Чарлз Дикенс
Повест за два града (17)

ГЛАВА Х
ДВЕ ОБЕЩАНИЯ

Още дванадесет месеца дойдоха и отминаха. Мистър Чарлс Дарней се утвърди в Англия като изтъкнат преподавател по френски език и познавач на френската литература. В наше време той щеше да бъде професор, но по онова време беше само тютор. Занимаваше се е млади хора, които имаха свободно време и интерес да изучават един жив език, който се говори в целия свят, и изграждаше у тях вкус към огромното богатство от знания и въображение, натрупани на него. Освен това Дарней можеше да пише за тях на чудесен английски и да ги превежда на също тъй чудесен английски. По онова време такива учители не се намираха лесно; бивши принцове и бъдещи крале още не бяха навлезли в учителското съсловие, а разорени благородници, зачеркнати от книгите на банката „Телсън“, още не ставаха готвачи и дърводелци. Като тютор, чиито познания правеха заниманията на студентите извънредно приятни и плодотворни, и като превъзходен преводач, който влагаше в работата си нещо повече от обикновените речникови познания, младият мистър Дарней скоро стана известен и търсен. Още повече, че той добре познаваше страната си, а нещата там започваха да стават все по-интересни. И тъй, с голямо постоянство и неуморно трудолюбие той преуспяваше.

Дарней не бе очаквал в Лондон да върви по път, застлан със златни плочи, нито да лежи сред лехи от рози: ако бе хранел подобни безумни надежди, нямаше да успее. Той бе очаквал труд и го намери. В това се състоеше неговото благополучие.

Част от времето си прекарваше в Кеймбридж, където четеше лекции на студенти в качеството си на нещо като толериран контрабандист, който се занимава с незаконна търговия с европейски езици, вместо да внася гръцки и латински през митницата. Останалото си време прекарваше в Лондон.

От дните на вечното лято в градината на Едем до наши дни, когато в тия греховни географски ширини почти винаги е зима, мъжката част от човечеството неизменно е следвала един-единствен път — това беше и пътят на Чарлс Дарней, — пътя на любовта към жената.

Той бе обикнал Луси Манет от онзи час, когато се намираше в опасност. Не бе чувал такъв сладък и мил звук като звука на съчувствения й глас, не бе виждал такова нежно и красиво лице като нейното, когато срещна неговото на ръба на гроба, който му бяха изкопали. Но той все още не бе говорил с нея за това. Цяла година бе изминала от убийството в пустия замък, далеч отвъд разлюляното море и дългите прашни пътища — в масивния каменен замък, който се бе превърнал в мъглата на някакъв сън; с нито една дума той още не й бе разкрил сърцето си.

За това си имаше причини и той отлично го знаеше. Беше пак слънчев ден, когато, неотдавна пристигнал в Лондон от Кеймбридж, той се отби в онзи тих ъгъл, търсейки случай да разкрие намеренията си на доктор Манет. Летният ден преваляше и Дарней знаеше, че Луси и мис Прос няма да са си у дома.

Завари доктора да чете в креслото си до прозореца. У него постепенно се бе възвърнала онази енергия, която някога го бе крепила в страданията му. Сега той бе станал един наистина много енергичен човек, много целеустремен, с твърда решителност и воля в действията си. В тази възвърната енергия понякога имаше внезапни приливи и отливи, както и при другите му възвърнали се способности. Но те не се случваха много често и ставаха все по-редки.

Доктор Манет четеше много, спеше малко, леко понасяше тежка умора и беше винаги приветлив и в добро настроение. Като видя влизащия при него Чарлс Дарней, той остави книгата си и му протегна ръка:

— Чарлс Дарней! Радвам се да ви видя. От три-четири дена очакваме да се завърнете. Мистър Страйвър и Сидни Картън бяха тук вчера и двамата се чудеха защо тъй дълго не се появявате.

— Много съм ви благодарен за вниманието — отвърна Дарней с известна хладина по отношение на тях, но много топло към доктора. — Мис Манет… — и внезапно спря.

— … е добре — продължи докторът — и всички много ще се зарадват на вашето завръщане. Излезе по някои домашни работи, но скоро ще се върне.

— Доктор Манет, аз очаквах, че тя няма да си е в къщи. Възползувах се от нейното отсъствие, за да ви помоля за един разговор.

Последва пълно мълчание.

— Да? — каза докторът с видимо напрежение в гласа. — Приближете си стола и говорете.

Дарней изпълни подканата за стола, но да говори, изглежда, не му бе тъй лесно.

— От година и половина, доктор Манет — започна той най-после, — имам щастието да бъда толкова близък на този дом и се надявам, че въпросът, който ще повдигна, няма…

Тук докторът протегна ръка и го спря. Като я подържа известно време така, той я свали и попита:

— За Луси ли става дума?

— Да.

— Винаги ми е трудно да говоря за нея. Много ми е трудно да ви слушам да говорите за нея с този тон, Чарлс Дарней.

— Това е тон на най-горещо възхищение, искрено уважение и дълбока любов, доктор Манет.

Последва още една мълчалива пауза, след която баща й проговори:

— Вярвам в това. Не се съмнявам във вас и ви вярвам.

Напрежението у него беше съвсем явно, а също така беше очевидно, че то се поражда от нежеланието му да говори по въпроса и Чарлс Дарней се поколеба.

— Да продължа ли, сър?

Нова пауза.

— Да, продължете.

— Вие знаете какво се каня да ви кажа, макар и да не можете да знаете колко сериозни са чувствата ми, защото не са ви известни тайните на сърцето ми и надеждите, страховете и тревогите, които отдавна са легнали върху него. Скъпи доктор Манет, аз обичам дъщеря ви нежно, горещо, безкористно и предано. Ако някога на света е съществувала любов, това е моята любов към нея. Вие сам сте обичали: нека вашата стара любов говори вместо мен,

Докторът седеше с извърнато лице и сведени към пода очи. При последните думи той отново бързо протегна ръка и извика:

— Да не говорим за тези неща, сър. Нека не ровим миналото! Заклевам ви да не припомняте тези неща!

Викът му толкова напомняше вик на истинска болка, че отгласът му дълго не стихна в ушите на Чарлс Дарней. Протегнатата ръка направи някакво движение, с което сякаш молеше Дарней да спре. Последният замълча.

— Моля за извинение — каза след няколко мига докторът. — Не се съмнявам, че обичате Луси, можете да бъдете уверен в това.

Той се извърна към него в стола си, но без да го поглежда, нито да повдига очи. Подпря брада с ръката си и белите му коси паднаха над лицето.

— Говорили ли сте е Луси?

— Не.

— Не сте ли й писали?

— Никога.

— Би било неблагодарно да се преструвам, че не разбирам, че вашето себеотрицание се дължи на вниманието ви към баща й. Баща й ви благодари.

Той му протегна ръката си, но не го погледна.

— Зная — каза Дарней почтително. — И как мога да не знам, доктор Манет, след като съм ви виждал заедно толкова пъти, че привързаността между вас и мис Манет е тъй необикновена, тъй трогателна, тъй свързана с обстоятелствата, които са я породили, че тя се среща рядко дори у баща и дъщеря. Зная, доктор Манет, и как бих могъл да не знам, че освен с привързаността и дълга на дъщеря, която е вече жена, в сърцето си тя ви обича и разчита на вас по детински. Зная, че тъй като в детството си е живяла без родители, сега ви е предана с цялото постоянство и жар на сегашната си възраст и характер, към които се прибавя и любовта и доверчивостта на по-раншните дни, когато сте били загубен за нея. Отлично зная, че дори да ви бяха върнали от отвъдния свят, в нейните очи едва ли щяхте да сте по-свят, отколкото сте сега за нея. Зная, че когато ви прегръща, вие чувствувате около врата си едновременно ръката на дете, момиче и жена. Зная, че като обича вас, тя вижда и обича у вас и своята майка на собствената си възраст, вижда и обича вас на моята възраст, обича разбитата си от скръб майка, обича ви през всичките ви ужасни страдания и в благословеното ви завръщане. Знаел съм това и денем, и нощем, откакто познавам дома ви.

Баща й седеше със сведено лице, потънал в мълчание. Дишането му беше малко учестено, но той подтискаше всички други признаци на вълнение.

— Скъпи доктор Манет, като знаех това и като ви виждах винаги с нея, озарени от този ореол, аз се въздържах дотогава, докогато за човек е възможно да се въздържа. Чувствувах, и дори сега го чувствувам, че да се намеся с любовта си помежду ви — дори с моята любов — означава да се докосна до вашите отношения с нещо, което не е така прекрасно като тях. Но аз я обичам. Небето ми е свидетел, че я обичам.

— Вярвам ви — отговори печално бащата. — И преди съм си го мислил. Вярвам ви.

— Но знайте и това — каза Дарней, на когото печалният тон прозвуча като упрек, — че макар и да се надявам един ден съдбата да ми отреди щастието да я направя своя жена, аз нямам никакво намерение да ви разделям, иначе нито бих бил в състояние, нито бих си позволил да кажа и дума за това, което ви казвам. Освен че бих знаел, че няма да стане, за мен това би било и низост. Ако дълбоко в мислите си и тайно в сърцето си допусках такава възможност, дори след много, много години, ако изобщо някога съм имал такава мисъл или би било възможно тя да се появи, то сега не бих докосвал тази достойна ръка.

Докато говореше, Дарней сложи ръката си върху ръката на доктора.

— Не, драги доктор Манет. Като вас аз съм доброволен изгнаник от Франция; като вас оттам са ме прогонили нейното безумие, подтисничество и нищета; като вас се опитвам да живея далеч от нея чрез собствения си труд и се надявам на по-щастливо бъдеще. Желая само да ми позволите да споделя вашата съдба, вашия живот и вашия дом и да ви бъда верен до смърт. Не да споделя с Луси привилегията й да бъде ваше дете, другар и приятел, а да й помогна в това, да я обвържа още по-тясно с вас, ако изобщо това е възможно.

Чарлс Дарней все още държеше ръката на баща й. За миг той отговори на докосването му, но не хладно, като сложи ръце на облегалките на креслото и за пръв път, откак разговорът бе започнал, вдигна поглед. По лицето му се виждаше, че в него се води борба: борба с онова изражение, в което се четеше мрачно съмнение и ужас.

— Говорите така прочувствено и мъжествено, Чарлс Дарней, че ви благодаря с цялото си сърце и ще ви отворя цялото си сърце или почти цялото. Имате ли основание да вярвате, че Луси ви обича?

— Никакво. Засега.

— И непосредствената цел на вашето признание е с мое знание да установите това?

— Дори не и това. Може би ще трябва да минат седмици, докато се осмеля да го направя, а може би (с основание или без) още утре ще добия тази смелост.

— За някакъв съвет ли ме молите тогава?

— Не ви моля, сър. Но си мислех, че може би сте в състояние и ако считате за уместно, бихте могли да ме посъветвате.

— Искате ли от мен някакво обещание?

— Да, искам.

— Какво е то?

— Разбирам добре, че без вас не бих могъл да се надявам на нищо. Добре разбирам, че дори мис Манет в този момент да ми е отредила място в сърцето си — моля, не считайте, че самонадеяно си въобразявам прекалено много, — не бих могъл да остана там, ако това ще бъде за сметка на баща й.

— Щом е така, виждате ли какво, от друга страна, означава това?

— Разбирам също тъй добре, че една дума от баща й в полза на някой кандидат ще има за нея по-голяма тежест от собствените й чувства и от целия свят. По тази причина, доктор Манет — каза Дарней, — аз не бих ви молил да й казвате тази дума дори животът ми да зависеше от това.

— Сигурен съм в това. Чарлс Дарней, загадките се пораждат както от близостта на хора, които се обичат, така и от раздялата им. В първия случай те са почти неуловими, деликатни и трудно разбираеми. Единствено в това отношение дъщеря ми Луси е загадка за мен: не мога да си представя какво се крие в сърцето й.

— Мога ли да попитам, сър, дали според вас тя… — Дарней спря и баща й довърши думите му:

— … има други кандидати?

— Това исках да кажа.

Баща й помисли, преди да отговори.

— Вие самият сте срещали тук мистър Картън. От време на време идва и мистър Страйвър. Ако изобщо има такъв, това е или единият, или другият.

— Или двамата.

— Не бях мислил за двамата. Освен това не смятам, че някой от тях би имал успех. Искате от мен някакво обещание. Кажете ми, какво е то?

— Че ако мис Манет някога сама ви довери нещо от рода на това, което аз се осмелих да споделя с вас, вие ще й засвидетелствувате какво съм ви казал и че ми вярвате. Надявам се, че мислите добро за мен и няма да използувате влиянието си срещу мене. Няма да говоря колко много залагам на това. Това е молбата ми. Вие безспорно имате право да поставите условие, което ще изпълня незабавно.

— Давам ви обещанието си — каза докторът, — без да поставям никакво условие. Вярвам, че единственото ви и искрено желание е това, за което ми казахте. Вярвам, че намеренията ви са да запазите навеки, а не да отслабите връзките между мене и другото ми и много по-скъпо „аз“. Ако някога тя ми каже, че не може да бъде напълно щастлива без вас, аз ще ви я дам. Ако има, Чарлс Дарней, ако има…

Младият човек бе хванал ръката му с благодарност и ръцете им бяха стиснати, докато докторът говореше.

— … някакви въображаеми или истински съображения, някакви опасения, каквито и да било, сега или в миналото, срещу човека, когото тя истински обича и за които той не носи пряка отговорност, те всички ще бъдат заличени заради нея. За мен тя е всичко — повече от страданието, повече от неправдата, повече… но защо да говорим за тези неща…

Изведнъж той така странно потъна в мълчание и втренчи поглед, че Дарней почувствува собствената си ръка да изстива в другата ръка, която бавно пусна неговата.

— Казахте ли нещо? — рече доктор Манет, като се усмихна. — Какво ми казахте?

Дарней недоумяваше какво да отговори, но се сети, че беше споменал за условия. Той с облекчение насочи ума си натам и отговори:

— На вашето доверие в мен трябва да отвърна от своя страна с пълно доверие. Както сигурно си спомняте, името, което сега нося, не е истинското ми име, макар че в същност представлява съвсем леко променено майчиното ми име. Искам да ви кажа кой съм и защо съм в Англия.

— Спрете — каза докторът от Бове.

— Искам това, за да заслужа вашето доверие и да нямам тайни от вас.

— Спрете.

За момент докторът дори закри ушите си с две ръце, а в следващия миг ги постави върху устните на Дарней.

— Ще ми го кажете, когато ви попитам, не сега. Ако отговорят на чувствата ви, ако Луси ви обикне, ще ми го кажете сутринта в деня на сватбата. Обещавате ли?

— От все сърце.

— Дайте ми ръката си. Тя ще се върне всеки момент и е по-добре да не ни вижда заедно тази вечер. Вървете. Бог да ви благослови!

Беше вече тъмно, когато Чарлс Дарней си тръгна, а когато един час по-късно Луси се върна, беше станало още по-тъмно. Тя се втурна в стаята сама — мис Прос се бе качила направо горе — и с изненада видя креслото на баща си празно.

— Татко! — извика го тя. — Мили татко!

Не последва никакъв отговор, но Луси чу глухо чукане в спалнята му. Като пресече безшумно междинната стая, тя надникна през вратата му и тичешком се върна изплашена, говорейки на себе си: „Какво ще правя! Какво ще правя!“

Колебанието й трая само миг. Тя бързо се върна, почука на вратата и нежно го повика. При звука на гласа й чукането престана и скоро той излезе при нея и те дълго вървяха заедно напред-назад.

През нощта Луси стана от леглото си и отиде да го погледне в съня му. Той спеше дълбоко и обущарските му инструменти и недовършената работа си бяха на обичайното място.