Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IV
ПРИГОТОВЛЕНИЕТО

Когато същия предобед пощенската кола пристигна благополучно в Дувър, главният келнер в хотела „Крал Джордж“ отвори вратата на дилижанса според обичая си. Той извърши това с известна церемониална тържественост, тъй като пътуване от Лондон през зимата с пощенска кола беше постижение, за което смелите пътници заслужаваха да бъдат поздравени.

По това време беше останал за поздравяване само един смел пътник, тъй като другите двама бяха слезли на по-раншни станции по пътя. Плесенясалата вътрешност на дилижанса, с влажната си мръсна слама, неприятна миризма и мрачност по-скоро приличаше на кучешка колиба. Пътникът мистър Лори, който се измъкваше отвътре с верига от сламки, увит в одърпано покривало и с шапка с клюмнала периферия, приличаше по-скоро на голямо куче.

— Ще има ли утре пощенски кораб за Кале?

— Да, сър, ако времето се задържи и при хубав вятър. Отливът ще е много удобен към два часа следобед, сър. Легло, сър?

— Няма да лягам преди вечерта, но искам стая и бръснар.

— И след това закуска ли, сър? Да, сър. Оттук, сър, моля. Заведете го в стая „Съгласие“! Куфарът на господина и топла вода в „Съгласие“. Свалете ботушите на господина в „Съгласие“! (Там ще намерите хубав огън, сър.) Пратете в „Съгласие“ бръснар. Хайде, размърдайте се, по-бързо в „Съгласие“!

Спалнята „Съгласие“ винаги се даваше на някой пътник от дилижанса и тъй като пътниците от дилижанса винаги бяха загърнати от глава до пети, в хотела „Крал Джордж“ стаята будеше любопитството с тази своя странност, че макар в нея да влизаха все един и същ тип посетители, от нея излизаха всякакви и най-различни хора. Вследствие на това друг един келнер, двама носачи, няколко прислужнички и съдържателката се шляеха случайно на разни места по пътя от спалнята „Съгласие“ към трапезарията, когато оттам мина, отивайки да закуси, едни шестдесетгодишен джентълмен, облечен официално в кафяв костюм, доста износен, но много добре запазен, с големи правоъгълни маншети и големи капаци на джобовете.

Този предобед в трапезарията нямаше никой друг освен господина в кафяво. Масата му беше преместена до камината и той седеше в очакване на закуската си, огрян от светлината на огъня, но така неподвижно, сякаш позираше за портрет.

Изглеждаше много спретнат и методичен, с длани на коленете и часовник, който със силното си тиктакане изпод жилетката му с капаци на джобовете произнасяше звучна проповед, сякаш противопоставяйки своята сериозност и непреходност на лекомислието и мимолетността на огъня. Имаше хубави крака и се гордееше малко с това, както личеше от гладко изпънатите му кафяви чорапи от фина материя; обувките и токите му, макар и обикновени, също бяха прилични. Носеше чудновата, малка, льскава и накъдрена светложълта перука, прилепнала плътно на главата му; перуката, изглежда, беше направена от истинска коса, но космите много повече приличаха на влакна, изпредени от коприна или стъкло. Бельото му, макар и не така изящно като чорапите, не отстъпваше по белота на гребените на разбиващите се в недалечния бряг вълни, нито на блесналите на слънцето бели петънца на платноходките далеч навътре в морето. Под странната перука две светнали влажни очи все още осветяваха обикновено сдържаното му и спокойно лице; преди години на собственика им сигурно е струвало много усилия, докато ги приучи на хладния и необщителен израз на човек от банката „Телсън“. Лицето му имаше здрав цвят и въпреки бръчките, не носеше много следи от грижи. Може би ергените — конфиденциални служители на банката „Телсън“, се занимаваха главно с грижите на други хора и вероятно чуждите грижи, както и купените на втора ръка: чужди дрехи, лесно се обличат и свалят.

За да завърши приликата с човек, който позира за портрета си, мистър Лори задряма. Пристигането на закуската му го сепна и като приближаваше стола към масата, той каза на келнера:

— Искам да се приготви стая за една млада дама, която вероятно днес ще пристигне тук. Тя може би ще потърси мистър Джарвис Лори или само ще попита за един господин от банката „Телсън“. Моля да бъда уведомен.

— Да, сър. Банката „Телсън“ в Лондон ли, сър?

— Да.

— Да, сър. Често имаме честта да приемаме вашите господа при пътуванията им между Париж и Лондон, сър. Вие, сър, от къщата „Телсън и с-ие“, извънредно много пътувате.

— Да, може да се каже, че банката е и френска, и английска.

— Да, сър. Вие самият не пътувате толкова често, струва ми се, сър?

— Напоследък не. Има петнайсет години, откак за последен път минахме — минах оттук на връщане от Франция.

— Толкова отдавна, сър? Тогава аз още не съм бил тук. Никой от нас не е бил. По това време други хора са държали хотела, сър.

— Май че така беше.

— Но аз бих се обзаложил, сър, че банка като „Телсън и с-ие“ е била в цветущо положение още преди петдесет, та камо ли петнайсет години.

— Можете да кажете три пъти по-дълъг срок, да речем сто и петдесет години, и пак няма много да сбъркате.

— Наистина ли, сър!

Със закръглени устни и ококорени очи келнерът се отдръпна от масата, премести салфетката си от лявата ръка в дясната, отпусна се в удобна поза и започна да наблюдава как гостът яде и пие, като че ли от някаква наблюдателна кула. Така правят всички келнери от незапомнени времена.

Мистър Лори привърши закуската си и излезе да се поразходи край брега. Малкият, тесен и извит градец Дувър се бе скрил от брега и като някакъв морски щраус подаваше само главата си на белите варовикови скали. Брегът представляваше пустош от купища вода и камъни, които се блъскаха бясно насам-иатам, а морето вършеше каквото си поиска и това, което му се искаше, беше да руши. То тътнеше гръмовно към града, сред скалите и с ярост сриваше брега. Въздухът между къщите бе така силно напоен с миризма на риба, че човек би могъл да помисли, че болните риби са излезли да се потопят в него, тъй както болни хора отиват да се потопят в морето. На пристанището се занимаваха с малко риболов, а вечер някои хора се разхождаха край брега и гледаха морето особено при прилив. Дребни търговци, които всъщност не вършеха никаква търговия, понякога по необясним начин натрупваха големи състояния и беше забележително, че никой не искаше обяснение за тая работа.

На няколко пъти въздухът се бе избистрил дотолкова, че се виждаше френският бряг, но следобед отново го заля мъгла и пара и върху мислите на мистър Лори, изглежда, също легна облак. Когато се стъмни и той седна да чака вечерята си, също както бе очаквал и своята закуска, умът му все ровеше и разравяше горещите червени въглени.

Бутилка добър „Кларет“ с нищо не би навредила на един копач сред червени въглени, освен може би като намали работоспособността му. В продължение на доста време мистър Лори нямаше никаква работа и тъкмо бе налял последната си чаша вино с израз на най-пълното задоволство, което може да се срещне у джентълмен със свеж цвят на лицето, току-що довършил бутилка вино, когато от тясната улица се донесе тропот на приближаващи колела, който скоро заглъхна в двора на странноприемницата.

Той остави чашата си, без да е пил от нея, и каза:

— Това е мамзел!

Само след няколко минути келнерът дойде да съобщи, че мис Манет е пристигнала от Лондон и че много ще се радва да види господина от банката „Телсън“.

— Толкова скоро? Веднага ли?

Мис Манет била хапнала нещо по пътя и в момента не желаела храна и много искала веднага да се срещне с господина от банката „Телсън“, ако той обичал и му било удобно.

На господина от банката „Телсън“ не му оставаше нищо друго, освен да изпразни чашата си с флегматично и отчаяно изражение, да намести жълтата си перука над ушите и да последва келнера към апартамента на мис Манет. Това бе обширна мрачна стая, траурно обзаведена с черни тапицирани мебели и претрупана с тежки дъбови маси. Последните бяха така напоени с безир, че във всяка полирана плоскост се отразяваха двете високи свещи, поставени върху средната маса, като че ли самите свещи бяха погребани в тъмни дълбоки махагонови гробове и никаква що-годе светлина не можеше да се очаква от тях, докато не бъдат изровени.

Тъмнината беше почти непрогледна и мистър Лори, който внимателно вървеше по доста износения персийски килим, предположи в момента, че мис Манет е в някоя съседна стая, но след като мина край двете високи свещи, видя между себе си и камината едно младо момиче, което едва ли имаше седемнадесет години; то стоеше изправено до масата, за да го посрещне, без още да е свалило наметалото, а в ръката държеше за панделката сламената си пътна шапка. Погледът му се спря на дребната й, нежна и хубава фигура, златистата й коса и сините й очи, които срещнаха неговите с въпросителен поглед, на челото й, надарено с необикновената способност (като се има пред вид колко младо и гладко бе то) да се повдига и сключва в израз, който не беше нито смут, нито почуда, нито тревога, нито умна средоточеност, макар че включваше всички тези изражения. И тъй както бе спрял поглед на всичко това, изведнъж пред очите му мина живият образ на детето, което бе държал в ръце при преминаването на същия този Ламанш в едно много студено време, когато валеше силен град и морето бушуваше. Образът се стопи като дъх по огледалото на високия свод зад нея, по чиято рамка шествие от негри купидони, някои от които без глави и до един сакати, поднасяха черни кошници с плодове от Мъртво море на черни богини — и той направи официален поклон пред мис Манет.

— Моля, седнете, сър — каза тя с много ясния си приятен младежки глас; в него се долавяше слаб, наистина съвсем слаб, чужд акцент.

— Целувам ви ръка, госпожице — каза мистър Лори със старомоден маниер, отново се поклони официално и седна.

— Вчера получих писмо от банката, сър, в което ми съобщават за някаква новина… или откритие…

— Няма значение как ще го наречете, госпожице. И едната, и другата дума са верни.

— …относно малкото състояние на бедния ми баща, когото не съм виждала никога… той отдавна е починал…

Мистър Лори се поразмърда на стола си и хвърли угрижен поглед към процесията от сакати негри купидони. Като че ли можеха да помогнат някому с нелепите си кошници!

— …което налагало да замина за Париж и там да се свържа с човек от банката, който бил така вещ по въпроса, че бил изпратен в Париж специално по този случай.

— Това съм аз.

— Което и очаквах да чуя, сър.

Тя направи реверанс (в ония дни младите момичета правеха реверанси) с милото намерение да му покаже, че разбира колко по-възрастен и мъдър е от нея. Той отново й се поклони.

— Отговорих на банката, сър, че след като онези, които ме познават и имат добрината да ми помагат със съветите си, считат за необходимо да замина за Франция и тъй като съм сирак и нямам приятели, които биха ме придружили, бих била много признателна, ако ми бъде разрешено по време на пътуването да се намирам под закрилата на този достоен джентълмен. Джентълменът беше вече напуснал Лондон, но, струва ми се, след него изпратиха куриер да го помоли да бъде любезен да ме почака тук,

— За мен беше щастие да ми възложат тази задача — отговори мистър Лори — и ще бъда още по-щастлив да я изпълня.

— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря. От банката ми казаха, че джентълменът ще ми обясни подробностите на цялата работа и че трябва да бъда готова да науча изненадващи неща. Всячески се постарах да се подготвя, доколкото можах, и сега горя от силно нетърпение да науча какви са те.

— Естествено — каза мистър Лори. — Да, и аз…

След известно мълчание, през което още веднъж намести накъдрената си перука над ушите, той добави:

— Много ми е трудно да започна.

Той не започна, но в своята неувереност срещна погледа й. Младото чело се вдигна в онова характерно изражение, което описахме, но освен характерно, то беше и красиво — и тя повдигна ръка, като че с неволно движение се опитваше да улови или задържи някаква мимолетна сянка.

— Наистина ли не ви познавам, сър?

— Струва ми се, че не. — Мистър Лори разтвори ръце и ги протегна с убедителна усмивка.

Между веждите точно над малкото й женствено носле, чиято линия беше извънредно нежна и тънка, изразът й стана строг и тя замислено седна на стола, край който досега бе стояла изправена. Той я наблюдаваше как размишлява и в момента, когато тя отново повдигна очи, продължи:

— Във второто ви отечество най-уместно е да се обръщам към вас като към млада англичанка, ако разрешите, мис Манет?

— Да, сър, ако обичате.

— Мис Манет, аз съм делови човек. Възложена ми е задача, която трябва да изпълня. Докато ме слушате, считайте, че не съм нищо повече от една говореща машина и наистина аз не се различавам много от нея. С ваше позволение, госпожице, ще ви разкажа историята на един от нашите клиенти.

— История!

Той като че ли нарочно се престори, че не е разбрал какво каза тя, защото добави бързо:

— Да, клиенти; в банковото дело обикновено наричаме хората, с които работим, „клиенти“. Той беше френски джентълмен; учен човек; човек с голяма ерудиция. Доктор.

— Не беше ли от Бове?

— Ами да, от Бове. Както баща ви, мосю Манет, този джентълмен беше от Бове. Както баща ви, този човек беше уважаван в Париж. Имах честта да се познавам с него там. Нашите отношения бяха делови, но поверителни. По това време работех във Френския клон на банката и бях — о! Двадесет години!

— По това време — мога ли да запитам кое беше това време, сър?

— Аз говоря за преди двадесет години, госпожице. Той се ожени за англичанка и аз бях един от неговите доверители. Неговите работи, както и работите на много други френски семейства, бяха изцяло поверени на банката „Телсън“. По същия начин съм бил доверител в една или друга степен на десетки наши клиенти. Това бяха чисто служебни отношения, госпожице; в тях нямаше приятелски чувства, нито някакъв по-специален интерес, никаква сантименталност. В своя живот на бизнесмен преминавах от един клиент към друг; с други думи, у мен няма чувства, аз съм просто машина. Но да продължа…

— Но това е историята на моя баща, сър, и аз започвам да мисля — странно смръщеното й и съсредоточено чело като че се обръщаше към него, — че когато съм останала сирак, след като майка ми преживяла баща ми само с две години, именно вие сте ме довели в Англия. Почти съм сигурна, че сте били вие.

Мистър Лори пое колебливата малка ръка, която доверчиво се протягаше към неговата, и с известна церемониалност я приближи до устните си. След това отново отведе младото момиче до стола й, като го държеше с лявата си ръка, а с дясната ту потриваше брадичката си, ту наместваше перуката над ушите си или подчертаваше думите си с жест, остана прав и я гледаше в лицето, докато тя, седнала, гледаше неговото.

— Мис Манет, това наистина бях аз. И вие ще видите, че говорех истината, когато току-що ви уверих, че у мен няма чувства и че единственият вид отношения, които поддържам със себеподобните си, са деловите отношения, като си припомните, че оттогава не съм ви виждал. Не, оттогава вие сте под настойничеството на банката „Телсън“, а аз се занимавам с други дела на банката „Телсън“. Чувства? Нямам време за такива работи, нямам и възможност да се занимавам с тях. Моят живот, госпожице, преминава в това, да въртя една огромна машина за пари.

След това чудновато описание на ежедневните си задължения мистър Лори приглади жълтата си перука с две ръце (което беше във висша степен излишно, тъй като нищо не би могло да бъде по-гладко от нейната блестяща повърхност) и зае предишното си положение.

— Дотук, госпожице, както забелязахте, това е историята на клетия ви баща, бог да го прости. Но отсега нататък става различно. Ако баща ви не беше умрял именно тогава… Не се плашете! Как трепнахте!

Тя наистина трепна. И улови китката на ръката му с двете си ръце.

— Моля ви — каза мистър Лори утешително и вдигна лявата си ръка от облегалката на стола, за да я сложи върху умоляващите пръсти, които го стискаха с такъв силен трепет; — моля ви да сдържате вълнението си — въпросът е делови. Както казах…

Погледът й така го смути, че той спря, поизгубил нишката на мисълта си, после започна отново:

— Както казах; ако мосю Манет не бе умрял; ако не беше изчезнал внезапно и безследно; ако не се бе изпарил като дух, без да може да се разбере в кое ужасно място е станало това, тъй като и най-щателните търсения не доведоха до нищо; ако той е бил враг на някой свой съотечественик, който е разполагал с някаква привилегия, за каквито по мое време съм чувал и най-смелите да говорят само шепнешком ей там отвъд морето; например привилегията да попълва имената в готови заповеди за изпращането на когото и да било в забвението на затвора за всякакъв период от време; ако жена му беше помолила краля, кралицата, придворните, духовенството да й съобщят нещо за него и всичко бе останало напразно; тогава историята на вашия баща би била историята на този злощастен джентълмен, доктора от Бове.

— Умолявам ви, господине, продължавайте.

— Ще продължа, точно това смятам да направя. Ще можете ли да го понесете?

— Мога да понеса всичко, с изключение на тази несигурност, в която ме оставяте в този момент.

— Говорите по-спокойно и наистина сте поуспокоена. Това е добре. (Макар че не изглеждаше толкова доволен, колкото казваше.) Въпросът е делови. Гледайте на това като на делови въпрос — работа, която трябва да се свърши. И така, ако жената на този доктор, макар и дама с голяма смелост и дух, е изстрадала толкова много, преди да се роди тяхното детенце…

— Това детенце дъщеря ли беше, господине?

— Дъщеря. Де… де… делови въпрос — не се вълнувайте. Госпожице, ако горката жена е страдала толкова много преди раждането на детето си, че е взела решение да спести на бедното дете наследството на каквато и да било част от мъките, които тя преживяла, като го възпита с вярата, че баща му е мъртъв… не, не падайте на колене! За бога, защо коленичите пред мен?

— За да ми кажете истината. О, мили, добри, състрадателни господине, кажете ми истината!

— Въпросът е делови. Смущавате ме, а как мога да се занимавам с делови въпроси, когато съм смутен. Нека не разбъркваме умовете си. Ако сега например бъдете любезна да ми кажете колко прави девет пъти по девет пенса или колко шилинга има в двадесет гвинеи (Сметката не е толкова проста, колкото изглежда. До 1971 година един шилинг съдържаше 12 пенса, така че 9 по 9 пенса бяха равни на 6 шилинга и 9 пенса. Една гвинея съдържаше 21 шилинга, а лирата — 20 шилинга), много ще ме успокоите. Няма да се тревожа за психическото ви състояние.

Без да отговаря пряко на молбата му, тя не се възпротиви, когато той нежно я привдигна, а ръцете й, които продължаваха да стискат китките му, бяха престанали да треперят и това поуспокои мистър Лори.

— Така трябва, така трябва! Кураж! На работа! Имате да вършите работа, полезна работа. Мис Манет, майка ви възприе тази линия с вас. И когато тя умря — без друго съсипана от скръб, — без да изостави ни за миг безполезните търсения на баща ви, вие останахте сама едва двегодишна, за да пораснете и да станете красива, цъфтяща и щастлива, без да ви засенчва мрачният облак на несигурността, дали сърцето на баща ви е угаснало в затвора, или все още страда там от толкова много години.

Докато говореше тези думи, той гледаше с възхищение и жалост буйните й златисти коси, като че ли си ги представяше вече прошарени.

— Знаете, че родителите ви не са имали голямо състояние и че всичко, което са притежавали, е било на името на майка ви и на вас самата. Не са открити някакви нови пари или друго имущество, но…

Той почувствува, че пръстите й стиснаха китката му по-силно, и спря. Изразът на челото й, което така бе привлякло вниманието му, сега бе застинало неподвижно в болка и ужас.

— Но той е бил… бил намерен. Той е жив. Много вероятно да е страшно променен; възможно е да е почти развалина, макар че ние ще се надяваме на най-доброто. Все пак той е жив. Баща ви е бил отведен в дома на един негов бивш слуга в Париж и ние с вас ще отидем там; аз — за да го идентифицирам, ако мога; вие — за да го възвърнете към живота, дълга му, към почести и уют.

През тялото й премина трепет, който се предаде и на него. Тя промълви с нисък, отчетлив, изпълнен със страхопочитание глас, като че ли говореше насън:

— Ще видя неговия призрак! Това ще бъде призракът му, не той!

Мистър Лори погали ръцете й, които стискаха неговата.

— Хайде, хайде, хайде! Стига де, недейте сега! Сега знаете и най-хубавото, и най-лошото. Ето ви вече на път към бедния, онеправдан джентълмен и ако се случи да пътуваме добре по море и по суша, скоро ще сте до него.

Със същата интонация, но с глас, угаснал в шепот, тя повтори:

— Аз бях свободна, бях щастлива и призракът му не ми се е явявал нито веднаж.

— Само едно нещо още — каза мистър Лори, наблягайки на думите си като на благотворно средство да привлече вниманието й, — той е бил намерен под друго име; неговото собствено е отдавна забравено или скрито. Да се опитваме сега да разберем какво точно е станало, би било не само безполезно, но и опасно; опасно е да искаме да узнаем дали е бил забравен в течение на много години, или през цялото време нарочно са го държали в затвора. Не само безполезно, но и опасно би било сега да се правят каквито и да било издирвания. Най-добре по този въпрос да не ее говори никъде и по никакъв начин и да го изведем от Франция — поне за известно време. Дори аз, бидейки в безопасност като англичанин, и дори банката „Телсън“, която има важно влияние във Франция, се въздържаме напълно да споменаваме тази афера. Аз нямам у себе си никакво, дори най-малкото листче хартия, което явно да се отнася до нея. Това е една напълно секретна операция. Всички описания на самоличността на човека, всички вписвания и забележки по въпроса се състоят в думите „Възвърнат към живот“; което може да означава всичко. Но какво има? Тя не чува нито дума! Мис Манет!

Съвършено неподвижна и в пълно мълчание, без дори да се отпусне назад в стола си, тя седеше в ръцете му, напълно безчувствена; очите й бяха отворени и втренчени в него, а на челото й като че ли беше жигосано или издълбано последното й изражение. Беше го стиснала така здраво, че той се боеше да не я нарани, ако се опита да се освободи, и затова, без да се помръдва от мястото си, повика високо за помощ.

Една жена с много странен вид, цялата червена, както мистър Лори успя да забележи въпреки вълнението си, с червена коса и облечена в извънредно прилепнали дрехи, и с невероятно боне на главата, подобно на дървено войнишко канче, и то доста голямо, или пък на голяма пита стилтънско сирене, дотича в стаята преди прислужниците от хотела и скоро разреши въпроса, като го отдели от бедната девойка, поставяйки мускулестата си ръка на гърдите му и запращайки го към най-близката стена.

(„Това сигурно е мъж!“ — помисли си със секнал дъх мистър Лори в момента, в който се удряше в стената.)

— Гледай какви хора сте вие, бе — изрева тая особа на слугите. — Защо не отидете да донесете нещо, ами стоите тук и сте ме зяпнали? У мене няма нищо за гледане, нали така! Хайде отивайте, че ще ви науча аз, ако не ми донесете бързо амоняк, студена вода и оцет, така да знаете.

Слугите моментално се пръснаха, за да донесат тези средства за свестяване, а тя внимателно постави пациентката си на едно канапе, като се отнасяше с нея с голямо умение и нежност: наричаше я „скъпата ми“ и „птиченцето ми“ и отмяташе златистите й коси над раменете с голяма гордост и внимание.

— А вие там, с кафявите дрехи — обърна се тя възмутено към мистър Лори, — не можахте ли да й кажете каквото имахте да й казвате, без да я стряскате до смърт? Погледнете я, колко е бледо хубавото й лице и колко са й студени ръцете! Това ли наричате вие банкер?

Мистър Лори така дълбоко се смути от този тъй труден за отговор въпрос, че само наблюдаваше отдалеч и с много по-слабо съчувствие и умиление как силната жена пропъди слугите с тайнствената заплаха, че щяла да „ги научи“ нещо — не каза какво, — ако продължавали да стоят и да я гледат, и възобнови грижите си за момичето, като изрече серия ласкателни обръщения и намести отпуснатата й глава на рамото си.

— Надявам се, че сега ще й мине — каза мистър Лори.

— Но няма да е благодарение на вас с кафявите дрехи, Миличката ми, хубавичката ми тя!

— Надявам се — каза мистър Лори след друга пауза на слабо съчувствие и смиреност, — че вие придружавате мис Манет до Франция.

— Не е трудно да се досетите, нали? — отвърна силната жена. — Ако ми е било писано да пътувам по море, мислите ли, че провидението щеше да ми отреди да се родя на остров?

Това беше втори труден за отговор въпрос и мистър Джарвис Лори се оттегли да го обмисли.