Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (84)

84

Втората Елинор живееше на „Вестманагатан“ в центъра на града. След като търси къде да паркира близо двайсет минути, Ваня се предаде и остави колата твърде близо до една пешеходна пътека. Отказваше да използва гаражите в центъра. Цената беше главозамайваща, чак да ти се вдигне кръвното. Реши да разчита на късмета с надеждата, че през трийсетте минути, в които възнамеряваше да отсъства, няма да я глобят.

На входа нямаше домофон, влизаше се само с код. Ваня се позавъртя отпред; сградата беше сравнително голяма и вероятно сума ти народ всеки момент щеше да се прибере от работа, а можеше и някой да излезе, за да прекара вечерта в града. Минаха близо десет минути, преди две момчета да излязат и да свият към „Уденплан“. Ваня бързо се мушна вътре, преди вратата да се е затворила. Заизкачва се по стълбите, като четеше табелките с имената. Бергквист, трети етаж.

Позвъни на вратата.

И още веднъж.

Никакъв отговор.

— Елинор ли търсите?

Ваня се обърна. Една стара дама в твърде широко палто тъкмо катереше последните стъпала до площадката. Под широкополата шапка се виждаше снежнобяла коса и сбръчкано лице, което заприлича на Ваня по-скоро на мумия, отколкото на стафида, както ги сравняваха понякога. В стафидите все пак е останала някаква течност, докато жената пред Ваня изглеждаше напълно изсъхнала. Очите й обаче светеха живо и любопитно.

— Да.

— Ако не е вкъщи, значи е на работа. Дали мога да помогна с нещо? Казвам се Тюра Линдел, живея на горния етаж.

Старата дама посочи тавана с тънък костелив пръст. Всичко в нея изглеждаше сухо и крехко. Ваня се почуди защо не е взела асансьора, но после забеляза, че жената дори не е задъхана от катеренето на стълбите.

— Не, трябва да говоря с Елинор. Знаете ли къде работа?

— Да, в „Олене“. Домакински принадлежности, домашни потреби или както там го наричат.

— Добре. Благодаря.

Ваня се усмихна на жената, кимна и тръгна към стълбите.

— Понякога затварят чак в девет.

— Чудесно. Благодаря — подхвърли Ваня през рамо все така усмихната и стъпи на първото стъпало.

— А ако не е там, може би е при своя кавалер — продължи Тюра Линдел, сякаш не е забелязала, че тя вече не стои срещу нея на площадката.

Ваня се спря и се качи обратно.

— Знаете ли къде живее той?

— Не, нямам представа. Но ако може да се вярва на Елинор, няма да е трудно да се намери.

— Така ли? Защо?

Тюра се приведе леко заговорнически и снижи глас:

— Уж бил страшно известен и прочут.

Тя леко подбели очи, за да покаже колко вярва на тази история.

— Елинор ми беше на гости и аха да се ядоса, че не съм го чувала. Накрая трябваше да се престоря, че съм се сетила.

— Помните ли как се казва?

— О, да, Себастиан. Себастиан Бергман. Бил психолог.

Ваня се вторачи в старицата. Не беше възможно. Сигурно не бе чула правилно. Това име не би трябвало да се появява тук. Не сега. Чувството, което бе изпитала по-рано в апартамента си, я споходи отново. Това не можеше да бъде истина.

Сигурно е някаква глупава шега. Като онези телевизионни програми със скрита камера. Всеки момент някой щеше да се покаже ухилен и да извика, че се е хванала и „Само да си видите физиономията!“. Страшна забава. Ваня не искаше да повярва.

— Себастиан Бергман е кавалерът на Елинор — повтори Ваня и с изненада усети, че гласът й е спокоен.

Тюра кимна.

— Да. Психолог. И да си остане между нас — Тюра пак се понаведе и този път сложи сбръчканата си ръка върху лакътя на Ваня, — но ми се струва, че Елинор има нужда точно от такъв.

— Сигурна ли сте?

— Ами да, малко е чудата.

— Не, искам да кажа, сигурна ли сте, че е говорила за психолог на име Себастиан Бергман?

— Да. Напълно. Тя живее при него. Или живееше. Напоследък все си е вкъщи… Може би му е дошъл умът в главата.

Тюра се усмихна, но Ваня дори не забеляза. Сякаш две паралелни вселени се бяха сблъскали на това стълбище на „Вестманагатан“ и бяха създали алтернативна реалност. Ако някой имаше намерение да изскочи и да се изсмее на шашардисаната й физиономия, сега беше моментът. Но никой не се появи. За жалост.