Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
А Tale of Two Cities, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
bambo (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА V
ЧАКАЛЪТ

През ония дни доста се пиеше и повечето мъже пиеха много. Времето толкова е оздравило тези навици, че ако приведем дори една умерена цифра за количеството вино и пунш, които един човек можеше да погълне за една нощ, без да навреди на репутацията си на съвършен джентълмен, днес тази цифра ще изглежда смешно преувеличена. Учените правници решително не оставаха назад от колегите си, от която и да е друга учена професия в тази склонност към вакханалии, и мистър Страйвър, който вече бързо си пробиваше пътя към голяма и доходна практика, никак не отстъпваше на събратята си в това отношение, както не им отстъпваше и в други по-сухи области на юридическата практика.

Любимец на Олд Бейли, както и на редовните съдебни сесии, мистър Страйвър беше започнал предпазливо да отсича долните стъпала на стълбата, по която се изкачваше. Както на сесиите, така и в Олд Бейли канеха специално своя любимец и го приемаха с любещи обятия; всеки ден виждаха цветущата физиономия на мистър Страйвър да си пробива път към лицето на негово превъзходителство върховния съдия във Върховния кралски граждански съд, избуял от лехата перуники като скромен слънчоглед, който си пробива път към слънцето сред градината от ярко разцъфтели другари.

Веднъж в съда някой беше казал, че макар мистър Страйвър да е много гъвкав човек, а също така безскрупулен, бърз и дързък, той не притежавал онази способност да отдели най-същественото от купа показания и факти, което е едно от най-впечатляващите и най-необходими редки умения на един адвокат. Но в това отношение той се поправи изумително. С колкото повече работа се заемаше, като че ли толкова повече нарастваше способността му да стига до сърцевината и същността й; и колкото и до късно да гуляеше със Сидни Картън, на следващата сутрин знаеше доводите си като петте си пръста. Сидни Картън, най-мързеливият и най-необещаващият човек, беше големият съюзник на Страйвър. От края на лятната сесия до Архангеловден двамата изпиваха такова количество, че в него можеше да се пусне да плува кораб. Винаги и навсякъде, където Страйвър се явяваше по някакво дело, там беше и Картън, загледан в тавана, с ръце в джобовете. В провинцията те имаха един и същ съдебен окръг и дори там продължаваха оргиите си до късно през нощта и се говореше, че виждали Картън посред бял ден, клатушкайки се, да се промъква към квартирата си като котка след похождения. Най-после сред онези, които се интересуваха от въпроса, започна да се говори, че макар че Сидни Картън никога нямало да стане лъв, той бил изумително добър чакал и че в качеството си на такъв, изцяло разработвал делата на Страйвър.

— Десет часът, господине — каза човекът в кръчмата, когото бе помолил да го събуди, — десет часът е.

— Какво има?

— Десет часът е, господине.

— Как десет? През нощта?

— Да, господине. Ваше превъзходителство ме помолихте да ви събудя.

— О! Спомням си. Добре, добре.

След няколко унили опита да заспи отново, които келнерът ловко осуетяваше, като непрестанно разбъркваше огъня в продължение на пет минути, той стана, хвърли шапката си на главата и излезе. Зави по Темпъл и след като мина два пъти по Кингс Бенч Уок и покрай сградата на съдебния архив, за да се поосвежи, позвъни в кантората на Страйвър.

Писарят на Страйвър, който не вземаше участие в тези обсъждания, си беше отишъл и самият Страйвър отвори вратата. Беше по чехли и в широк халат, разтворен на врата, за да се чувствува по-свободно. В очите му се четеше онова диво, напрегнато и затъняло изражение, което се наблюдава у всички добре угаждащи си представители на неговото съсловие и може да се проследи от портрета на Джефрис (Джефрис (1648–1689) — върховен съдия в Англия при Джеймс II, известен с жестоките си съдебни разправи) насам, макар и прикрито с различни похвати на изкуството, в портретите на всяка пиянска епоха.

— Малко закъсня, умнико — каза Страйвър.

— Идвам почти навреме, може да е четвърт час по-късно.

Влязоха в една доста тъмна стая, целите стени на която бяха покрити с книги, а подът беше осеян с разпръснати книжа; в камината гореше буен огън. Върху решетката вреше чайник и сред хаоса от книжа се виждаше маса, блеснала от множество бутилки вино, бренди, ром, захар и лимони.

— Изглежда, вече си пийнал една бутилка, Сидни.

— Тази вечер две, струва ми се. Вечерях с днешния клиент, по-точно го гледах как вечеря — все едно!

— Доводът, който измисли при идентифицирането, беше рядко удачен. Как ти дойде на ума? Кога ти хрумна?

— Помислих си, че е доста хубав момък и че аз сигурно щях много да приличам на него, ако бях имал късмет.

Мистър Страйвър се смя, докато преждевременно увисналият му корем се разтресе.

— Стига с твоя късмет, Сидни! На работа, на работа!

Доста намусено чакалът разкопча палтото си и отиде в една съседна стая, откъдето се върна с голяма кана студена вода, леген и няколко пешкира. После потопи пешкирите във водата, леко ги изстиска и ги уви около главата си, така че се превърна в отвратителна гледка, след което седна на масата и каза:

— Сега съм готов!

— Тая вечер нямаме много работа, умнико — каза весело мистър Страйвър, преглеждайки книжата.

— Колко?

— Само две дела.

— Дай първо по-трудното.

— Ето ги, Сидни. Започвай стрелбата!

След това лъвът се излегна удобно на едно канапе край масата с напитките, докато чакалът седна от другата й страна на отделна, осеяна с книжа маса, където бутилките и чашите също му бяха подръка. И двамата непрестанно прибягваха до питиетата на масата, но всеки го правеше по различен начин: лъвът почти през цялото време лежеше с ръце под колана си и гледаше огъня или от време на време хвърляше поглед на някой по-незначителен документ; чакалът, със сключени вежди и напрегнато лице, беше тъй погълнат от работата си, че очите му даже не проследяваха ръката, която протягаше към чашата си и често пипнешком я търсеше по цяла минута и повече, докато я намери и поднесе до устните си. На два-три пъти проблемът така се забъркваше, че чакалът ставаше и отново намокряше пешкирите. От тези странствувания до каната и легена той се връщаше с такива чудати мокри чалми, които думите не са в състояние да опишат, а неговата сериозност и угриженост ги правеха още по-смешни.

Най-после чакалът стъкми пълно угощение за лъва и му го поднесе. Лъвът го разглеждаше внимателно и предпазливо, подбираше си това или онова, правеше тук-там някои забележки и чакалът му помагаше и в едното, и в другото. След като угощението бе напълно обсъдено, лъвът отново пъхна ръце под колана си и легна да размишлява. Чакалът подкрепи гърлото си с чаша, а главата — с нов компрес и се зае с приготвянето на втория обяд; последният бе поднесен на лъва по същия начин и когато приключиха и с него, часовниците биеха три часа сутринта.

— Ето че свършихме, Сидни, налей си сега чаша пунш — каза мистър Страйвър.

Чакалът свали пешкирите от главата си, която отново се бе сгорещила, поразкърши се, прозя се, потрепера и си наля от пунша.

— Ти се оказа много прав днес, Сидни, по въпроса за тия свидетели по обвинението. Предвиди всички въпроси, които им зададоха.

— Не съм ли винаги прав?

— Не го отричам. Какво ти е развалило настроението? Я му налей малко пунш да го пооправиш.

Чакалът отново се подчини с неодобрително сумтене.

— Старият Сидни Картън от пансиона в Щрусбъри — каза Страйвър, като клатеше глава при мисълта за миналото и настоящето му, — старата люлка Сидни. До преди секунда горе, сега долу; ту в настроение, ту унил.

— Да — въздъхна другият в отговор, — същият Сидни, със същия късмет. Още тогава пишех домашните на другите момчета и рядко приготвях собствените си.

— И защо?

— Бог знае. Предполагам, че изобщо съм си такъв.

Той седеше с ръце в джобовете и протегнати крака и гледаше в огъня.

— Картън — каза приятелят му, като застана срещу него със застрашителен вид, като че ли решетката на камината беше пещ, в която се нажежават усърдието и постоянството и единствената помощ, от която се нуждаеше старият Сидни Картън от пансиона в Шрусбъри, беше да го бутнат в нея, — у тебе винаги нещо е куцало. Не можеш да се мобилизираш, не си целенасочен. Виж мене.

— О, досада — отвърна Сидни, като се изсмя малко по-весело, — да не вземеш ти да ми даваш напътствия!

— Как съм постигнал това, което съм постигнал? — каза Страйвър. — Как си върша нещата?

— Отчасти като ми плащаш, за да ти помагам. Но не си струва да говориш на мен или на въздуха за тези неща; каквото решиш да постигнеш, ти го постигаш. Ти винаги си бил в челната редица, а аз съм бил винаги отзад.

— Но аз трябваше да си пробия път до първата редица, нали? Не съм се родил там.

— Не съм присъствувал на тази церемония, но моето мнение е, че там си роден — каза Картън.

Той отново се разсмя, а после и двамата се разсмяха.

— И преди Шрусбъри, и в Шрусбъри, и след Шрусбъри ти си се движел към своята редица, а аз към моята. Дори когато живеехме заедно в студентския квартал в Париж и кълвяхме френски и френско право и други френски трохи, от които не видяхме кой знае каква полза, ти винаги знаеше към какво се стремиш, а аз не се стремях към нищо.

— И кой е виновен за това?

— Честна дума, не знам дали не си ти виновният. Ти винаги така напористо се тикаше и буташе, и натискаше, че ми отнемаше всички възможности и на мен ми оставаше само да ръждясвам в бездействие. Не е весело обаче да говориш за миналото си, когато се съмва. Дай някоя друга тема, преди да си тръгна.

— Добре тогава! Пий с мен тогава наздравица за хубавата свидетелка — каза Страйвър, като вдигна чашата си. — Тази тема по-приятна ли ти е?

Очевидно не, защото той пак изпадна в мрачност.

— Хубава свидетелка — промърмори той, като се вгледа в чашата си. — До гуша ми дойде и днес, и през деня, и тази нощ от свидетели; кого наричаш хубава свидетелка?

— Дъщерята на онзи чудак доктора, мис Манет.

— Че тя хубава ли е?

— Нима не е?

— Не.

— Хей, човече, ами че тя събра възхищението на всички в залата.

— Плюя аз на възхищението на всички в залата! Кой казва, че мнението на Олд Бейли може да бъде мерило за красота? Тя е една златокоса кукла!

— Знаеш ли, Сидни — каза мистър Страйвър, като го гледаше с остър поглед и бавно прекара ръка през червендалестото си лице, — знаеш ли, стори ми се, че ти съчувствуваше на златокосата кукла и веднага видя какво става с нея.

— Веднага съм видял какво ставало с нея! Ако някое момиче, кукла или не, припадне на един или два ярда от носа на човек, той може да види какво става и без увеличително стъкло, нали? Пия с теб за нея, но не съм съгласен, че е красива. А сега повече няма да пия; отивам да си легна.

Когато домакинът му със свещ в ръка го изпращаше по стълбището, денят вече хладно надничаше през зацапаните прозорци. Навън въздухът бе студен и тъжен, по сивото небе бяха надвиснали ниски облаци, тъмната река едва се виждаше и всичко наоколо приличаше на безжизнена пустиня. Утринният вятър гонеше пред себе си венци от прашни вихрушки, като че ли пясъците на пустинята се бяха понесли някъде отдалеч и първите им вълни вече заливаха града.

Пълен с неизползвани способности и заобиколен отвсякъде с пустиня, този човек се спря за миг, докато минаваше по една тиха стръмна улица, и за миг зърна сред разстлалата се пред него пустош един мираж на почтени амбиции, себеотрицание и постоянство. В прекрасния град на това видение имаше просторни балкони, от които го гледаха любовта и изяществото, градини, отрупани със зрелите плодове на живота, а в далечината блестяха фонтани на Надеждата. Това трая само миг, после изчезна. Той се качи в стаята си в една от къщите, оградили като кладенец един каменист двор, хвърли се облечен в неоправеното си легло и обля възглавницата с напусто пролени сълзи.

Тъжно, тъжно изгря слънцето; много тъжни гледки огря то тази сутрин, но измежду тях нямаше по-тъжна от този човек с добри способности и добра душа, който не бе способен да ги насочва към желана цел, не бе способен да постигне собственото си щастие, чувствуваше у себе си пагубната болест и я оставяше да го разяжда.