Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (75)

75

Четиридесет и пет минути по-късно тя слезе от таксито, взе си чантата и влезе във входа си. Отвори пощенската кутия, на която още стоеше табелка „М. У. и Б. Андершон“. Предположи, че е нейна задача да я смени. Мисълта, че на табелката вече трябва да пише „У. Линдгрен“, я стресна, но тя бързо я пропъди. Тъй или иначе нямаше да реши въпроса тази вечер. Апартаментът й се видя по-празен, отколкото си го спомняше. Тя пусна сака в антрето и влезе навътре. Всичко си стоеше, както го беше оставила. Естествено, всеки ден беше така, откакто Мике се изнесе, но след няколкодневното й отсъствие стана някак по-явно, че живее сам-сама. Че е сам-сама. Въздухът не помръдваше, в жилището беше задушно и тя отиде в хола да отвори прозореца. След това се върна в антрето да си свали якето и обувките. Не си направи труда да прибере обувките, а якето метна върху ниската тапицирана с червено кадифе табуретка под огледалото. Отиде в кухнята и отвори хладилника. В самолета бяха сервирали кафе и по един малък сандвич, но тя още беше гладна — нещо, за което хладилникът й, уви, не можеше да се погрижи. Имаше сирене и тубичка хайвер, но като вдигна поглед към кутията, установи, че вкъщи не е останала и троха хляб. Взе кофичка йогурт от вратата на хладилника — срокът, изтекъл преди три дни. Същото и с млякото. Подуши и двете, не миришеха лошо, но тя позагуби апетит. Жалка работа; хладилникът й представляваше клише за живота на наскоро разведена жена. Но после й хрумна, че и преди изглеждаше по същия начин, ако Мике не го зареди с покупки. Негова задача беше да напазарува и да се погрижи Бела да има какво да яде. И това.

Тя затвори хладилника, взе пощата, седна на дивана и заотваря писмата. Нищо, което да предизвика интереса й или да й пооправи настроението. Телевизия? Погледна часовника. Можеше да гледа новините по ТВ4, но нямаше желание. Извади телефона си и се поколеба. Дали да се обади? Нищо странно нямаше. Да каже на дъщеря си, че се е прибрала. Досега не й се беше случвало, но реши от сега нататък да стане от онзи тип майки, които го правят. Бяха се чували два пъти от Упсала насам. Не нагазваха в дълбокото, приказваха за неутрални теми като учението и работата и старателно избягваха сцената на гарата. Но споменът за нея горчеше през цялото време. Като поредната тухла в и така високата стена, която през годините се бе издигнала между тях. Урсула съзнаваше, че от нея зависи ако не да бъде съборена, то поне да стане малко по-ниска.

Бела вдигна след третия сигнал.

— Здравей, аз съм — започна Урсула и усети как неволно се понадигна на дивана. — Да не те безпокоя?

— Малко, излязла съм с приятели.

Наистина, Урсула ясно чу шумове като от кръчма. Музика, смях, живот.

— Само исках да ти кажа, че се прибрах.

— Защо, ходила ли си някъде?

Урсула положи усилие да не се разочарова. Как би могла Бела да знае къде е била? Ако искаше дъщеря й да знае, щеше да й се обади да й каже. Реши за в бъдеще да прави и това.

— Да, горе в Йемтланд.

— Заради онзи масов гроб?

— Да.

— И как мина?

— Не сме приключили. Прехвърлихме разследването в Стокхолм.

Помълчаха.

— За нещо конкретно ли се обаждаш? — попита Бела след няколко секунди.

Урсула не отговори веднага. Какво всъщност искаше? Искаше да каже колко празен е домът й, искаше да се самопокани в Упсала, да предложи да попътуват заедно другия месец. До някое топло и слънчево място. Да избягат от ужасния ноември. Само те двете. Това искаше да каже.

— Не — рече само. — При теб всичко наред ли е?

— Да. Имам много за учене, но иначе…

Дали това беше фин намек, че нито има време за гости, нито за посещения при самотната си майка, или просто Урсула го изтълкува грешно? Дали просто споделяше какво прави?

— Е, няма нищо. Просто исках да те чуя.

— Добре, но дали може да го отложим за почивните дни?

— Да, можем. Връщай се при приятелите си.

— Добре, дочуване.

— Да, ще ти се обадя.

Бела вече беше затворила. Урсула остана на място с телефона в ръка. Тази вечер нямаше да намери спокойствие, не и сама в апартамента. Стана и се върна в антрето, пак се облече. Далеч не беше мечтано решение, но той беше живо същество, а точно от това се нуждаеше тя в момента.

Тя прокара пръсти през косата си и пооправи якето нервно, преди да позвъни.

— Кой е? — чу се иззад затворената врата след няколко секунди.

— Аз съм. Урсула.

Ключът се завъртя в ключалката.

— Ей, ти ли си? — възкликна той, отваряйки вратата.

— Искаш ли да вечеряме?

Той погледна часовника на ръката си.

— Единайсет без петнайсет е.

— Значи късна вечеря.

Той я изгледа. Не разбираше какво иска тя, видимо беше. Естествено, беше твърде късно за вечеря. Дали просто търсеше компанията му? Доскоро недвусмислено показваше, че не я иска. Четеше по изражението му, че изобщо не е очаквал тя да се появи, но сега Урсула беше тук, а той изглеждаше искрено щастлив от това.

— Просто съм леко изненадан, че дойде — обясни и потвърди подозренията й.

— Разбирам. Аз също съм леко изненадана — призна си тя честно.

— Искаш ли да излезем, или аз да приготвя нещо?

— Ти приготви — каза тя и влезе.

С един последен, почти развеселен поглед Себастиан затвори вратата след нея.