Чарлз Дикенс
Повест за два града (39)

ГЛАВА VIII
ИГРА НА КАРТИ

В щастливо неведение за новата беда в къщи, мис Прос се промъкваше през тесните улички и прекоси реката по моста Пон-Ньоф, като пресмяташе наум броя на покупките, които трябва да направи. До нея с кошницата вървеше мистър Крънчър. И двамата надничаха в магазините отляво и отдясно, предпазливо оглеждаха всяко по-голямо сборище от хора и се отбиваха от пътя си, за да избягнат по-възбудените групи разговарящи. Вечерта беше хладна и мъгливата река, замъглена от пламтящи светлини и заглушена от резки шумове, се виждаше при закотвените шлепове, в които ковачи правеха оръжия за армията на Републиката. Горко томува, който дръзнеше да се подиграе с тази армия или да получи незаслужено повишение в нея! По-добре да не му е израствала брадата, защото националният бръснач гладко го избръсваше.

Като купи някои продукти и малко масло за лампата, мис Прос се сети за виното, което бяха поискали. След като надникна в няколко кръчми, тя се спря пред емблемата на „Добрият републиканец Брут от древността“, недалеч от Народния дворец, по-рано (два пъти) Тюйлери, където имаше интересни неща. Кръчмата изглеждаше по-спокойна от други подобни места, край които бяха минали, и макар почервеняла от патриотични калпаци, все пак не беше толкова червена. Като се посъветва с мистър Крънчър и установи, че той е на същото мнение, мис Прос, придружена от кавалера си, прибягна до услугите на „Добрият републиканец Брут от древността“.

Бегло поглеждайки опушената лампа, хората с лули, които играеха със смачкани карти и жълти домина, един гол до кръста работник, целият в сажди, който четеше вестник на глас, околните, които го слушаха; оръжията, едни в ръка, други оставени подръка встрани; двама-трима посетители, които, заспали с изпружени напред тела и с рошавите си черни жакети с високи рамене, тогава много на мода, приличаха в тая поза на задрямали мечки или кучета, бегло-поглеждайки към всичко това, двамата посетители с вид на чужденци приближиха до тезгяха и посочиха онова, което искаха да купят.

Докато сипваха виното им, един мъж се отдели от друг в един ъгъл и стана, за да си тръгне. На излизане той трябваше да мине покрай мис Прос. В момента, когато лицата им се срещнаха, мис Прос изкрещя и плесна с ръце.

В миг цялата кръчма беше на крака. Най-често някой убиваше друг заради някакво разногласие. Всички се огледаха в очакване да зърнат падащо тяло, но видяха само един мъж и една жена, които втренчено се гледаха. Мъжът външно изглеждаше като абсолютен французин и републиканец. Жената очевидно беше англичанка.

Онова, което се каза при тази разочароваща развръзка от сподвижниците на добрия републиканец Брут от древността, освен че беше нещо много шумно и многословно, се стори на мис Прос и нейния покровител като реч на староеврейски или халдейски, въпреки че и двамата бяха напрегнали слух. Но те не можеха да чуят нищо в изненадата си. Защото, трябва да се отбележи, не само мис Прос изгуби ума и дума от почуда и вълнение, но и мистър Крънчър — макар и по свой начин — изпадна в състояние на най-голямо удивление.

— Какво става? — каза човекът, който беше предизвикал писъка на мис Прос. Говореше на английски с раздразнен, рязък глас (макар и тихо).

— О, Соломон, скъпи Соломон — извика мис Прос, като отново плесна с ръце. — Да те намеря тук, след като не съм те виждала, нито чувала толкова дълго време!

— Не ме наричай Соломон. Искаш ли да ме убият? — каза мъжът смутено и уплашено.

— Братко, братко — извика мис Прос и избухна в плач. — Толкова ли съм била лоша с теб, та да ме питаш такова нещо?

— Тогава дръж си бъбривия език — каза Соломон — и излез навън, ако искаш да ми кажеш нещо. Плати си виното и излизай. Кой е този човек?

Мис Прос поклати любещата си и обезсърчена глава към не дотам любезния й брат и каза през сълзи:

— Мистър Крънчър.

— Нека и той да излезе — каза Соломон. — Той за таласъм ли ме мисли?

Очевидно мистър Крънчър мислеше именно така, ако се съди по изражението му. Не каза нито дума, обаче мис Прос потършува из дъното на чантичката си, обляна в сълзи, и плати виното. След това Соломон се обърна на френски към последователите на добрия републиканец Брут, при което те се върнаха към масите и заниманията си.

— А сега — каза Соломон, като спря на тъмния уличен ъгъл — казвай какво искаш!

— Каква ужасна нелюбезност от брат, когото винаги съм обичала — извика мис Прос, — да ме поздравява така студено, без никакво чувство.

— Добре де, дявол да го вземе! Ето! — каза Соломон, като млясна мис Прос по устата. — Сега доволна ли си?

Мис Прос само поклати глава и мълчаливо заплака.

— Ако очакваш да съм изненадан — каза брат й Соломон, — не съм. Знам, че си тука. Знам за повечето хора, които са тук. Ако наистина не искаш да ми навлечеш неприятности — в което не съм напълно сигурен, — веднага изчезвай и ме остави на мира. Зает съм. Аз съм служебно лице.

— Моят брат англичанин Соломон — изстена мис Прос, като вдигна насълзените си очи, — който със способностите си можеше да стане велик и благороден човек в собствената си страна… Служител на чужденци, и то какви чужденци! Да бях по-добре те видяла в…

— Нали ти казах! — прекъсна я брат й. — Знаех си аз. Искаш да ме съсипеш. Ще ме обявят за подозрителен заради собствената ми сестра. Точно сега, когато се оправям

— Да ме опази милостивият господ! — извика мис Прос. — По-скоро няма никога повече да те видя, мили Соломон, макар че винаги съм те обичала искрено и ще продължа да те обичам. Кажи ми само една мила дума, кажи ми, че не сме сърдити и че пак сме си обични един на друг, и повече няма да те задържам.

Добрата мис Прос! Като че ли отчуждението между тях беше настъпило по нейна вина. Та нали още преди години в онзи тих ъгъл в Сохо мистър Лори знаеше, че скъпоценният й брат бе прахосал парите й и я беше оставил!

Той произнесе милата дума с много по-неохотно снизхождение и покровителственост, отколкото ако достойнствата и положенията им бяха разменени, както става винаги и навсякъде в този свят, при което мистър Крънчър го докосна по рамото и неочаквано се намеси с прегракналия си глас, като му зададе много странен въпрос:

— Ей, мога ли аз да те помоля за една услуга? Името ти Джон Соломон ли е или Соломон Джон?

Служителят рязко се обърна към него с недоверие. Досега този човек не си беше отворил устата.

— Кажи де! — каза мистър Крънчър. — Кажи си, кажи ясно! (Между другото това беше нещо, което самият той не можеше да направи.) Джон Соломон или Соломон Джон? Тя ти казва Соломон и сигурно знае, нали ти е сестра. Аз пък знам, че си Джон. Кое е първото? И това друго име Прос. Не се казваше така в Англия.

— Какво искате да кажете?

— Абе не знам, защото не мога да се сетя как ти беше името там, у нас.

— Не можеш, нали?

— Не. Но кълна се, че беше някакво име от две срички.

— Така ли?

— Да. Другото беше от една сричка. Аз те знам. Ти беше свидетел и шпионин в Бейли. Как се казваше тогава бе, в името на царя на лъжите, казвай, защото ти си му син!

— Барсад — намеси се друг глас.

— Това беше името, залагам хиляда лири, ако не беше! — извика Джери.

Гласът, който се намеси, принадлежеше на Сидни Картън. Той беше пъхнал ръце зад полите на палтото си и стоеше небрежно до лакътя на мистър Крънчър, сякаш беше в самия Олд Бейли.

— Не се плашете, скъпа Прос. Вчера пристигнах при мистър Лори, за голяма негова изненада. Разбрахме се да не се показвам никъде, докато нещата не се оправят или ако не потрябвам за нещо. Сега се представям на брат ви, защото ще го помоля за един малък разговор. Искаше ми се вашият брат да има по-достойна професия от тази на мистър Барсад. Заради вас ми се иска мистър Барсад да не беше черна затворническа овца.

На жаргона на тьмничарите „овца“ значеше шпионин. Бледото лице на шпионина сега побледня още по-силно и го попита как смее…

— Ще ви кажа — каза Сидни. — Видях ви, мистър Барсад, когато излизахте от затвора „Консиержери“, а аз гледах по стените — преди повече от час. Лицето ви се запомня лесно, а аз по начало помня лица. Понеже се учудих, като ви видях да излизате оттам, и понеже имам причина, която ви е известна, да ви свържа с нещастията на един приятел, който е в голяма беда сега, тръгнах след вас. Влязох в оная кръчма, по петите ви, и седнах наблизо. Лесно разбрах от откритите ви приказки и от слуховете, които свободно се разпространяват от вашите почитатели, с какво точно се занимавате. И така, постепенно това, което извърших случайно, се превърна в цел, мистър Барсад.

— Каква цел? — попита шпионинът.

— Опасно е да ви обяснявам тук, на улицата. Ще ми отделите ли няколко минутки насаме — например в банката „Телсън“.

— Това заплаха ли е?

— А, нима така се изразих?

— Защо тогава трябва да ходя там?

— Наистина, мистър Барсад, не мога да ви кажа, щом не можете да се сетите.

— Искате да кажете, че няма да ми обясните, сър? — запита шпионинът нерешително.

— Разбирате ме много добре, Барсад. Няма да ви кажа.

Небрежната решителност на Картън помогна извънредно много на умението и бързината, с които се налагаше да действува в работата, която тайно си бе наумил, както и да се справи с човек като този. Набитото му око забеляза това и максимално се възползува от него.

— Вижте какво, предупреждавам ви — каза шпионинът и погледна с упрек сестра си, — ако стане нещо, грешката си е ваша.

— Хайде, хайде, Барсад — възкликна Сидни. — Не бъдете неблагодарен. Ако не уважавах сестра ви, нямаше да ви направя такова любезно предложение, от което ще бъдем взаимно удовлетворени. Идвате ли с мен в банката?

— Искам да чуя какво имате да ми казвате. Добре, идвам.

— Предлагам най-напред да отведем сестра ви до ъгъла на нейната улица. Дайте да ви хвана под ръка, мис Прос. С такива като този не е хубаво да ходите навън без придружител. И понеже вашият придружител познава мистър Барсад, аз ще го поканя да дойде с нас при мистър Лори. Готови ли сме? Хайде тогава!

Скоро след това мис Прос си спомни — и не го забрави цял живот, — че когато хвана Сидни подръка и вдигна поглед към лицето му, умолявайки го да не прави нищо лошо на Соломон, почувствува у него една енергична устременост, едно вдъхновение в очите му, което не само че странно противоречеше на нехайния му маниер, но и някак го променяше и извисяваше. Но тогава тя бе прекалено обзета от страхове за брат си, който не заслужаваше обичта й, и особено внимателно слушаше дружелюбните уверения на Сидни, за да обърне внимание на това, което забеляза.

Оставиха я на ъгъла на улицата и Картън тръгна напред към мистър Лори, който живееше на няколко минути оттам. Джон Барсад или Соломон Прос вървеше редом с него.

Мистър Лори тъкмо беше свършил вечерята си и седеше пред няколко весело пращящи цепеници — сигурно виждаше сред пламъците образа на един по-млад, макар и вече застаряващ господин от банката „Телсън“, който се беше взирал в червените въглени в хотела „Крал Джордж“ в Дувър преди толкова години. Той обърна глава, когато влязоха, и по лицето му се изписа изненада, като че виждаше непознат.

— Братът на мис Прос, сър — каза Сидни. — Мистър Барсад.

— Барсад — повтори старият джентълмен. — Барсад? Това име нещо ми говори — и лицето също.

— Нали ви казах, че имате запомнящо се лице, мистър Барсад — отбеляза хладно Картън. — Моля ви, седнете.

Той сам взе стол и подпомогна паметта на мистър Лори, като намръщено каза:

— Беше свидетел по онова дело.

Мистър Лори мигновено си спомни и погледна новодошлия с нескрито отвращение.

— Мистър Барсад е бил разпознат от мис Прос като любещия й брат, за когото сте чували — каза Сидни, — и той призна връзката. Минавам към по-лошите новини. Дарней е бил арестуван отново.

Поразен, старият джентълмен възкликна:

— Какво говорите! Преди два часа го оставих свободен и в безопасност и даже мислех да се върна при него!

— Въпреки това е арестуван. Кога е станало това, мистър Барсад?

— Ей сега, ако изобщо е станало.

— Мистър Барсад е най-достоверният източник, сър — каза Сидни. — Научих от един разговор на чаша вино между мистър Барсад и негов приятел и събрат — шпионин, че арестът е извършен. Той е довел вестителите до вратата и е видял как портиерът ги е пуснал. Няма никакво съмнение, че пак са го отвели.

Деловият поглед на мистър Лори прочете по лицето на Сидни, че няма смисъл да се губи време в мъдрувания. Смутен, но с ясното съзнание, че нещата може да зависят от самообладанието му, той се овладя и продължи да слуша внимателно в мълчание.

— Според мен — каза Сидни — името и влиянието на доктор Манет могат да му послужат утре. Нали казахте, че той пак ще бъде изправен пред Трибунала утре, мистър Барсад?

— Да, така мисля.

— Или дори днес. Но може и да се лъжа. Признавам, мистър Лори, аз съм много разтревожен, че доктор Манет не е могъл да предотврати този арест.

— Може да не е знаел предварително за него — каза мистър Лори.

— Но това обстоятелство би било още по-тревожно, като се има пред вид колко е свързан със зет си.

— Така е — призна мистър Лори, подпирайки брадичка с разтревожената си ръка, а очите му гледаха тревожно Картън.

— Накратко — каза Сидни, — това е едно отчаяно време, когато се играят отчаяни игри с отчаяни залози. Нека докторът да спечели. Аз ще загубя. Животът на никого тук не струва нищо. Днес народът те носи на ръце до в къщи, утре те осъжда на смърт. Аз пък съм решил да заложа, ако се случи най-лошото, на един приятел в „Консиержери“. Приятелят, когото съм решил да спечеля, е мистър Барсад.

— Трябва да имате доста добри карти, сър — каза шпионинът. — Сега ще видя. Ще видя с какво разполагам. Мистър Лори, нали знаете какво животно съм. Ще ми дадете ли мъничко бренди?

Бутилката беше поставена пред него и той изпи една чаша, после друга и умислен, премести шишето настрана.

— Мистър Барсад — продължи той с тон на човек, който наистина си гледа картите. — Затворническа овца, емисар на републиканските комитети, ту тъмничар, ту затворник, но винаги шпионин и таен доносник, още по-ценен тук, защото е англичанин, понеже един англичанин на тия длъжности по-трудно може да бъде заподозрян в подкупничество, отколкото един французин. Така той се представя на своите работодатели под фалшиво име. Това е много добра карта. Мистър Барсад, понастоящем на служба при републиканското правителство на Франция, по-рано е служил на аристократическото правителство на Англия, враг на Франция и на Свободата. Това е превъзходна карта. В тази страна на подозрителност изводът, по-ясен от бял ден, е, че мистър Барсад все още е на заплата при аристократическото правителство на Англия, че е шпионин на Пит (Уилям Пит Младши (1759–1806) — министър-председател на Англия и един от организаторите на „европейската коалиция“ срещу Франция), че е коварен враг на Франция, който се крие в пазвите й, английски предател и агент на злото, за което толкова много се говори и толкова трудно се открива. Тази карта трудно може да се бие. Следите ли картите ми, мистър Барсад?

— Не разбирам играта ви — отговори неспокойно шпионинът.

— Играя най-силния си коз. Предаване на мистър Барсад на най-близкия комитет. Погледнете си картите, мистър Барсад, и вижте с какво разполагате. Не бързайте.

Сидни Картън привлече бутилката, сипа си още една чаша бренди и я изпи. Той видя, че шпионинът се страхува да не би да пийне повече и в това състояние бързо да го предаде. Затова си наля пак и изпи нова чаша.

— Вижте внимателно картите си, мистър Барсард. Не бързайте.

Картите бяха дори по-слаби, отколкото подозираше. Мистър Барсард видя сред тях няколко губещи карти, за които Сидни Картън не знаеше нищо. Изхвърлен бе от почтената си работа в Англия поради прекалено много и неуспешни лъжесвидетелства, а не защото там не беше необходим; ние, англичаните, доста отскоро имаме основание да се гордеем, че стоим над шпионите и тайните служби. Той знаеше, че бе прекосил Ламанша и се бе съгласил да работи във Франция: най-напред като провокатор и подслушвач сред сънародниците си, после като провокатор и подслушвач сред французите. Добре знаеше, че е бил шпионин при сваленото правителство в квартала Сен Антоан и в кръчмата на Дефарж, че е получавал от бдителната полиция сведения за доктор Манет в затвора, за освобождаването му и целия му живот, за да може да влезе в интимен разговор с Дефарж и жена му. Той беше опитал с мадам Дефарж и се бе провалил напълно. Винаги си спомняше с тръпнещ страх как онази ужасна жена плетеше, когато й говореше, как злокобно го гледаше, докато пръстите й се движеха. Оттогава я беше виждал много пъти в комитета на Сен Антоан как изважда списъците и предава хора на гилотината. Той знаеше, както всички други с неговата професия, че никога не може да бъде в безопасност. Че беше невъзможно да избяга. Че здраво е привързан към сянката на топора. Че независимо от всевъзможните му лавирания и коварства в служба на терора, една дума бе достатъчна, за да обърне терора срещу самия него. Ако го обвинят в тежките провинения, които сега изплуваха в ума му, той знаеше, че онази ужасна жена, за чийто безмилостен характер имаше толкова доказателства, щеше да извади срещу него онзи злокобен списък и щеше да смаже последния му шанс за живот. Освен че всички тайни агенти бързо изпадат в страх, тук наистина имаше карти от една и съща черна боя, които даваха пълно основание на играча да побледнее като смъртник.

— Май не ви харесват картите — каза Сидни с най-спокоен тон. — Ще играете ли?

— Мисля, сър — каза шпионинът угоднически, обръщайки се към мистър Лори, — че мога да апелирам към един джентълмен на вашата възраст и с вашето благородство да убедите този джентълмен, толкова по-млад от вас, да не играе при никакви обстоятелства коза, за който спомена. Признавам, че съм шпионин и че това е позорно занятие, но нали все пак някой трябва да го върши. А този господин не е шпионин и защо трябва да пада толкова низко и сам да става такъв?

— След няколко минути, мистър Барсад — каза Картън, все едно, че говореха на него, и погледна часовника си, — ще изиграя този коз без всякакви угризения.

— Все се надявах, господа — каза шпионинът и непрекъснато се опитваше да въвлече мистър Лори в разговора, — че вашето уважение към сестра ми…

— Не бих могъл да засвидетелствувам уважението си към сестра ви по-добре, освен като окончателно я отърва от нейния брат — каза Картън.

— Все пак не размислихте ли, сър?

Угодническият тон на шпионина странно контрастираше с очебийно грубите му дрехи и обичайното му държание, но невъзмутимостта на Картън така го пресече (впрочем за много по-честни и мъдри люде от него самия Картън представляваше една загадка), че той се запъна и спря. Докато се чудеше какво да направи, Картън каза, отново заемайки позата на човек, който разглежда карти:

— Сега си мисля, че може би имам и една друга карта, която още не съм споменал. Онзи приятел и също така овца като тебе, който каза, че пасе в провинциалните затвори, кой беше той?

— Французин е. Не го познавате — каза бързо шпионинът.

— Французин, значи — повтори Картън и се замисли и въпреки че повтори думата, изглеждаше, като че изобщо не го забелязва. — Хм, може и да е.

— Е, уверявам ви — каза шпионинът, — макар че това не е важно.

— Макар че това не е важно — повтори Картън по същия механичен начин, — макар че не е важно. Не, не е важно. Не. И все пак аз познавам това лице.

— Мисля, че не. Сигурен съм, че не го познавате. Не може да бъде — каза шпионинът.

— Не-може-да-бъде — измърмори Сидни Картън като ехо и пак напълни чашата си (слава богу, беше малка). — Не може да бъде. Говореше добре френски. И все пак като чужденец.

— Като провинциалист — каза шпионинът.

— Не. Като чужденец — извика Картън и удари с разтворената си ръка по масата, защото нещо в ума му просветна. — Клай! Маскиран, но същият. Този човек също е бил в Олд Бейли.

— Не бързайте, сър — каза Барсад с усмивка, която още повече изкриви на една страна гърбавия му нос. — Тук вече ми давате преимущество. Клай (който, признавам след толкова години, наистина ми беше партньор) почина преди няколко години. Бях при него, когато беше болен. Погребаха го в Лондон в църквата „Свети Панкрас“. Неговата непопулярност сред мошениците ми попречи да изпратя останките му, но помогнах да го сложат в ковчега.

В този момент мистър Лори забеляза от мястото си някаква призрачна сянка върху стената. Търсейки източника й, той откри, че тя се получаваше от внезапно и необикновено повдигане и щръкване на вдигнатата и щръкнала коса на мистър Крънчър.

— Нека да бъдем разумни — каза шпионинът — и нека бъдем справедливи. За да ви покажа, че грешите и колко несъстоятелно е вашето твърдение, ще ви покажа удостоверение за погребението на Клай, което случайно нося в бележника си. — Той бързо го извади и отвори. — От тогава е. Ето го. Моля ви, погледнете го, погледнете го! Може да го вземете. Не е подправено.

В този момент мистър Лори забеляза как отражението върху стената се удължи и мистър Крънчър стана и пристъпи напред. Косата му беше неимоверно щръкнала, като че ли кравата със счупен рог го беше разрошила в къщата на Джак.

Мистър Крънчър стоеше до шпионина, който не го виждаше, и го докосна по рамото като някакъв призрачен разсилен.

— Значи, така станало с Роджър Клай, господинчо — каза мистър Крънчър с непроницаемо и желязно изражение. — Значи, ти си го турил в ковчега, а?

— Да, аз.

— А кой го извади от него?

Барсад се облегна назад в стола си и изпелтечи:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — каза мистър Крънчър, — че той никога не е бил там. Не! Не, не е бил! Да ми отрежат главата, ако някога е бил вътре.

Шпионинът погледна двамата джентълмени. Те гледаха Джери с неизразимо удивление.

— Аз пък ти казвам — продължи Джери, — че онзи ковчег го напълнихте с павета и пръст. Няма кво да ми разправяш, че сте погребали Клай. Това беше измама. Аз и още двама знаеме това.

— Откъде знаете?

— Какво ти влиза в работата! Лъжец! — изръмжа мистър Крънчър. — А аз отдавна ти имам зъб, с твоите гадни клевети срещу хората от занаята. Ще те хвана за гърлото и ще те удуша за половин гвинея.

Сидни Картън, който заедно с мистър Лори беше изпаднал в пълно изумление при неочаквания обрат, сега помоли мистър Крънчър да се успокои и да обясни работата.

— Друг път, сър — отговори уклончиво той, — сега не е време да се обясняваме. Това, което ви казвам, е, че той си знае, дето Клай никога не е бил в онзи ковчег. Ако пак каже, че е бил, една думичка само да каже, и аз ще го хвана за гърлото и ще го удуша за половин гвинея. — Мистър Крънчър го казваше, като че това бе доста щедро предложение. — Иначе веднага ще отида да го предам.

— Хм! Виждам нещо — каза Картън. — Имам още една карта, мистър Барсад. Невъзможно е тук, в развилнелия се Париж, където въздухът е пълен с подозрение, да се отървете от обвинение, защото вие поддържате връзка с друг един шпионин на аристократите със същата като вашата биография, още повече, че около него има някаква мистерия — преструвал се е на умрял и после е възкръснал! Заговор в затворите: чужденецът срещу Републиката. Силна карта — карта за гилотината. Ще играете ли?

— Не — отвърна шпионинът. — Предавам се. Признавам, че бяхме толкова омразни на ужасната тълпа, че аз се измъкнах от Англия с риск да ме претрепят; и Клай го търсеха навсякъде и никога нямаше да се измъкне, ако не беше тази измама. Но как този човек тук знае за нея, е чудо на чудесата за мен.

— Недейте мислете за този човек — отвърна сърдито заядливият мистър Крънчър. — Достатъчно ще си имате главоболия, че сте помогнали на онзи господин. И вижте какво! Още един път ви казвам! — Никой не можа да удържи мистър Крънчър още един път да демонстрира своята щедрост: — Ще те хвана за гърлото и ще те удуша за половин гвинея,

Затворническата овца се извърна от него и каза с по-голяма решителност на Сидни Картън:

— Трябва да приключваме. Скоро отивам на пост и не мога да закъснявам. Казахте ми, че имате предложение. Какво е то? Няма смисъл да искате много от мен. Ако ме накарате да направя нещо, свързано със службата ми, и да се изложа на допълнителна опасност, по-скоро бих се изложил на риска да откажа, отколкото на риска да се съглася. С две думи, ще избера първото. Говорите за отчаяние. Ние тук всички сме отчаяни. Запомнете! Мога да ви предам, ако реша, и мога с разни клетви да се измъкна от каменните стени, както мнозина могат. А сега какво искате от мен?

— Не много. Вие сте тъмничар в „Консиержери“, нали?

— Казвам ви веднъж за винаги, не е възможно никакво бягство — каза твърдо шпионинът.

— Защо ми говорите за това, което не съм поискал от вас. Вие сте тъмничар в „Консиержери“, нали?

— Понякога съм.

— Но можете да бъдете, когато поискате, нали?

— Мога да влизам и да излизам, когато поискам.

Сидни Картън си сипа още една чаша и бавно я изля върху камината, като наблюдаваше как се изтича. Като свърши, той стана и каза:

— Дотук говорихме пред тези двама мъже, защото беше по-добре достойнствата на картите ми да се знаят и от други. Елате в тъмната стая там да си кажем една последна дума.