Чарлз Дикенс
Повест за два града (32)

ГЛАВА I
ТАЙНО

Бавно се пътуваше от Англия към Париж през есента на хиляда седемстотин деветдесет и втора година. И преди имаше достатъчно лоши пътища, лоши екипажи, лоши коне, които можеха да го забавят, макар сваленият и нещастен крал на Франция да беше още на своя трон в цялото си великолепие. Но сега времената се бяха изменили и имаше други пречки. При всяка градска врата или данъчна къща по селата имаше групи от патриоти-граждани, въоръжени с мускети, които всеки момент бяха готови да гръмнат; те спираха всички идващи и заминаващи, подлагаха ги на кръстосан разпит, проверяваха документите им, търсеха имената им в разни свои списъци, връщаха ги обратно или ги изпращаха по-нататък, или ги спираха и ги задържаха според както им щукнеше в името на изгряващата Република, единна и неразделима, Републиката на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта.

Чарлс Дарней беше изминал много малко френски левги, когато разбра, че по тези междуселски пътища за него няма връщане назад, докато не го обявят за добър гражданин в Париж. Каквото и да се случеше сега, той трябваше непременно да стигне до крайната цел на пътуването си. Той знаеше, че всяко коварно село, в което го задържаха, и всяка бариера, която падаше след него, бе още една желязна врата, която го отделяше от Англия. Всеобщата бдителност така го обгръщаше, че ако бе попаднал в мрежа или бе изпратен до целта си в кафез, щеше да се чувствува точно толкова ограничен.

Тази всеобща бдителност не само че го спираше по пътя двадесет пъти на ден, но и го забавяше двадесет пъти на ден: яздеха след него и го връщаха, яздеха пред него и го спираха в засада, яздеха редом с него и го арестуваха. Вече беше прекарал много дни във Франция, когато най-сетне си легна уморен в един малък град на шосето, все още твърде далече от Париж.

Нищо освен писмото на нещастния Габел от затвора в Абе не беше в състояние да го доведе толкова далеч. Имаше големи неприятности при охранителния пост в градчето и за момент си помисли, че пътуването му е навлязло в критична фаза. И затова не се изненада много, когато го събудиха посред нощ в малкия хан, където го бяха откарали да остане до сутринта.

Разбуди го един кротък местен служител и трима въоръжени патриоти с груби червени калпаци и лули в уста, които седнаха на леглото му.

— Емигранте — каза служителят, — ще те изпратя в Париж под охрана.

— Гражданино, нищо не желая тъй силно, както да се добера до Париж, макар че охрана не ми е необходима.

— Тишина! — изръмжа един червен калпак, като удари завивката с тъпото на мускета си. — Кротко, аристократе!

— Право казва добрият патриот — отбеляза плахият служител. — Ти си аристократ и трябва да имаш охрана, трябва да си платиш за това.

— Нямам друг избор — каза Чарлс Дарней.

— Избор? Чухте ли го? — извика същото намусено кепе. — Като че ли не му правим услуга да не го обесят на някой стълб!

— Точно така е, както казва добрият патриот — отбеляза служителят. — Стани и се обличай, емигранте!

Дарней се съгласи и беше отведен обратно в охранителния пост, където други патриоти с груби червени калпаци пушеха, пиеха и спяха пред постовия огън. Тук плати много висока цена за охраната си и в три часа сутринта тръгна с нея по мокрите пътища.

Охраната се състоеше от двама патриоти на коне с червени калпаци и трикольорни кокарди, въоръжени с мускети и саби. Те яздеха от двете му страни. Охраняваният управляваше сам коня си, но за юздата му бе закачено хлабаво въже, чийто край беше увит около китката на един от патриотите. Така те поеха и дъждът шибаше в лицата им. Яздеха в тежък драгунски тръс по градския паваж, а после по потъналите в кал пътища. Така изминаваха разкаляните левги, които ги деляха от столицата, без да променят положението си, освен когато сменяха хода и конете.

Пътуваха през нощта, спирайки за час-два след разсъмване, а после се излежаваха до здрач. Охранителите бяха толкова опърпани, че увиваха слама около босите си нозе и парцаливите си рамене, за да се предпазват от влагата. Освен от неудобството да има такава охрана и страха, който единият от патриотите будеше с това, че бе непрекъснато пиян и безразсъдно размахваше мускета си, Чарлс Дарней не позволяваше самообладанието му да предизвика никакво по-сериозно безпокойство у него. Защото, разсъждаваше той, това нямаше отношение към достойните мотиви на неговия личен случай, който още не беше изяснен, и изявленията, които можеха да се потвърдят от затворника в Абе, още не бяха направени.

Когато обаче пристигнаха в град Бове — а това стана надвечер и улиците бяха пълни с хора, — той не можа да скрие от себе си, че нещата изглеждаха много тревожно. Застрашителна тълпа се събра около него, докато слизаше в двора на станцията, и много гласове се развикаха гръмко: „Долу емигрантът!“

Той престана да се измъква от седлото си, отново се намести на него като на най-сигурното място и каза:

— Емигрант ли, приятели? Не виждате ли, че съм дошъл във Франция по собствено желание?

— Ти си проклет емигрант — извика един ковач, който яростно му се закани с чук в ръка — и си проклет аристократ!

Собственикът на станцията застана между този човек и юздите на конника (където очевидно онзи се целеше) и успокоително рече:

— Оставете го! Оставете го! Той ще бъде съден в Париж!

— Съден ли? — повтори ковачът, размахвайки чука. — Аха! И ще бъде осъден като предател! — При тия думи тълпата изрева одобрително.

Дарней спря собственика, който искаше да обърне главата на коня му към двора (пияният патриот седеше кротко на седлото си и наблюдаваше с въжето, навито около китката му), и проговори веднага щом се увери, че ще го чуят:

— Приятели, вие се лъжете или сте излъгани, аз не съм предател.

— Той лъже! — извика ковачът. — Според декрета (На 9. XI. 1791 г. бил гласуван декрет, с който на емигрантите се отнемали длъжностите, чиновете и пенсиите, ако не се завърнели до 1 януари 1792 г. В случай на тайно завръщане след този срок те се предавали на съд като предатели.) той е предател. Животът му принадлежи на народа. Проклетият му живот не е вече негов.

В момента, когато Дарней видя как погледите на тълпата се наляха и сигурно следващия миг тя щеше да се нахвърли върху него, собственикът на станцията обърна коня му към двора, охраната плътно се доближи до хълбоците му и човекът затвори и залости разкривените двойни врати. Ковачът стовари чука си върху тях, тълпата изстена, но нищо повече не се случи.

— Какъв е този декрет, за който говореше ковачът? — Дарней попита собственика, след като му благодари, и застана до него в двора.

— Наистина има такъв декрет да се продава собствеността на емигрантите.

— Кога са го прокарали?

— На четиринайсети.

— Деня, когато напуснах Англия!

— Всички казват, че има и други декрети и че още ще има — ако вече не са ги прокарали — за емигрантите да се изгонват, а всички, които се върнат, да бъдат осъждани на смърт. Това искаше да каже той, когато рече, че животът ти вече не е твой.

— Но нали няма такива декрети още?

— Знам ли! — каза собственикът, като повдигна рамене. — Може и да има или ще има. Все едно. Какво ще обичате?

Те си почиваха до среднощ върху сламата на един плевник и после потеглиха отново, когато градът вече спеше. Измежду много промени, които личаха върху познатите неща и които правеха това пътуване нереално, не на последно място бе това, че хората очевидно не спяха. След дълги и самотни преходи по мрачни пътища те стигаха до някоя паланка от скупчени колиби, целите осветени, а хората като някакви призраци в нощта обикаляха в кръг и хванати за ръце около някакво сухо дърво — Дървото на свободата — или плътно събрани един до друг, пееха песен за Свободата. Слава богу, че поне тая нощ в Бове спяха и това им помогна да се измъкнат. Отново потънаха в самота. Клатушкаха се сред безвременната влага и студ, през оскъдни ниви, които не бяха родили нищо тази година, тук-таме осеяни с почернели останки от изгорени къщи. Понякога внезапно из засада им препречваха пътя патрули на патриотите, които охраняваха всички пътища.

Денят най-после ги завари пред стените на Париж. Бариерата беше затворена и силно охранявана, когато я доближиха.

— Къде са документите на този затворник? — попита един мъж с решителен вид, който беше повикан от охраната.

Естествено засегнат от неприятната дума, Чарлс Дарней го помоли да вземе под внимание факта, че той е свободен пътник и френски гражданин, който се движи под охрана поради смутното положение в страната и за която си е платил.

— Къде — повтори същата особа, без изобщо да му обръща внимание — са документите на този затворник?

Пияният патриот ги държеше в калпака си и ги показа. Като хвърли поглед върху писмото на Габел, същата важна особа изрази известно объркване и изненада и погледна Дарней много изпитателно.

Той остави охраната и охранявания, без да каже нито дума, и се върна в стаята на караула. Междувременно те стояха на конете си пред вратата. В това напрегнато състояние Чарлс Дарней погледна наоколо и забеляза, че вратата се пази от смесена група патриоти и войници, като патриотите бяха повече от войниците. Докато влизането на селски каруци, които носеха припаси, както и други такива снабдители беше доста лесно, излизането дори за най-обикновените хорица беше много трудно. Голяма и пъстра тълпа мъже и жени заедно с животни и най-различни превозни средства чакаше да излезе навън. Предварителното установяване на самоличността се извършваше толкова стриктно, че те съвсем бавно се изнизваха през бариерата. Някои от тези хора знаеха, че редът им за проверка е много далеч, и затова лежаха по земята, спяха или пушеха, а други разговаряха или се шляеха наоколо. Навсякъде се виждаха мъже и жени с червени калпаци и трицветни кокарди.

Дарней постоя така на седлото си около половин час, наблюдавайки тия неща, докато пред него отново се изправи онази важна личност, която заповяда на караула да отвори бариерата. След това предаде някаква бележка за охранявания на придружителите му, единия трезвен, другия пиян, и го накара да слезе от коня. Той слезе и двамата патриоти отведоха коня му, после се обърнаха и потеглиха обратно, без да влизат в града.

Дарней последва своя водител в стаята на караула, която миришеше на евтино вино и тютюн и където някакви войници и патриоти, будни и спящи, пияни и трезви или в някакво средно състояние между спане и събуждане, пиянство и трезвост стояха или лежаха наоколо. Светлината в къщата, част от която идваше от гаснещите газени лампи, а другата от облачния ден, беше също така неустановена. На една маса лежаха някакви регистри, с които се разпореждаше офицер с грубо и тъмно лице.

— Гражданино Дефарж — каза той на придружителя на Дарней, като взе парче хартия, за да напише нещо на нея, — това ли е емигрантът Евремонд?

— Това е човекът.

— На колко си години, Евремонд?

— Тридесет и седем.

— Женен ли си, Евремонд?

— Да.

— Къде си женен?

— В Англия.

— Така. Къде е жена ти, Евремонд?

— В Англия.

— Точно така. Изпращаме те в затвора „Ла Форс“, Евремонд.

— Справедливи боже! — възкликна Дарней. — По силата на какъв закон и за какво престъпление?

За момент офицерът повдигна поглед от парчето хартия.

— Ние въведохме нови закони, Евремонд, и нови престъпления, откакто си заминал.

Той каза това със студена усмивка и продължи да пише.

— Умолявам ви да вземете под внимание факта, че аз съм дошъл доброволно тук в отговор на този писмен призив на мой съотечественик, който е пред вас. Нищо повече не искам освен възможност да се отзова на него. Нямам ли това право?

— Емигрантите нямат права, Евремонд — беше твърдият отговор. Офицерът писа и след като свърши, прочете на себе си това, което беше написал, запечата го и го предаде на Дефарж с думата: „Тайно.“

Дефарж даде знак с хартията на затворника, че трябва да го последва. Затворникът се подчини и стража от двама патриоти го придружи.

— Вие ли сте онзи — каза тихо Дефарж, като слизаха по стълбите и влязоха в Париж, — дето се ожени за дъщерята на доктор Манет, който беше затворник в Бастилията и после изчезна?

— Да — каза Дарней, поглеждайки го изненадано.

— Казвам се Дефарж и държа кръчма в квартала Сен Антоан. Сигурно сте чували за мене.

— Жена ми е идвала във вашата къща, за да вземе баща си, нали? Да.

Думата „жена“ мрачно напомни нещо на Дефарж и той каза с внезапно раздразнение:

— В името на тази остра новородена женичка, наречена Гилотина, защо дойдохте във Франция?

— Чухте ме преди минута защо. Не вярвате ли, че това е истина?

— Лоша истина за вас — каза Дефарж с навъсени вежди и очи, вперени право пред него.

— Наистина аз съм загубен тук. Всичко е толкова неочаквано, толкова променено, толкова внезапно и несправедливо, че аз съм напълно загубен. Ще ми помогнете ли мъничко?

— Не — каза Дефарж и продължи да гледа пред себе си.

— Поне ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Може би. Зависи от въпроса. Можете да го кажете,

— В този затвор, където отивам тъй несправедливо, ще може ли свободно да вляза във връзка с външния свят?

— Ще видите.

— Нали няма да ме погребат там и да ме осъдят предварително, без да имам възможност да обясня моя случай?

— Ще видите. Какво пък толкова? Преди толкова много хора са били погребвани по същия начин и в по-лоши затвори.

— Но никога от мен, гражданино Дефарж.

Дефарж го изгледа мрачно вместо отговор и продължи да върви в упорито мълчание. Колкото по-дълбоко потъваше в това мълчание, толкова по-малка беше надеждата — поне така си мислеше Дарней, — че може малко да поомекне. Затова той побърза да каже:

— За мен е извънредно важно (вие, гражданино, знаете по-добре от мен колко е важно това) да се свържа е мистър Лори от банката „Телсън“, един английски джентълмен, който в момента се намира в Париж, и без коментар да му съобщя обикновения факт, че съм хвърлен в затвора „Ла Форс“. Ще ми съдействувате ли за това?

— Нищо няма да направя за вас — отговори упорито Дефарж. — Моят дълг е към родината ми и народа. Аз съм се заклел да им служа срещу такива като вас. Нищо няма да направя за вас.

Чарлс Дарней разбра, че е безнадеждно да го моли повече, а освен това гордостта му беше засегната. Като вървяха така в мълчание, той видя, че хората бяха свикнали на гледката на минаващи затворници. Дори децата почти не го забелязваха. Няколко минувачи извърнаха глави, а други му се заканиха с пръст като на аристократ. Иначе фактът, че един добре облечен човек отива в затвора, беше също така обикновен, както ако някой работник в работни дрехи отиваше на работа. В една тясна, тъмна и мръсна уличка, през която минаха, някакъв разпален оратор, качил се на стол, говореше на възбудена публика за престъпленията на краля и кралското семейство срещу народа. От малкото думи, които дочу от устата на този мъж, Чарлс Дарней узна, че кралят е в затвора и че всички чужди посланици са напуснали Париж. По пътя (освен в Бове) той не бе чул нищо за това. Охраната и всеобщата бдителност го бяха изолирали напълно. Сега вече знаеше, че е попаднал сред много по-големи опасности от тези, които бяха назрели, когато напусна Англия. Сега вече знаеше, че опасностите около него се бяха увеличили и много бързо можеха още да нараснат. Той вътрешно си призна, че ако беше предвидил хода на събитията с няколко дни напред, може би нямаше да предприеме това пътуване. И все пак дори сега предчувствията му не бяха толкова мрачни. Макар че бъдещето беше смутно, в онова непознато бъдеще, в неговия мрак имаше някаква сляпа надежда. Ужасните кланета, продължили дни и нощи, които след няколко завъртания на часовниковата стрелка щяха да оставят голямо кърваво петно върху благословеното време за жътва, бяха толкова далеч от мислите му, сякаш го деляха хиляда години. Той не познаваше „острата новородена женичка, наречена Гилотина“. Това се отнасяше и за много други хора, Потресаващите деяния, които скоро щяха да бъдат извършени в този момент бяха неизвестни дори на самите им из-вършители. А как биха могли да се вместят в неясните представи на един благороден ум?

Съдейки от несправедливия начин, по които се бяха отнесли с него, от трудностите, жестоката раздяла с жена му и детето, той предвиждаше вероятното или сигурното, но извън това не се страхуваше от нищо конкретно. С тези мисли, които бяха достатъчни, за да го въведат в мрачния затворнически двор, той пристигна в „Ла Форс“.

Един мъж с подпухнало лице отвори яката врата и Дефарж му представи „емигранта Евремонд“.

— Дявол да ги вземе! Няма ли най-после да свършат! — възкликна мъжът с подутото лице.

Дефарж взе бележката, без да обръща внимание на възклицанието, и се оттегли заедно с двамата си събратя-патриоти.

— Да ги вземе дяволът, пак ти казвам! — възкликна тьмничарят, останал с жена си. — Няма ли да свършат!

Жената на тъмничаря, която не намери отговор на въпроса, отвърна:

— Трябва да имаме търпение, мили.

Тримата ключари, които се явиха, след като тя ги беше повикала със звънец, отговориха на чувствата му и един от тях добави:

— В името на Свободата! — На това място тези думи прозвучаха като доста неподходящо заключение.

„Ла Форс“ беше мрачен затвор, тъмен и мръсен и миришеше на спане сред мръсотия. Интересно е как бързо миризмата на затворническия сън прониква навсякъде в такива лошо поддържани места!

— Пък и тайно! — изръмжа тъмничарят, като гледаше написаното върху хартията. — Тук вече ще се пръснем от хора!

С мрачен вид той залепи хартията към една папка и Чарлс Дарней трябваше да чака още половин час, докато му се поднесат следващите удоволствия. През това време ту вървеше нагоре-надолу из стаята с дълбок свод, ту сядаше да си почине върху каменната скамейка. Задържаха го, за да може началникът и неговите подчинени да запомнят лицето му.

— Хайде — каза началникът накрая, като взе ключовете си. — Тръгвай с мен, емигранте!

Сред мрачния сумрак на затвора новият му придружител го поведе през коридори, стълби и врати, които се тръшваха и заключваха зад него, и накрая се озова в голяма, ниска, сводеста зала, претъпкана със затворници от двата пола. Жените стояха на дълга маса, четяха, пишеха, плетяха, шиеха или бродираха; повечето мъже стояха зад столовете си или се мотаеха нагоре-надолу.

Новодошлият се дръпна от тези хора, понеже инстинктивно свърза затворниците с някакви позорни престъпления и деяния. Но най-голямата изненада в дългото му и невероятно пътуване беше, че те веднага станаха да го посрещнат с най-изисканите маниери на времето и с всички приятни любезности и учтивости на човешкото поведение.

Тези галантни обноски бяха тъй странно помрачени от затворническия режим и атмосфера, тъй призрачни изглеждаха те в мръсотията и мизерията, че на Чарлс Дарней се стори, че се намира сред мъртъвци. Всичките бяха призраци! Призракът на красотата, призракът на величието, призракът на изискаността, призракът на гордостта, призракът на суетата, призракът на остроумието призракът на младостта, призракът на старостта. Всички очакваха освобождение от този пуст бряг, всички бяха обърнали към него очи, променени от смъртта, която бяха преживели, идвайки на това място.

Той застина. Тъмничарят стоеше до него и заедно с другите ключари, които шетаха насам-натам и чийто вид и обичайни занимания биха изглеждали съвсем обикновени, сега му се струваха изключително груби в сравнение с тези измъчени майки и разцъфналите им дъщери: призрачни образи на кокетни, млади красавици и зрели жени с изтънчени маниери; всички досегашни представи и вероятности се бяха обърнали с главата надолу в това място на сенки. Да, те наистина бяха призраци. Наистина цялото това нереално пътуване беше някаква болест, която го бе довела при тези мрачни сенки.

— От името на нашите събратя по нещастие — каза учтиво един господин с изискан вид, като излезе напред — имам чест да ви кажа добре дошъл в „Ла Форс“ и да изразя съчувствие към бедите, които са ви довели при нас. Дано всичко свърши скоро и благополучно! На друго

място би било неучтиво да ви запитам как се казвате, но тук това е в реда на нещата.

Чарлс Дарней стана и даде необходимите сведения с възможно най-подходящи думи.

— Надявам се все пак — каза господинът, като проследи с очи главния тъмничар, който се движеше из стаята, — че не сте „тайно“.

— Не разбирам какво значи този израз, но доколкото разбрах, съм.

— А, колко жалко! Толкова съжаляваме! Но бъдете смел. Няколко души от нашето общество бяха „тайно“, но това трая доста кратко време. — После добави, повишавайки глас:

— Трябва с болка да съобщя на всички, че той е „тайно“.

Когато Чарлс Дарней прекоси стаята и се запъти към една врата с решетка, където го чакаше тъмничарят, край него се разнесе съчувствен шепот. Много гласове, сред тях най-силно звучеше мекият състрадателен глас на жена, му пожелаваха добри неща и го окуражаваха. При вратата той обърна глава, за да им благодари от сърце. Тя се затвори от ръката на тъмничаря и привиденията изчезнаха завинаги от погледа му.

Вратата се отвори към една каменна стълба, която водеше нагоре. Когато изкачиха четиридесет стъпала (затворникът вече половин час ги броеше), тъмничарят отвори черна ниска врата и двамата влязоха в самотна килия. Лъхна го студ и влага, но иначе беше светло.

— Твоята — каза тъмничарят.

— Защо съм сам?

— Отде да знам?

— Може ли да си купя перо, мастило и хартия?

— Това не е моя работа. Ще дойдат при теб и тогава ще питаш. Засега можеш да си купиш храна и нищо друго.

В килията имаше стол, маса и сламен дюшек. Докато тъмничарят преглеждаше тия неща и четирите стени, през ума на затворника, облегнат на стената срещу него, премина блуждаещата мисъл, че лицето и тялото на този човек са нездраво подути и той прилича на удавник. Когато тъмничарят си отиде, той продължи да си мисли по същия начин. „Сега съм толкова изоставен, все едно, че съм умрял.“ После спря и се загледа в дюшека, а след това отвърна очи с погнуса и си помисли: „Ето че тия пълзящи гадинки влизат в тялото веднага след смъртта.“

— Пет крачки на четири и половина, пет крачки на четири и половина, пет крачки на четири и половина.

Затворникът вървеше нагоре-надолу в килията и броеше стъпките си, а шумът на града идваше като звук на приглушени барабани, към които се добавяха дивашки викове на хора. „Той е правел обувки, той е правел обувки.“ Затворникът броеше стъпките си и закрачи по-бързо, за да отвлече ума си от това повтаряне. „Призраците изчезнаха, когато вратата се затвори. Сред тях имаше един образ на жена, облечена в черно, която се бе облегнала в нишата на прозореца и върху златистата й коса беше паднал лъч светлина. Тя приличаше… Но хайде де пояздим пак, за бога, през светналите села, чиито жители стояха будни! Той е правел обувки, той е правел обувки! Пет крачки на четири и половина!“ С такива разпокъсани мисли, които се надигаха от дълбините на ума му, затворникът крачеше все по-бързо и по-бързо и упорито броеше ли, броеше… Шумът на града се измени — той пак се чуваше като звук на приглушени барабани, но над него се извисяваха стенания на познати нему гласове.