън, като поспря край него. Мъжът го гледаше изпитателно.

— Добър вечер, гражданино.

— Как върви Републиката?

— Искаш да кажеш Гилотината? Не е зле. Днеска шейсет и три. Скоро ще стигнем стотака. Самсон и неговите хора понякога се оплакват, че са се уморили. Ха, ха, ха. Толкова е смешен този Самсон. Такъв бръснар!

— Често ли ходите да го гледате?

— Как бръсне ли? Винаги. Всеки ден. Какъв бръснар! Виждал ли си как работи?

— Никога.

— Върви и погледай, когато има калабалък. Представи си само, гражданино. Днеска обръсна шейсет й трима за по-малко от две лули време. По-малко от две лули. Честна дума ти казвам!

Когато дребното ухилено човече протегна лулата си, за да покаже как е работил палачът, Картън почувствува толкова силно желание да го цапардоса ида го пребие, че обърна глава настрани.

— Ама ти не си англичанин — каза дърворезачът, — макар да носиш английски дрехи.

— Англичанин съм — каза Картън, като спря и му отговори през рамо.

— Говориш като французин.

— Уча тук от много време.

— Аха, станал си истински французин! Довиждане, англичанино.

— Довиждане, гражданино.

— Отиди и виж това смешно куче — настоя дребното човече, като подвикна след него — и си вземи лула!

Сидни още не се беше изгубил от погледа му, когато внезапно спря в средата на улицата под една мъждукаща лампа и написа нещо с молив върху парче хартия. После с уверената крачка на човек, който добре знае пътя, прекоси няколко тъмни и мръсни улици — много по-мръсни от обикновено, тъй като и най-хубавите булеварди изобщо не се чистеха в това време на терор. Спря пред една аптека, която собственикът й тъкмо затваряше. Беше малко, тъмно и сбутано магазинче на една криволичеща и стръмна улица и собственикът му също беше дребен, мрачен и уродлив.

Картън каза „добър вечер“ и на този гражданин, като се изправи пред щанда и сложи пред него парчето хартия.

— Фюу — тихичко подсвирна аптекарят, докато го прочиташе. — Хи, хи, хи.

Сидни Картън не му обърна внимание и аптекарят каза:

— За тебе ли е, гражданино?

— За мене.

— Трябва да внимаваш да не ги смесиш, гражданино! Нали знаеш какво ще стане, ако ги смесиш?

— Отлично.

Той направи някакви пакетчета и му ги даде. Сидни Картън ги сложи едно по едно във вътрешния джоб на сакото си, наброи парите на аптекаря и внимателно излезе от магазина.

— За днес свърших работата си — си каза той, поглеждайки нагоре към луната, — до утре. Не мога да спя.

В начина, по който изрече тия думи под забързаните облаци, нямаше безразсъдство: те изразяваха едновременно нехайност и предизвикателство. Каза ги спокойно, с тона на уморен човек, който бе скитал, борил се и се бе загубил, но който накрая си бе намерил пътя и бе видял края му.

Много отдавна, когато сред най-ранните си съперници беше известен като многообещаващ млад човек, Картън беше погребал баща си. Майка му бе починала много по-рано. Докато вървеше из тъмните улици, сред мрачните сенки, а луната и облаците плуваха високо над него, изведнъж в ума му изникнаха тържествените думи, които някой бе прочел на гроба на баща му: „Аз съм възкресението и животът — каза бог. — Този, който вярва в мен, макар и да умре, ще оживее. И който е жив и вярва в мен, той никога не ще умре.“ (Думи на Христос (Йоан, II; 25, 26), част от англиканската погребална служба)

Сам посред нощ в този град, под властта на гилотината, обзет от мъка за онези шестдесет и трима, които бяха убити този ден, и за другите обречени по затворите, на които утре или в други ден, или по-късно предстоеше същата съдба, Картън естествено си спомни онези силни думи и връзката с тях беше като ръждясала котва на кораб, извадена от дълбините. Той не се замисли за нея, но повтори думите и продължи пътя си.

Вглеждаше се сериозно в осветените прозорци, зад които хората си почиваха, забравили през няколкото спокойни часа ужасите, които ги заобикаляха, камбанариите на църквите, където вече не се четяха молитви, защото отвращението на масите беше достигнало дори тази степен на самоунищожение заради многото църковни служители мошеници, грабители и негодници, които години наред бяха виждали; в далечните гробища, където, както пишеше на вратите им, беше място за вечен сън; в многобройните затвори; в улиците, по които онези шестдесет бяха минали, за да отидат при смъртта, станала толкова обикновена и реална, че сред хората не се разпространи нито една жална история за бродещия дух на някоя от жертвите на гилотината; взираше се със сериозно внимание в целия живот и смърт на града, който потъваше в кратък нощен покой след яростното настървение. Сидни Картън премина Сена отново, за да стигне до по-осветени улици.

Навън имаше малко карети, защото пътниците лесно можеха да бъдат заподозрени, и благородниците предпочитаха да крият главите си под червени нощни шапчици и да се влачат пеша с тежки обуща. Театрите обаче бяха пълни и хората излизаха от тях във весело настроение и се връщаха в къщи, увлечени в разговори. На вратата на един театър стоеше малко момченце с майка си, която търсеше място през калта, за да пресече улицата. Картън пренесе детето и преди плахата ръчичка да се освободи от врата му, той го помоли да го целуне.

„Аз съм възкресението и животът — рече бог. — Който вярва в мен, макар и да умре, ще оживее; който е жив и вярва в мен, никога не ще умре.“

Улиците вече бяха утихнали, нощта минаваше и тези думи отекваха в стъпките му и се носеха във въздуха. Напълно спокоен и уверен, той понякога си ги повтаряше. Те звучаха непрестанно в него.

Нощта превали и когато Картън застана на моста, заслушан в плясъка на водата о каменните брегове на Сите, където живописно скупчените къщи и катедралата светеха ярко на лунната светлина, утрото настъпи, мъртвешки студено. Нощта заедно с луната и звездите побледня и умря и за известно време изглеждаше, сякаш целият свят бе преминал в селенията на смъртта.

Но ето, величественото слънце се издигна и с дългите си ярки лъчи заби топлината на тези думи, които бяха бреме през нощта, право в сърцето му. Картън го гледаше, благоговейно прикрил очи, и изведнъж зърна един мост светлина, който затрептя във въздуха между него и слънцето, а реката отдолу заблестя в искри.

В утринния покой силната река, бърза, дълбока и уверена, беше като добър приятел. Картън закрачи покрай нея, далеч от къщите, и топлото и ярко слънце го приспа на брега. Когато се събуди и стана, той се позастоя още малко, загледай в един водовъртеж, който безцелно се мяташе, докато накрая течението го погълна и го отнесе към морето: „Като мен.“

После изплува някаква търговска лодка, чието платно имаше цвят на увехнал лист; премина покрай него и изчезна. Когато безшумната й следа се стопи във водата, молитвата, която бе бликнала от сърцето му за милостива прошка на всичките му жалки заблуждения и грешки, свърши с думите: „Аз съм възкресението и животът.“

Когато се върна, мистър Лори беше излязъл и не беше лесно да се отгатне къде може да е отишъл добрият старец. Сидни Картън пийна малко кафе с парче хляб и след като се изми и преоблече, за да се освежи, тръгна към съда.

Съдебната зала оживено шумеше, когато черната овца — от която мнозина отвърнаха изплашено глава — го избута в един тъмен ъгъл сред тълпата. Мистър Лори беше там и доктор Манет беше там. Тя също беше там, седнала до баща си.

Когато въведоха мъжа й, тя го погледна така окуражаващо, така твърдо, пълна с любов, възхищение, състрадателна нежност и същевременно смелост, че лицето му доби здравия си цвят, очите му просветнаха и сърцето му се оживи. Ако в този момент някой видеше въздействието на нейния поглед и върху Сидни Картън, щеше да забележи същия ефект.

В този несправедлив съд нямаше никакъв ред и никой не изслушваше спокойно обвиняемите. Сигурно тази революция нямаше да избухне, ако всички закони, правила и церемонии не бяха така чудовищно потъпкани, преди самоубийственото отмъщение на Революцията да ги направи на пух и прах.

Всички погледи бяха обърнати към съдебните заседатели. Същите решителни патриоти и добри републиканци от вчера, от оня ден, от утре и от в други ден. Сред тях се открояваше един енергичен мъж с ненаситно лице, чиито пръсти непрекъснато се движеха около устните му и чийто вид будеше голямо недоволство сред зрителите. Това беше Жак Трети от Сен Антоан — кръвожаден, жесток, подобен на човекоядец. Заседателите като някакви кучета се бяха събрали, за да осъдят хванатия елен.

След това всички се обърнаха към петте съдии и обществения обвинител. В тази част на залата днес нямаше никакви благоприятни изгледи. Само безпощадна, безкомпромисна, убийствена деловитост. После всички очи потърсиха нечий друг поглед в тълпата и одобрително засвяткаха, щом го зърнаха. Главите си кимнаха една на друга и после се наведоха напред в напрегнато внимание.

Шарл Евремоид, наречен Дарней. Освободен вчера. Отново обвинен и арестуван днес. Снощи му е бил връчен обвинителен акт. Заподозрян и разобличен като враг на Републиката, аристократ, издънка на тирански род и съсловие, обявено извън закона, защото е използувало отнетите си привилегии за безчестно подтисничество на народа. Шарл Евремонд, наречен Дарней, по силата на това обвинение, напълно мъртъв за закона.

С тия няколко думи започна прокурорът. Председателят попита дали обвиняемият е тайно или явно обвинен.

— Явно, председателю.

— От кого?

— Три гласа. Ернест Дефарж, продавач на вино в Сен Антоан.

— Добре.

— Терез Дефарж, негова съпруга.

— Добре.

— Александър Манет, лекар.

Залата зарева и сред шума доктор Манет седеше бледен и разтреперан на мястото си.

— Председателю, възмутено заявявам, че това е лъжа и измама. Знаете, че обвиняемият е съпруг на дъщеря ми. Моята дъщеря и нейните близки са ми по-скъпи от собствения ми живот. Кой и къде е този подъл конспиратор, който твърди, че аз съм предал съпруга на своето дете?

— Спокойно, гражданино Манет. Всяко неподчинение на Трибунала е наказуемо от закона. Що се отнася до нещата, които са ви по-скъпи от живота, нищо не може да бъде по-скъпо за добрия гражданин от Републиката.

Забележката беше посрещната с шумни възгласи. Председателят разклати звънеца и продължи разпалено:

— Ако Републиката поиска от вас да пожертвувате детето си, вие сте задължен да го пожертвувате. А сега слушайте по-нататък. И мълчете!

Отново се надигнаха лудешки викове. Доктор Манет седна, очите му шареха наоколо, устните му трепереха. Дъщеря му се притисна до него. Заседателят с ненаситното лице потри ръце и отново сложи ръка на устните си.

Когато залата се успокои, извикаха Дефарж, който бързо разправи как докторът бил в затвора, как като момче бил прислужник на доктора, как са го освободили и какво е било състоянието на затворника, когато е бил освободен и предаден на него. Последва кратък разпит, тъй като съдът процедираше бързо.

— Вие сте участвували активно в превземането на Бастилията, нали, гражданино?

— Мисля, че да.

В този момент една развълнувана жена от тълпата се разкрещя:

— Той беше един от най-добрите патриоти там. Защо не кажеш? Ти беше артилерист този ден и между първите, които влязоха в оная проклета крепост, когато падна. Патриоти, говоря истината!

Това беше Отмъщението, която помагаше на заседанието сред разпалените възгласи на публиката. Председателят позвъни. Но Отмъщението, което още повече се разпалваше, изписка: „Хич не ме стряска този звънец!“, за което също получи одобрителни възклицания.

— Гражданино, осведомете Трибунала какво направихте през онзи ден в Бастилията!

— Знаех — каза Дефарж, като погледна надолу към жена си, която седеше в долната част на стълбите и втренчено го гледаше. — Знаех, че затворникът, за когото говоря, е в килия сто и пет, Северната кула. Той ми беше казал. Когато правеше обувки под моите грижи, сам се наричаше така — сто и пет, Северната кула. И понеже бях артилерист този ден, решавам, че когато крепостта падне, ще отида да видя тая килия. Затворът падна. Качвам се в килията с един съгражданин, който сега е съдебен заседател, заедно с един тъмничар. Преглеждам килията много внимателно. В една дупка в комина, където имаше изваждан камък, намерих изписани листове хартия. Това е хартията. Постарах се да разуча почерка на доктор Манет от други неща, писани от него. Това е почеркът на доктор Манет. Предавам тези листа с почерка на доктор Манет в ръцете на председателя.

— Нека се прочете.

Сред мъртва тишина и неподвижност обвиняемият гледаше с обич жена си, жена му отместваше поглед от него само за да погледне загрижено баща си, доктор Манет беше вперил поглед в четеца, мадам Дефарж не откъсваше поглед от затворника, Дефарж не откъсваше поглед от жена си, която очевидно изпитваше голяма наслада, а всички други очи следяха зорко доктора, който не виждаше никого — документът беше прочетен.