Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (116)

116

Шибека се обади толкова пъти, че той се принуди да изключи звука на телефона. Сега пък не преставаше да вибрира. Не му обръщаше внимание. Набързо, между две от обажданията й, позвъни на Юсеф, както се бяха разбрали, за да каже, че е отминал гара Йостертеле.

Дрезгавият глас отговори веднага.

Щял да го чака на следващата гара. На паркинга точно пред нея.

Гласът не каза нищо повече.

Нито пък Мехран.

Нямаше и нужда.

Мехран застана пред вратата на влака с една ръка в джоба. Металът вече не беше толкова топъл. Нито собственото му тяло. Изгарящата горещина бе заменена от студена пот, от която почти се разтрепери.

Нормално беше да се страхува. Нямаше нищо лошо.

Лошо щеше да е, ако изобщо не се бе осмелил да действа. Войниците също се страхуват, сега го осъзна. Онова, което наричаха „смелост“, означаваше да продължиш въпреки страха.

Най-сетне влакът намали скоростта. „Сьодертеле хамн“. Той слезе на перона. Видя червената сграда на гарата малко по-напред. Тръгна към нея. Изходът трябваше да е там. Чувстваше се по-добре, докато вървеше, отколкото когато стоеше на едно място. Страхът не го беше напуснал, но движението помагаше да го овладява. Той влезе в немалката тухлена постройка. Видя големите врати, водещи към паркинга. Не знаеше какво ще прави, ако Юсеф наистина го чака отвън. Беше доволен, че поне уговориха срещата на оживено място. Струваше му се по-безопасно, отколкото в нечий апартамент. Някои от другите пътници вървяха зад него и той забави крачка, за да ги пропусне пред себе си. Не бързаше, а и се чувстваше някак по-спокоен, като виждаше хора. Излезе след тях и видя десетина коли на малкия паркинг. Двама от другите пътници се качиха на червен форд, спрял точно пред изхода. Други се насочиха към близката автобусна спирка. Останалите се разпръснаха в различни посоки. Скоро остана само той. Стоеше до вратата на гарата и се озърташе.

Един мъж слезе от лъскаво черно беемве. Той застана до колата и се вторачи в Мехран. Мехран не го познаваше. Приличаше на арабин и беше около петдесетгодишен. Добре сложен, с къса сива коса и набола брада с останал по някой черен косъм. Носеше черно кожено яке, джинси и мокасини. Ако се съди по колата и якето, беше богат. Могъщ. Или Мехран просто си въобразяваше. Накрая мъжът му кимна и Мехран отвърна със същото. Мъжът бавно тръгна към него. Това му хареса — Юсеф идваше при него. Не обратното. Не знаеше обаче какво да прави с ръцете си. Не смееше да докосва пистолета, мъжът сигурно щеше да забележи движението и да разбере, че е въоръжен. Ръцете му увиснаха безжизнено, чувстваше се неловко, но не знаеше къде иначе да ги дене. Не искаше да изглежда притеснен. Не биваше да дава каквото и да било предимство на мъжа, когото мислеше за Юсеф. За съжаление обаче мъжът вървеше към него съвсем нехайно, все едно просто посреща стар приятел на гарата. Не личеше каквото и да било притеснение. Това подразни Мехран. Той искаше Юсеф да се бои от него.

Да изпитва ужас от него.

А не обратното.

— Искал си да говориш с мен — изрече мъжът, когато между тях оставаха само пет метра.

Той беше. Имаше нещо странно в това да чуе гласа на живо. Не по телефона. Не в спомените, а наистина, при това толкова отблизо. Мехран вече съвсем не знаеше какво да прави с ръцете си.

— Имам няколко въпроса за баща ми — изрече той възможно най-ясно.

Поне гласът му не потрепери. Пак беше нещо.

— Хамид, нали? Той ти е бил баща? — попита Юсеф и спря. Мехран кимна сковано.

— Едва го познавах. Беше приятел на приятел.

— Саид не ви е бил приятел. Знам, че сте заели пари на братовчед му. Рафи.

Юсеф сви рамене:

— Трябва да знаеш, че помагам на много хора. Ужасно много. — Юсеф се ухили. — Такъв съм си.

— Баща ми изчезна. Опитвам се да разбера какво е станало.

— Не питаш когото трябва.

Мехран срещна очите на Юсеф. Сториха му се дълбоки като гробове. В тях нямаше никаква надежда, никакво бъдеще. Мехран копнееше пистолетът да беше в ръката му. Но нямаше как да го извади, не и тук. Наоколо се навъртаха прекалено много хора. Отстъпи крачка назад. Не можа да се сдържи.

— Така ли? — попита той, като се мъчеше да говори непоколебимо. — Мисля, че знаете как е изчезнал.

— Не знам защо твърдиш такива неща за мен. — Юсеф направи опит да звучи по-благо. — Станало е някакво недоразумение.

— Не ми се вярва.

— Аз пък съм сигурен. Да идем някъде да се разберем?

— Можем да се разберем и тук.

Юсеф се изсмя:

— Не, или идваш с мен, или си тръгвам.

Той се обърна и закрачи към колата си.

— Няма да имаш друга възможност — подхвърли през рамо. Мехран не знаеше как да постъпи. Плановете му стигаха само до този момент. До срещата с Юсеф. Сега осъзна, че трябва да предприеме нещо. Някак да разтърси този високомерен човек. Да го изненада. Може би да извади пистолета и да го притисне между очите му.

Но не можеше да го направи тук. Не и пред толкова народ. Трябваше да го приклещи някъде насаме, но в никакъв случай не искаше да се качва в колата му. Би било твърде опасно. Юсеф стигна до беемвето и пак се обърна към него:

— Е, идваш ли? — подвикна раздразнено.

Може би щеше да е най-разумно да се откаже, помисли си Мехран. Да приеме, че няма да стигне по-далеч. Не се беше изложил. Не се беше уплашил. Можеше да си тръгне с достойнство. А и нищо още не беше приключило. Поне вече знаеше, че Юсеф съществува. Можеше да планира по-внимателно следващата среща.

Ала не това си бе обещал.

Беше решен да открие истината.

Заради Шибека.

Пъхна ръка в джоба си. Металът пак беше топъл. Пистолетът беше готов, той също. Тръгна към Юсеф. Стисна оръжието.

— Чакай! — извика.

Огледа се. Паркингът беше безлюден. Можеше да го направи. Трябваше да го направи. Само да напъха мъжа в колата, насочил пистолета към лицето му, преди някой да се е появил, можеше и да успее. Металът в ръката му вдъхваше сили.

Мехран забърза крачка, като същевременно се мъчеше да изглежда най-спокоен. Все едно е променил мнението си, но още не е твърдо решен. Не искаше заплахата да е видима. Тя трябваше да се намира в джоба му. Не в тялото.

Юсеф отиде да му отвори дясната врата на автомобила. Мехран стисна пистолета по-здраво и се приготви да го извади. Вътрешно едва не се усмихна. На този щеше да му дойде изневиделица.

Оставаха едва няколко метра, когато ги чу. Две момичета идваха откъм автобусната спирка. И двете бяха двайсетинагодишни и се смееха на висок глас, докато вървяха към гарата. Мехран инстинктивно пусна пистолета и се спря, за да им даде възможност да отминат. Само че щеше да се разкрие, ако остане на място твърде дълго. Юсеф щеше да се запита защо не се качва в колата, докато момичетата са наблизо. Принуди се да продължи напред, към Юсеф, който се обърна към него с усмивка на уста:

— Идваш тук и си позволяваш да ме обвиняваш — каза кратко и повали Мехран с един-единствен премерен удар.

Мехран се стовари на чакъла зад колата. Юсеф гледаше момичетата, докато го риташе силно в главата. Два пъти. Тихото стенание на момчето престана след последния ритник. Момичетата, изглежда, не бяха забелязали нищо, продължиха да си бъбрят, все едно нищо не се е случило. Юсеф почака да се скрият от поглед, след което издърпа момчето зад съседната кола. После скочи в своята и бързо даде на заден към припадналото момче. Мехран се оказа по-лек, отколкото очакваше, установи той, докато го качваше в багажника. Удобно. Тежките тела винаги му отваряха допълнителна работа. Извади телефона си и се обади на Чарлс.

Чарлс вдигна веднага.

Както винаги.